Сред новопоявилите се в новоговора на новобългарския език е комбинацията от иначе старите думи „позиция” и „продукт”. Така от миксера на рекламния бизнес, който ги съвкупи и разджурка из медиите, в съзнанието ни се преля коктейлното понятие „продуктово позициониране”. Иначе казано- скрита реклама чрез показване или споменаване на продукти с търговска цел в рамките на филм, предаване или друг материал в медиите.

В започналата, макар и неофициално „стартирала” предизборна кампания, също започна продуктовото позициониране. От което става видно кой на кого и на какво е продукт, макар да се представя за нещо друго.

С мощен и нетипичен писмовен дрибъл в центъра на този терен днес нахлу Христо Стоичков. Изявява се едновременно като нападател и защитник в полето на Росен Плевнелиев. Като продукт на своята кариера Стоичков претендира да прелива „мъжкарство” на Плевнелиев, с което не му прави особено голям комплимент (излиза, че на Плевнелиев едва ли не му липсва такова да се пребори сам). Но камата си е кама – нож с две остриета. На повечето българи тази острота вероятно ще се хареса.

Ако за Стоичков обаче тази атака е новаторство, то от дриблиращите с властта в червения отбор лъха скука, рутина и пагубна за крайния резултат надменност и самоувереност. Вече си мислех, че коронованият от сервилните медии за Народен любимец Стефан Данаилов е достигнал върха на падението в самомнението, но той опроверга очакванията ми. Този път сред суперлативите за себе си вкара и семейната клетка- във всяко българско семейство имало хора, които го обичали. А пък Калфин, на когото играе дубльор за второстепенната си роля, бил„чудесно момче”, покровителствено вметна Данаилов и направо се кандидатира за първа награда от филмовия фестивал „Любовта е лудост” в категорията „любовта към себе си”.

Ако в главата на Данаилов кънти звездоманията, загнездена там като правешки чип от времето на развития татовизъм, то петолъчната болест се изразява при неговия ментор Георги Първанов в друга диагноза: склонност към егоцентричност в преценката на всеки и всичко през собственото его, съпроводено с маниакална привързаност към послъгването- може да е по малко, но редовно, всеки път. Пролича си и от днешното му изявление за Калфин.

„Самият факт, че съм назначил Ивайло Калфин на работа е красноречив за неговите лични качества“, коментира междувременно президентът Георги Първанов. „В тази насока говори и фактът, че Калфин беше и външен министър. Фактът, че съм му възлагал да прави стратегическите разработки в президентството, означава, че му гласувам пълно доверие и че заставам напълно зад кандидатурата му“, добави държавният глава пред журналисти в Благоевград, където присъства на откриването на учебната година в ОУ „Иван Вазов“, което тази година чества 130-годишен юбилей, предадоха „Фокус“ и БГНЕС.”

Лъжата и фалшивият аршин за мерене качеството на назначаваните някога от него си личат от пръв поглед: например в същата тази сфера на националната сигурност, която Първанов споменава, беше назначил през първия си мандат и Николай Слатински като съветник по националната сигурност, което е не по-малко важна позиция от поверената на Калфин по онова време. Само че Слатински се оказа нещо непослушен и изтикан от екипа му, поради което примерът „веднъж назначен от Мен е сертификат за качество за цял живот” , издиша като спукан червен балон.

Това е конкретен повод да попитам: някой вярва ли на президента, че наистина замразявал проекта си АБВ заради изборите, както твърди днес? Той просто се позиционира продуктово на политическия пазар, на който пробута не само онова нещо с трите букви, но и успя да опази от критики и да настани трайно четирибуквието си на върха на изградената от него пирамида от зависимости в продължение на две петилетки.
Иво Инджев /ivo.bg