Повече от седмица се спори обидно ли е обръщението “мангал”, когато даваш от своята вода на умрял от жажда в пустинята. Интересното е, че никой не взема отношение по същество, а само се интерпретира клипът в Интернет и се гадае каква ще бъде реакцията на МО и Генералния щаб. Прогнозите са от мъмрене до дисциплинарно уволнение. Единствено bTV се опита да анализира този въпрос, като даде думата на автора на клипа и на другия ден на бившия министър на отбраната г-н Свинаров, представител на Генералния щаб и г-н Тодор Станков – бивш командос от 68-а бригада специални сили и участник в първия контингент в Ирак. Разговорът обаче взе друга посока, свързана повече със социалните проблеми на кадровите военнослужещи и неспособността на армията да се ползва от техния опит след завръщането им от мисии.

Според мен трябваше да се дискутира въпросът какво всъщност е станало в Ирак и дали то е нещо много сериозно, или просто е един обикновен епизод, свързан с тежкото ежедневие на бойците ни там. Смятам, че е второто и нищо особено не се е случило. Защото трябва да е ясно, че там, в Ирак, тези момчета са на война, не на Виенски бал в София. И че армията не е пансион за благородни девици. Разбира се, не оправдавам такива думи, но е видно, че бойците са изключително добронамерени към тези хора и ги викат не за да се гаврят с тях, а просто да им дадат вода в жегата и насред пустинята. А можеха и да ги оставят жадни, както биха направили други. Нека тези, които осъждат бойците ни, се позаинтересуват как се държа американската армия в “Абу Гариб”, колко невинни иракчани изби просто като отмъщение. Нека попитат как се държат британците там, или някои от съюзниците ни в СФОР в Босна и КФОР в Косово. Бил съм там и знам. Но никъде не съм чул лоша дума за български бойци. Независимо че те изпълняват възможно най-тежките и отговорни задачи във всичките ни мисии. Например в Сараево единствено нашият контингент носи охраната на основната база на СФОР в Будмир до Сараево, защото по думите на командващия там двузвезден американски генерал е най-добре подготвен и мотивиран от всички. В Афганистан най-трудните обекти, като летището в Кабул, се охраняваха от наши бойци. Да не говорим за Кербала, където в най-тежките моменти на атаки от страна на милициите на Садр, полски и американски части отказваха да патрулират и защитават града. Направиха го българските войни, и то по начин, с който може да се гордее всяка армия в света, тъй като градът и жителите му бяха запазени в максимална степен. И това с екипировка и оборудване, които не отговарят на никакви стандарти за бойни действия в пустинни условия.

Разбира се, всичко това имаше своята кървава цена. Армията ни даде жертви, каквито не е давала от Втората световна война насам. Но ако има някой, който да бъде винен за това, то не са българските войници. Те за пореден път в историята демонстрираха храброст, доблест и показаха що е войнска чест. На война се дават жертви и всички знаят това. Но дали министерството и военното ръководство са си свършили работата, за да бъдат тези жертви по-малко, е друг въпрос. Някои медии питат дали вече съществува т.нар. виетнамски синдром. Едва ли. Виетнамският синдром е свързан с интеграцията и социалната адаптация на военнослужещите в цивилния живот след дълъг престой на бойното поле и враждебното отношение на обществото към тях при завръщането им. Българското общество никога не е било враждебно към своята армия. Напротив, тя винаги е била институцията с най-висок обществен рейтинг и доверие.

От друга страна, мисиите, които се изпълняват в рамките на съюзническите ни задължения, не са толкова продължителни, че да водят до десоциализация на участниците в тях. Най-важният въпрос, който стои пред завърналите се, според мен е как да се отърсят от стреса и да се върнат в нормалния живот. За съжаление нито Генщабът, нито министерството имат виждане по този въпрос. А може да се изработи програма за възстановяване на бойците както физически, така и (което е по-важно) психически. За това армията би могла да привлече лекари и психолози и да създаде поне един възстановителен център, за което едва ли ще отидат много средства. От друга страна, да гарантира социалния статус на бойците след завръщането им от мисии, като им осигури работни места. Така ще може да се използва натрупаният опит, който е платен не само с много средства, но и с най-скъпата цена - тази на пролятата кръв. А за няколко нецензурни думи нека да не хвърляме петно и да не компрометираме нашия войник. Той е грубоват, но с голямо, добро и храбро сърце. Дано МО и генералите да проумеят това, като вземат решението си.
КАМЕН ВЛАХОВ
Всеки ден