Политическите инстинкти на Бойко Борисов

Избрано 24.11.2023 10:44 Снимка: ДНЕС+

Политическите инстинкти на Бойко Борисов

В една сериозна политологическа книга, чиито автор и заглавие няма да ви кажа (по-късно ще го сторя със сигурност), защото все още не е излязла, а аз съм от малцината привилегировани да я прочетат в ръкопис, Бойко Борисов вече се разглежда като част от по-големите исторически и политически процеси, а не само като поредния мимолетен герой на сцената. Доволен съм, защото отдавна бях казал, че един ден този човек ще се изучава в часовете по история. Всички онези, които го ругаят и омаловажават, начело с карикатуриста-наивист Христо Комарницки и нему подобните, или много грешат, или изнасилват съвестта си по някакви техни си причини, но и в двата случая омаловажават единствено себе си.

Една от причините Борисов да бъда тази ярка и незабравима личност, са неговите удивителни политически инстинкти. Нали никой не се заблуждава, че той е някой тъпак, който сам не знае как успява в продължение на 12 години да бъде първа политическа сила? И върху тези политически инстинкти падна моето подозрение, след като дълго време си задавах въпроса: защо, аджеба, му е тази „сглобка“, защо прави такива щедри жестове на „Промяната“ против волята и емоциите на повече от половината си избиратели? Дали някой не го държи? Но с какво толкова да го държи? Та нали ако го държеше, досега да го е подгонил, както той подгони Черепа! Дали някой не го изнудва? С какво може да го изнудва? Дали някой не го подкупва? Него ли ще подкупи някой! Възможно е, разбира се, картината, която ние никога няма да видим в нейната цялост, да съдържа елементи от всички тези хипотези, но струва ми се, истината е по-фундаментална.

Именно политическите инстинкти на Борисов му подсказват, че това, което се случва в лицето на „Промяната“ е необратимо, и че особено след макар и клизматичната победа на Васил Терзиев в София, светът вече не е същият. Българският свят, защото оня другият, големият, отдавна се е изкелефещил. Очевидно е разбрал, че светът вече не е същият и връщане назад няма, колкото и страшна да изглежда перспективата.

Кой е този нов свят, който най-сетне нахлу и у нас с ироничната помощ на Черепа и на Румен Радев? Това е светът на глобалния ляволиберален дневен ред. Той е характерен с това, че неистово желае по най-методичен начин да унищожи всяка останка от класическия, нормалния дневен ред на човечеството. Тези опити са конвулсии, в които се редуват революции и контрареволюции. След провала на последната, Октомврийската революция в Русия, днес е налице поредния опит на здравите сили да наложат на човечеството своята изсмукана от пръстите идеология. Днес революцията отново е в своя възход и очаква своята поредна контрареволюция, за която се моля да е в рамките на нашия живот, та да можем да ѝ се насладим.

В момента цялата ни доскоро християнска цивилизация е затисната под нечувана по размаха си лъжа. Тази лъжа е човеконенавистна, нищо че всеки опит за погубване на човешката душа и за лишаването ѝ от свобода е маскиран като компетентна грижа за благото на човка и на човечеството. Лъжата е на всяка крачка. Лъжата е като бульон или по-скоро като помия, в която експоненциално се размножават характерните за тази среда организми. Размножават се като дрожди в бучка мая, хвърлена в дворски клозет.

Във вторник беше софийската премиера на новия роман на Недялко Славов „Хабитат“. Забележително четиво, за което вече писахме. Съставът на аудиторията показа, че у нас все още има едно скромно и тихо четящо мнозинство, което разведрява общото чувство на обреченост. Добре е да ни се напомня, че най-грозните кресливци все още са малцинство, вярно, едно изключително шумно малцинство, което успява да създаде впечатлението за смазващо, парламентарно мнозинство. Но няма дълго да е така, не забравяйте бучката мая!

Тихата четяща аудитория постави няколко въпроса: Защо хората толкова лесно отстъпват свободата си? Как да се борим срещу лъжата?

Изглежда хората са гузни,  задето така леко предават свободата си и затова го правят през лъжата. Приемат лъжата за истина, колкото и очевидна неистина да е тя. Вероятно това е връзката между истината и свободата, между лъжата и загубата на свобода. Лъжата увещава човека да повярва, че свободата не е свобода или дори да е, това не е толкова важно. И човекът, решил вече да изтъргува свободата си, се преструва, че не вижда, че лъжата е лъжа, а не истина. Прави се, че я приема за истина, и си казва: какво толкова! Така човекът, отказал се от отговорността на свободата, вече е готов да приеме лъжата като модус вивенди на модерния и луксозен свят.

Защо човекът толкова лесно предава свободата, за какво я предава? Разменя я преди всичко за сигурност. Онзи, у когото е силата, може да предложи и сигурност. Обаче в замяна и той иска нещо и това е свободата на получаващия сигурността.

Човекът разменя свободата си също и за охолство и безметежие. За да се любува на електронните си играчки, човекът почти не се интересува, че вече почти няма кътче, където да не може да бъде проследен. Вече има софтуери, които могат да произведат несъществуващи речи на световни лидери. Изтръпвам като си помисля докъде може да се стигне, когато една такава фалшива, изфабрикувана реч се подеме от медиите! Давате ли си сметка, че пред лъжата вече няма никакви прегради? Че вече не може да сте сигурни кое е истина? Ами ако изкуственият интелект произведе един Христос, който не е Христос, но всички повярват, че е? Всъщност за този човек се знае от близо 20 века и в специализираната литература е познат като „антихрист“.

Светът е станал толкова удобен, че бедствията от миналото ни се виждат като някой ад и за нищо не света не искаме да се повторят. Хората се плашат от бедствията и забравят, че ако Бог иска да съхрани някого, той ще го направи и посред най-страшното бедствие. Вижте романа „Цар плъх“ (1962) на Джеймс Клавел. На практика героят е поставен посред най-страшното премеждие, което можем да си представим – Втората световна война, японски лагер за военнопленници на остров Ява. И все пак героят живее наистина като цар. Нещастието му започва, когато войната свършва и го освобождават от лагера. Така че едно е катастрофалното събитие, съвсем друго е индивидуалната съдба на всеки един вътре в него. Винаги, при всички обстоятелства, на всекиго ще бъде въздадено по непостижима за нашите умове справедливост. Така че не си заслужава да треперим и да сме готови да дадем всичко, включително и свободата си, на някого, който ни обещава сигурност, охолство и безметежие.

Да, човекът предава свободата си за сигурност, охолство и безметежие. И никой не може да му се сърди. И ние с вас сме такива, не сме някакви различни. Не сме някакви приказни герои. Но от друга страна нищо не ни се е случило (с изключение, може би, на някой и друг вулкан или ураган), което да не сме пожелали или допуснали. Така допускаме и новия свят, новия световен ред, чието начало беше обявено с кулите-близнаци в Ню Йорк, но у нас осезателно се настанява едва през последните години. Допускаме го подсъзнателно, оставяйки се да ни лъжат, принуждавайки сами себе си да вярваме на лъжата, докато Бойко Борисов го е доловил и осмислил с политическите си инстинкти. Това, че вече започва да влиза в историята, е колкото хубаво, толкова и лошо. Хубаво е, защото е голямо признание за личностните качества; лошо е, защото говори за един свят, който вече си отива и се превръща в история. Опитайте се да приложите това заключение към всичките последни действия на Борисов и сами ще се учудите: тц-тц-тц, гледай ти!...

На премиерата на „Хабитат“ поставиха и още един въпрос: как да спасим душите си? Но веднага си взеха думите назад: о-о-о, не, това е много сложно! Няма нищо сложно. Отговорът на този въпрос е един от най-постите: чрез покаяние и сърдечно съкрушение. „Покаятелствувайте се!“, както викаше брат Долчино в незабравимата „Името на розата“ от Умберто Еко. „Покаятелствувайте се“ и всичко ще бъде наред. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен./tribune.bg

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община. 

CHF CHF 1 2.01778
GBP GBP 1 2.33073
RON RON 10 3.93725
TRY TRY 100 5.4048
USD USD 1 1.78876