Жасминената революция в Тунис бе поредната новина, изненадала не само туроператорите, но и политиците. И преди всичко Саркози в ролята му на наставник на “благонамерения диктатор”.

Заблудата стигна дотам, че след началото на демонстрациите френската външна министърка предложила на Зейн ал Абидин ноу-хау за справяне с уличните бунтове. А според някои журналисти благосклонността на Париж към въпросния експрезидент се дължи и на факта, че не са малко представителите на политическия и на финансовия елит, които са уредени с вили в най-апетитните парцели на Хамамет.

Подобна лоша шега е на път да изиграят арабските събития и на Хилари Клинтън, която продължава да е убедена в демократичните намерения на Мубарак. Дотук с американските идеи за демократизирането на “Големия Близък изток”, от които сегашната администрация наследи две кръвопролитни войни в мюсюлманския свят, един фалирал “мирен процес” и цяла Арабска лига с все по-неудобни съюзници диктатори.

Всъщност най-ценното в бунтовете в страната на жасмина е, че са дело на самите тунизийци и че смяната на режима в тази страна не е в непосредствен интерес нито на бившите колонизатори, нито на най-организираните противници на прозападните диктатури - ислямистите. На въпроса защо авторитаризмът удари на камък именно в Тунис - най-разкрепостената според нашите представи арабска държава, - могат да се дадат всички онези отговори, които всъщност важат като въпросителни и за останалите “монархически републики” - от Алжир до Египет, Йемен и Сирия: световна криза; безработица и нищета; институционализирана корупция; полицейщина... И преди всичко - засилваща се пропаст между поколенията и културите в едно общество на кръстопът.

Тунизийските и египетските протестни акции демонстрираха и симпатична метаморфоза на виртуална общност в реални младежки тълпи, която изживява опиянението от отхвърлянето на корумпираните деспоти.

Но това е върхът на айсберга на процеси, които протичат през последните едно-две десетилетия. Защото, ако грамотните са 2/3 от 80-милионното египетско население, толкова са и ползвателите на мобифони. А младежите масово сърфират в интернет. Изглежда сякаш мобилните телефони са били изобретени предимно за младите мюсюлмани, които нямат нито къде да се срещат с приятели, нито могат да преодолеят многобройните забрани за контакти между двата пола.

Но над всички тези придобивки по важност са сателитните антени, които покриват всички сгради и къщи от атлантическия бряг до долината на Тигър и кюрдските планини в Ирак. Почти всяко домакинство, като се изключат най-бедните и бездомните, има достъп до стотици арабски канали (моята антена получаваше безплатно 320 програми на арабски и няколко на английски). “Ал Джазира”, но и десетки други сателитни телевизии направиха невероятен пробив в строго контролираните доскоро медийни пространства на Ориента. Така от най-изолираните общности арабите са на път да се превърнат в най-добре информираните - поне по отношение на ставащото в техния регион.

Парадокс

Парадоксът е, че арабският национализъм от 60-те и 70-те години не успя да реализира обединяването на “единната нация с вечна мисия” (какъвто е баасисткият лозунг). Но пък Робърт Гейтс, Стив Джобс и Марк Цукерберг само няколко десетилетия по-късно са на път да пресъздадат виртуална “Арабия”. И по такъв начин да заличат едно колониално наследство на разделение и експлоатация.

Моментът на истината

При това се задават и нови проблеми за застаряващите арабски управници. За Робърт Фиск - един от най-проницателните анализатори на арабската сцена и кореспондент на британския “Индипендънт” - благодарение на “Уикилийкс” за Северна Африка и Близкия изток настъпва буквално моментът на истината.

Защото бунтовете съвпаднаха с публикуването от “Ал Джазира” на телеграми, изобличаващи срамните пазарлъци за бъдещето на окупираните от Израел палестински територии.

В Йемен започналите миналата седмица демонстрации пък са свързани с не по-малко скандалните разкрития за тайните операции срещу ислямисти на американски специални сили с благословията на друг един застоял се на поста си президент и при пълното неведение на йеменското общество.

Кой ще е следващият?

Това е най-горещият въпрос, който вълнува не само арабите. Човек не може да не влезе в положението на един Кадафи, който сега изведнъж се оказа между два огъня. Разликата е в това, че Либия е не само слабо заселена страна (в сравнение със свръхнаселената и свръхурбанизираната си източна съседка), но е и най-богатата на петрол територия в Африка. Това означава, че властите имат средствата за потушаване на най-непосредствените социални напрежения, включително и чрез пряко разпределяне на петродоларите. При това ислямистите са държани изкъсо, а петъчните молитви громят предимно империализма и Израел.

От друга страна, Алжир, който е изправен пред най-сериозното предизвикателство от ислямистите, вече може би е придобил имунитет от неуспешния демократичен експеримент преди години и от кръвопролитните сблъсъци с местните терористи. Все пак и в тази държава остават въпросителни около търпимостта на младите по отношение сделката с военнобюрократичния апарат “диктатура срещу сигурност”.

Ден на гнева

А какъв ще е Египет след петъчния “ден на гнева”? Сърцето на арабския свят е и геополитически залог за стабилността на целия район. Така че едва ли ще бъде оставен на стихията на низините.

Като цяло вариантът на доминото изглежда привлекателен, но едва ли би могъл да се реализира, без това да причини непредвидими тектонични сътресения в целия арабско-ислямски свят. Което би се отразило катастрофално на цените на петрола, т.е. на всички нас.

А кой в крайна сметка ще има изгода от това?

Когато гледаме кадрите от уличните стълкновения, трябва да си зададем и въпроса кои, освен жените, чието място по тези географски ширини е вкъщи, отсъстват от картината.

Социалната тъкан на арабското общество, при неизбежните различия в такъв широк географски пояс, е изтъкана от патриархални домакинства, кланове и племена. Техните ценности отразяват религиозни предписания, дълбоко вкоренени навици и семейни йерархии, които имат много малко общо с европейския начин на живот. А колективната им памет пази спомени от спонтанни, но твърде кървави безредия и катастрофи.

Самата Жасминена революция все още е пред риска да деградира в криминална анархия или военна диктатура. Мълчаливите мнозинства извън кадъра са по-скоро електорат на реформите и на социалната филантропия, обещавани от управляващите. Дали въпросните реформи могат да се извършат без смяна на караула? Всичко това предстои да видим през следващите седмици и месеци.

Емил ЦЕНКОВ /trud.bg