Ген. Крум Радонов обвинява писателите, че не направили нищо, за да спасят автора на "Моторни песни"

Съдебните заседания по делото срещу парашутистите и подводничарите от 1942 г., по-известно като процеса срещу ЦК на БКП и дело 585/42, са от 6 до 18 юли 1942 г. в голямата зала на Свързочния полк, разположен близо до Централния софийски затвор. На 23-и са произнесени 12 смъртни присъди – шест за укрилите се Цола Драгойчева, Антон Югов, Христо Михайлов, Дико Диков, Борис Копчев и Аврам Стоянов, и толкова за арестуваните Никола Вапцаров, Георги Минчев, Петър Богданов, Атанас Романов, Антон Иванов и Антон Попов. Обвиняем по процеса, но оправдан е и Младен Исаев, тогава секретар на Съюза на българските писатели. Той е сред подсъдимите, защото се е съгласил да бъде явка - в съюза да го търсят хора от провинцията, привлечени за определената от следствието и съда като “минноподривна работа на ЦК на БРП (к)”.

През 1952 г. на Никола Вапцаров е присъдена световната награда за мир, потвърдена през 1953 г. Съветът е създаден през 1949 г. и още на втория му конгрес във Варшава е учредена “Почетната награда на мира”. Там присъства и майката на поета Елена Вапцарова. Председател е Фредерик Жолио-Кюри. На заседанието международното жури приема наградата да бъде присъдена на нейния син.

В следващите години въпросът можело ли е смъртната присъда на Никола Вапцаров да бъде заменена с доживотна, изниква с пълна сила и разгаря полемики.

На 13 юли 1942 г. пред Военния съд с председател полк. Игнат Младенов, членове капитаните М. Христов и К. Хамамджиев и прокурор кап. Христо Стоманяков като свидетели са се явили 56 души. Сред тях са писателите Стилиян Чилингиров, Димитър Иванов, както фигурира с рождените си имена в протокола Елин Пелин, и известният в по-късни години литературен критик Георги Константинов, които са свидетели на Младен Исаев. Негов адвокат е депутатът социалдемократ и народен представител Сотир Янев, убит през 1943 г. пред кантората си от бойните групи на БРП(к). Той и Петър Попзлатев, един от ръководителите на политическия кръг “Звено”, но и дни след процеса включил се в току-що създадения Отечествен фронт, са се отказали от показанията на други двама писатели – Константин Константинов (също и на Младен Исаев) и Владимир Полянов, тогава директор на Народния театър (свидетел на Вапцаров). На следващия ден като негови свидетели се явяват Елисавета Багряна и художникът Константин Щъркелов, а на Младен Исаев – Ангел Каралийчев.

Майката Елена, сестрата Райна и съпругата Бойка са помолили да свидетелстват още Никола Мушанов, бивш трикратен министър-председател на България, и Таско Стоилков, тогава народен представител от Горна Джумая, но и приятел на бащата Йонко от четническите години за освобождението на Македония. Те не се явяват в съда, защото се скриват от призовкарите и не са редовно призовани.

Елисавета Багряна е близка на баща му, отсядала е в дома им на няколко пъти с приятеля си Константин Щъркелов. Освен това е поетеса с международна слава и през 1928 и 1935 г. името ѝ е попадало в Нобеловия комитет. Известна е и с хуманитарни каузи, които защитава. Истината е, че тя не е чела “Моторни песни” на Вапцаров, която е излязла през 1940 г. Никое издателство не иска да я отпечата заради съдържанието и идеите на стиховете и поетът заплаща издаването ѝ, като парите осигурява съпругата му Бойка, която е чиновничка в Банката за земеделски кредит. Известният художник Борис Ангелушав, който със Стоян Сотиров е негов приятел, прави корицата на книгата. Вечерта преди съдебното заседание той дава “Моторни песни” на Багряна и тя се явява в съда. Поетесата обаче е виждала Вапцаров само един път в родния му дом и разменя няколко думи с него.

Председателят на Съюза на българските писатели защитава убедено Младен Исаев. Има защо - по това време Исаев е издал 10 книги, две от които са преиздавани. Чилингиров казва, че като човек бил много възпитан, услужлив, внимателен и скромен, и допълва, че „При този капризен народ, какъвто са писателите, той няма дрязги с никого. Един от малкото наши поети, казвам от малкото, защото навсякъде поетите са малко”.

На втория въпрос: каква е неговата поезия – бунтарска ли, патриотична или направо казано – дали не е комунистическа, председателят на писателския съюз отговаря, че поезията трябва да има идеали, да засяга човешките неправди, да бъде понякога тъжна и елегична.

На третия въпрос: дали Младен Исаев е активен комунист, отговорът е: “Нямам сигнали за пакостническо негово поведение”.

И Георги Константинов, и Елин Пелин обясняват пред съда, че Младен Исаев е много даровит, пишел песни с дълбоко чувство, което овладявало читателя, че бил рядко внимателен и също не знаели да е активен комунист.

На излизане Стилиян Чилингиров се вглежда в подсъдимите и вижда Вапцаров. Двамата си разменят погледи.

Точно същия ден адвокатът Попзлатев не е в съда и така е пропусната възможността именитият писател да свидетелства и за неговия клиент.

Чилингиров и Вапцаров се познават твърде добре както по писателска линия, тъй и около хор “Гоце Делчев”, който създават Вапцаров и Атанас Романов, а пък председателят им съдейства да намерят зали и читалище за изява. След разстрела Чилингиров често се вайкал:

“Какво направихме, бе! Отървахме Младен Исаев, а забравихме онова младото момче Никола Вапцаров”

Той не знае, че Караславов и Тодор Боров са убедили Елин Пелин, независимо че не познава Вапцаров, да говори с цар Борис и да го помоли за защита на тримата, с Антон Попов, с поети. Елин Пелин изпълнил молбата му, царят се консултирал с ген. Никола Михов, три месеца преди това станал военен министър, и получава отговор, който препредава на Елин Пелин. За единия можело да има помилване, но за останалите - не, тъй като обвинението е за доказани тежки престъпления. Че Вапцаров не е можело да бъде помилван се разбира неумолимо, когато майка му Елена и съпругата му Бойка искат да се срещнат с царския секретар Станислав Балан и той да предаде молбите им за помилване, общо 5, на царя. Той отказва да се срещне с тях.

На 14 юли съдебната зала е препълнена, защото е обявено, че ще свидетелства Елисавета Багряна.

След нея се явява Константин Щъркелов, добър приятел както на Вапцаров, така и на баща му Йонко и приближен художник на цар Борис и на баща му Фердинанд. Първият въпрос: е: “Познавате ли Никола Вапцаров?”. Той отговаря с “не”. И подсъдимият, и адвокатът му, които са разчитали много на показанията му, се отказват от него. Това твърдят в спомените си Младен Исаев и Христо Радевски.

От Москва Георги Димитров още на 11 септември 1944 г. е дал указания да се създадат народни съдилища за “делата на предателите и фашистките престъпници”, но това не става, а започва саморазправа. В следващите месеци до края на януари, когато завършват заседанията на т.нар Народен съд, иззелите властта комунисти стриктно вменяват и несъществуващи вини. Търси се истината и за процеса през 1942 г. Щъркелов е привикан да даде показания. Ето какво казва той според запазени документи от 13 ноември 1944 г.: “Познавам Йонко Вапцаров още от 1915 г. Ходил съм години наред у тях. У тях съм гостувал винаги и оттам съм ходил по Пирин да рисувам, също и в гр. Банско. Подсъдимия Никола Вапцаров го познавам като добър момък и талантлив поет.”

В хода на разследването, но през декември 1944 г. показания дават Младен Исаев и Христо Радевски. Исаев обяснява за поведението на Щъркелов през 1942 г.: “Той каза: Не познавам Вапцаров. Не мога да свидетелствам за един комунист. Щом е виновен, нека си понесе наказанието.”

Радевски пък е още по-краен: “След свидетелстването си против др. Никола Вапцаров, когото застреляха, К. Щъркелов отишъл в аперитива “Луката” и казал: “Днес окачих един човек на въжето, но на негово място трябваше да отиде Жендов.”

След 1944 г. Вапцаров заема мястото си в българската литература – в началото не толкова заради неговите бойни другари, а заради студентите и младите хора, които го четат масово. Тогава се заражда и мистификацията дали е можело да бъде спасен, и ако не, то кой е виновен.

На 14 януари 1962 г. генерал Крум Радонов във в. “Народна армия” публикува мнение за книгата “Срещи и разговори с Никола Вапцаров” от Георги Караславов. Тези срещи започват още от 1935 г., когато поетът се преселва в София със съпругата си Бойка и невръстния си син Йонко, който скоро умира. Уволнен е от фабриката на братя Балабанови в Кочериново в резултат на стачка на работниците и си търси работа. Не по този повод обаче той се озовава при Караславов, който минава за писател с леви убеждения. Вапцаров му носи свои стихове и пиесата си “Когато вълната бучи”, които Караславов не одобрява. Защо един поет трябва да търси мнението за стихове и пиеса на белетрист с афинитет към патриархално-селската тематика, е загадка. Между двамата обаче се заражда приятелство и дори Караславов помага финансово при погребението на сина на поета.

Генерал Радонов също се обявява за приятел с Вапцаров. В статията си той твърди, че поетът е щял да бъде спасен, “ако писателите бяха поели защитата му, ако бяха създали обществено мнение около него като голям поет. Но писателите не направиха това.”

Историята има и своето продължение. На Втория конгрес на мира присъства и майката на рускинята Зоя Космодемянская, разузнавачка, партизанка и саботьорка срещу настъпващата немска армия през 1941 г. Тогава Багряна написва стихотворението “Двете майки” и отива при Елена Вапцарова, за да ѝ каже, че ѝ подарява това стихотворение. Тя обаче още веднъж я упреква, че като майка не може да ѝ прости смъртта на сина си.

След 1944 г. Елин Пелин предприема други ходове. През 20-те години на ХХ век, минавайки край БАН, той я нарича “Академия на неуките”. През 1940 г. обаче става академик. Веднага след 9 септември започва чистка в БАН. Мнозина от старите академици се занимават само с наука, а не с политика, но това няма значение. Елин Пелин се явява пръв радетел за чистотата на академията и пише писмо до президиума ѝ, в което се обявява срещу търпението, “което се проявява спрямо изправените пред Народния съд нейни членове”.

Константин Щъркелов няма подобна съдба. Заради приятелството си с царската фамилия и свидетелствата му на процеса творчеството му е забранено, изселен е от София и за кратко лежи в затвора. Разрешена му е юбилейна изложба преди смъртта му през 1961 г. и е награден с орден “Кирил и Методий, първа степен”.

Ясно е, че е оневинен за държанието и свидетелствата му по време на процеса.

Разпитът на Багряна и неговото продължение

Председателят Младенов ѝ задава само 3 въпроса. На първия: дали познава Вапцаров, тя отговаря, че не го познава. Този отговор ще стане причина по-късно за обвинения срещу нея, но тя казва истината – това, че си е разменила няколко думи с него в Банско, не ѝ дава основания да твърди, че го познава. На втория: дали познава неговата поезия, тя отговаря положително, макар да е чела стихосбирката му през нощта. Понеже Вапцаров в защитата си пред съда казва, че развивал нелегалната си дейност като патриот, а не като комунистически агент, логичен е и третият въпрос: “Има ли родолюбие в неговата поезия?”, тя отговаря положително. Няма други въпроси и Багряна излиза от залата. Поради това, че има доста хора и е твърде шумно, мнозина, дори и подсъдимите, не чуват добре нейните отговори, придружени с поклащане на глава. По-късно в спомените си мнозина от тях ще пишат, че тя не отговаряла нищо, а само кимала.

През 1979 г. се чества 70-годишнината от рождението на Вапцаров. Председател на тържественото събрание е акад. Пантелей Зарев, а в президиума трябва да заеме мястото си и Багряна. Тя е получила поканата два дни по-рано, но не присъства. По-късно в нейния личен архив, днес в Държавна агенция “Архиви”, на гърба на поканата е написала: “Не отидох”. Очевидно не е искала да дава поводи за сплетни и интриги. 

Спорът между Крум Радонов и Георги Караславов

В публикацията си генералът обвинява писателите, че се надявали на доживотна присъда заради връзките на бащата на Никола, Йонко, с двореца. Тук той пояснява, че бил приятел с царете Фердинанд и Борис, гостувал е често и на двамата, а Фердинанд и кайзер Вилхелм посещават неговия дом по време на Първата световна война. По-нататък открито напада Караславов, че е можел да защити Вапцаров, защото бил получил правителствена награда за „“Снаха” и продължава: “Та нали и Елисавета Багряна, чиито заслуги “леко” са показани беше изтъкната поетеса”.

За да е по-убедителен, той твърди, че срещнал майката на Вапцаров в плевнята на Димитър Чакъров (Петело): “С дълбоко възмущение тя ми разказа как Елисавета Багряна е свидетелствала. Вапцаров е поддържал пред съда, че той се е борил срещу окупаторите като комунист и патриот, и като специалист тя е трябвало да свидетелства има ли поетически талант и патриотични елементи в поезията му, и твърди, че тя не го направила.”

Отговорът на Георги Караславов е във в. “Литературен фронт” от 22 март 1962 г. “Още в самото начало др. Радонов е подчертал, че поради стечение на обстоятелствата той рядко се е срещал с Вапцаров. А от цялото негово изложение се вади заключение – той не само че познава изтънко всяка крачка от живота на Вапцаров, но дори е бил нещо като изповедник. На него при това при съвсем случайни срещи поетът е доверявал най-интимните свои мисли – и за някакво “превъзпитание” на жена си, която напълно споделяше идеите на съпруга си и му помагаше в борбата....”

Има и отговор “От редакцията” по спора за “другарката Елисавета Багряна”: “Насърчен от държането и отговорите ѝ, защитникът на другия подсъдим поет – др. Младен Исаев я поканва да свидетелства в полза на Исаев, което тя направила.”

За Бойка Вапцарова пише: “Тя е издържала семейството до 1940 г., за да може Вапцаров да се отдаде по-пряко на писателска и партийна дейност. Тя е осигурила средства за издаване на стихосбирката му “Моторни песни”, купуването на пишеща машина, издаването на един брой на в. “Литературен критик” и др., за което в периода 1939-1942 г. е сключила в бившата БЗК заеми за около 30 000 лева тогавашни пари.”

Григор Лилов, "24 часа"