- Отец Попов, храма „Св.Атанасий” отбелязва 170 г., бихте ли припомнили времето, когато бяхте енорийски свещеник в този храм.
- Църквата „Св. Атанас” в града ни има интересна и доста бурна история. Била е митрополитска църква, църква на руските емигранти, енорийска църква, музей на иконописта и концертна зала, после от началото на 1991 г. отново енорийска църква. Беше 1991 г., когато приех да служа там, докато още бях депутат в Народното събрание. Пред мен и църковното настоятелство стоеше грижата да превърнем отново в храм използваната за музей и концерти сграда. Започнахме със заем в натура от неколкостотин свещи, в неотоплено помещение през зимата и при много малко богомолци (около двадесетина души). До тогава, поради студа в помещението през зимата музеят не работеше, естествено и концертите бяха само през лятото. Някои от енориашите ни и досега помнят поставения в средата на храма калорифер, който не топлеше, освен ако не застанеш пред него. Вятърът вееше отвякъде – през прогнилите прозорци, през пода на балкона и при всяко отваряне на входната врата студената струя стигаше безпрепятствено до олтара. На клона на едно дърво в църковния двор висеше самотна камбана в очакване да бъде отнесена от някой любител на цветни метали. Пътека през тревата на поляната отвеждаше до пътната врата. Пред самия вход на Храма в открития нартекс (преддверие) бяха разкрити каменни гробове – празни, дълбоки и пълни с боклуци, които беше натрупал вятъра. Над тях, по дървена скара, богомолците влизаха в църквата. Слава Богу, имахме опитни настоятели, а постепенно в Храма се събраха и просветени християни. Заедно направихме църквата такава, каквато е днес – известна и добре устроена, особено предпочитано място за сватби и кръщения, място, където хора с по-широка култура и интереси идваха на богослужение. С една дума - от музей и зала, сградата стана отново Храм, и то известен и предпочитан от вярващите. Заедно с мен в Храма дойде да служи и отец Илия Диков - прекрасен бас-баритон, съвестен свещеник и коректен колега. В Храма пееше хор „Добри Христов”, който по-късно прие името на покойната си дългогодишна диригентка Лидия Душек. Хармонията между свещениците, хората и енориашите беше впечатляваща. Като видя това един приятел, чужденец, ми каза: „Сигурно всички много ви завиждат!” Не му повярвах и даже енергично отхвърлих предположението, защото винаги съм мислил, че трябва да си много семпъл по ум, за да завиждаш, и искрено вярвах, че хората, които биха могли да ни завидят, не са такива. Много скоро разбрах, че не съм бил прав, че маскираната простотия върви ръка за ръка със завистта и честолюбието. Вместо да бъдем зачетени за направеното през годините в Храма, свещениците и настоятелите бяхме нарочени за виновни затуй, че сме построили камбанария, благоустроили храма и пр., и пр. Без да искаме владишка благословия. Нещо, за което никога не биха ни обвинили, ако не търсеха, както народът казва, „под вола теле”, за да ни махнат от църквата, която вече беше станала желано място за служение на други хора. Ще кажете: „И в църквата ли има това?” За съжаление, да. А когато примерът се дава от такова място, той е още по-заразителен. Така, в средата на две хиляди и трета година, с всевъзможни обвинения срещу нас, Храмът беше насилствено „превзет” от свещеници, които с расата си прескачаха оградите и чупеха катинарите и ключалките на вратите. За съжаление, вършеха това пред очите на полицията, самоуправно. Без каквото и да е съдебно или прокурорско решение, напук на претенциите на управниците, че страната ни е правова държава. Можехме и дори бяхме съветвани да отвърнем със същото. Не искахме да се принизим дотам – да повторим лошия пример. От това време много християни казват, че са разочаровани от начина, по който се постъпва в църквата и не желаят повече да посещават храмовете й. От тогава свещениците и християните от енорията „Св. Атанас” останаха без храм. Заведохме дела пред държавата, а после и пред Европейския съд за правата на човека. Бяхме принудени да го сторим, защото правосъдието в собствената ни държава не показа безпристрастност. А дори нашето преминаване към алтернативния синод беше провокирано от обстоятелството, че не намерихме справедливост и обективност в собствените си среди, които продължиха да ни тормозят по всякакъв начин – свещениците, семействата им, енориашите ни, дори и след като отдавна бяхме напуснали храма. Това е спомен, който ме изпълва не само с огорчение, но и с омерзение. Защото дори и хора, които бяха видяли само добро от нас, не се побояха да застанат в първите редици на тия, които ни клеветиха. Странно чувство за благодарност!

- Има ли развитие историята с превземането на Храма?
- Да, дотолкова, доколкото въпреки тревогите, успяхме да съхраним себе си – имам предвид нас като свещеници и енорията като християни. Сега едва можахме да видим колко свестни хора има около нас, на които никога не бихме могли да се издължим и да благодарим както ни се иска. Благодарение на тях, на настоятелите и на цялата ни общност, продължаваме църковния живот вън от храма ни, но с твърдата увереност, че когато и да е, правдата ще възтържествува. Не искахме, но бяхме принудени да подадем около триста жалби пред Европейския съд, които сме готови да оттеглим, ако има кой да чува у нас. А и да мисли не само за личните си амбиции, но и за това как изглежда държавата ни и църквата ни пред Европа, когато едната допуска беззаконие, а другата – откровена неморалност. От пресата научихме, че делото в Страсбург вече е приключило и всеки момент ще бъде оповестено взетото решение. Пак според пресата в наша полза. Жалко, че няма да бъдат осъдени виновниците – чиновници и владици, а държавата, която ще плаща от гърба на нещастния ни народ. Всъщност, макар Страсбург да отсъжда единствено парично възмездяване, за нас много по-важно е да бъде на дело възстановена правдата! Защото парите, сами по себе си, не са справедливост, а само откупването й.

- Трябва ли Църквата да се занимава с благотворителност?
- Благотворителността е в моралната природа на християнството. В този смисъл, всеки християнин трябва да благотвори сам, или в сдружение с други, доколкото може. Както Св. Библия казва: „Според силите си”. Да определим обаче Църквата само като благотворителна организация, означава силно да ограничим служението й, което е преди всичко проповед за възкръсналия Христос и Неговото учение! В този смисъл, правилно е да кажем, че на Църквата не е чужда благотворителността, но по своята същност Църквата е мисионерска, а не благотворителна организация. Благотворителността не може да замени или измести мисията.

- Зависима ли е Църквата от политиката, според Вас?
- Въпреки привидната светскост на държавата и обществото днес, за съжаление, политиците не са престанали да правят опити да използват Църквата за осъществяване на политически интереси. Като пример за това колко неудачни са резултатите от такива опити, можем да посочим как при вдигане на схизмата през 1945 г., тогава под натиск на Комнитерна, Българската църква се отказва от енориите си в Турция в полза на Патриаршията в Цариград. Затова и днес патриархът в Цариград, за наш срам пред делото на възрожденците ни, има право да иска от българския свещеник там, като от негов подчинен, да издава документите на Българската църква на гръцки език. А също и да счита ремонтираната или по-скоро възстановена изцяло от България българска църква в Одрин за енорийска църква в една от своите епархии. Ако ремонтираме и храма „Св. Св. Константин и Елена” в Одрин, ще подарим на патриарха в Цариград още една църква, която ще бъде под неговата юрисдикция. И защо ли, когато се казва, че в Одрин дори почти няма българи? Добрата политика оставя Църквата да си върши работата, която е християнската просвета на народа ни, а за калпавата политика, Църквата е слугиня на често кратковременни политически интереси.

- Има ли перспективи за примирие между двата синода?
- Разбра се, че макар държавната администрация днес да не иска да признае съществуването на алтернативен синод, Европа го признава и затова гледа иска му в Страсбург. Вероятно от решението на съда ще зависи възможността, теоретична, за преговори и примирие. Мисля, че е по-добре, както е в Гърция, а там църквата е дори държавна, да има не само един синод, а повече църковни администрации. Това не означава разделяне на църквата, а само на администрацията й. Например, в Гърция функционират седем православни синода, а в Солун има трима митрополити, всички са православни и всички живеят в мир. Когато има не само една църковна администрация, възможността за благородна надпревара в църковната дейност е на лице. Когато има монопол, както сега, единствения синод спи своя непрекъснат от десетилетия зимен сън. Само страхът да не би да го събудят е достатъчен, за да не иска да има друг синод. Затова плаши и заблуждава хората с разкол, разделяне и други такива глупости. Сякаш, като бяхме в разкол от гръцката патриаршия близо седемдесет години (1872 - 1945 г.) у нас нямаше църква и християни? Ако слушаш патриаршията в Цариград – трябва да е било „канонично” така, но фактически не е било така. Българската църква в схизма е живяла пълнокръвен живот. Несъмнено, Църквата у нас трябва да се умиротвори. Но не с полицейско насилие и политическо лицемерие. Нито с инсценирани номенклатурни събори, които ще решат това, което само владиците искат, а с разумното участие и на вярващия народ.

- Какво стана с настоятелството при храма „Св. Атанасий”?
- Поради известните вече обстоятелства, то е същото и продължава дейността си и днес, за което притежава и съответните документи.

- Възможно ли е и у нас да има повече от един синод както в Украйна и Гърция?
- Както вече казах, потвърждава се тезата, че това не само е възможно и не разделя самото православие, а дава сигурност за един по-оптимален начин на съществуване на Църквата, с оглед нейните цели и дейност. Разделянето на два синода не е като разделянето на държавата на две държави. В него няма нищо страшно, освен за тия, които искат да бъдат единствени и да няма други освен тях, не за да служат толкова на Църквата, колкото за да ползват само те църковните блага. С една дума - страхуват се не от някакво измислено от тях разделяне на Църквата, което догматично е невъзможно, а да не им отнемат част от църковната баница.

- Демократична институция ли е Църквата, сама по себе си?
- Ако демокрацията е съобразяване с волята на народа, то Църквата е най-старата демократична организация. Защото винаги в нея решенията са се вземали с висшегласие, с избор. В сегашния устав на Българската православна църква е залегнало същото правило – свещеници и владици се избират, – владиците от клира и народа, а свещениците само от народа, за да бъдат свързани и зависими от избиращите ги, а не от административните си началници. Тази изборност на свещениците днес непрекъснато се нарушава от Синода и владиците, което прави неканонични, според устава, свещениците, които не са избрани от своите енориаши. Владиците пък, макар уж да се избират, както и патриарха, се избират от нарочно поставени от тях и властта хора, което също поставя под съмнение каноничността, тоест, църковната законност на избора. Защото какво означава изискването, което беше до преди неотдавна,- Патриархът да се избира и с участието на избирател от ОФ, и на представител на властта – мисля че беше член на съда, което е категорично забранено от канона и прави избора недействителен, защото в него се казва, че светската власт не може да участвува в църковен избор. Самата дума "църква" означава общество на вярващи, а не само членове на Св. Синод, както е днес. Църквата е наистина демократична общност, но, за съжаление, у нас тя е превърната във феодално владение на няколко владици, които се държат така, сякаш без тях нито можеш да си православен, нито можеш да отидеш в рая. С една дума - сякаш те държат ключовете не само на църковната каса, но и на райските врати.