Така, предполагам по самия себе си, се чувстват голяма част от десните избиратели в България между първия и втория кръгове на президентската надпревара. Същите тези десни избиратели, които - според титана на мисълта и бащата на българската демокрация Иван Костов - били твърде малко, та само по тази причина Неделчо Беронов останал трети на изборите.

Наистина, може и малко да са останали десните избиратели. Защото ако представата за дясното се предлага на българското общество в гьонсуратския вид на Командира, то съм учуден, че въпросното общество като цяло все още не е станало маоистко и не се е записало в Сендеро Луминосо, само и само да се окаже – поне формално - възможно по-далеч от Костов, костовизма и костоварите.

Независимо дали са малко или много, дясно ориентираните избиратели днес са в положение, в което им предстои избор, в който са оставени без… избор.

От едната страна е самодоволната физиономия на бившия комунист и сътрудник на някогашната Държавна сигурност, агента Гоце. А от другата се мръщи някакъв кандидат-фюрер, който очевидно се опитва да смекчи поведението си през последните дни, но чиито крайно безпросветни и мракобеснически виждания за живота, Вселената и всичко останало няма как да бъдат забравени, най-малкото защото голяма част от тях отдавна вече са изложени върху хартия.

Разбира се, патетичните призиви от страна на леви “доброжелатели” по адрес на така наречената ни десница не закъсняха. Спомнете си Франция, зоват червените гуру. Не забравяйте как там социалистите подкрепиха Ширак срещу льо Пен. Това, мъдро поклащат те мъдрите си глави, е момент, в който десните трябва да направят своя цивилизационен избор. За Европа и срещу ксенофобията.

Изборът пред десния избирател, обаче, съвсем не е такъв. Всъщност той е изправен пред избор между посткомунизма и повече или по-малко крайния национализъм, донякъде пресилено експониран в публичното пространство като проектофашизъм.

Нека погледнем към Георги Първанов. Както вече бе писано по-горе, става дума за бивш комунист и противник на НАТО. За някогашен доброволен сътрудник на Държавна сигурност. За политик, лансиран от ченгеджийницата ОКЗНИ. За човек, който яростно се противопоставяше на сътрудничеството ни с международната общност по време на конфликтите, последвали неизбежното разпадане на Югославия. И обичаше да си хортува с вече покойния сатрап Милошевич, без да се смущава от факта, че ръцете на последния вече бяха до лактите в кръв. Говорим за човека, който се намираше начело на партия, която не се посвени да влезе в “нерегламентирани”, но доходоносни контакти с режима на друг окъпан в кръв диктатор – Саддам Хюсеин.

Разбира се, някой веднага може да каже, че Първанов е еволюирал идейно, интелектуално или политически през годините и че това негово право на развитие не може да му бъде отричано. Или да предъвче за пореден път вече доволно изтъркания пример с Хавиер Солана, испанският социалист, който от яростен противник на НАТО един ден се превърна в негов генерален секретар, а днес отговаря за външната политика на целия Европейски съюз, доколкото може да се говори за истинска единна политика на тази структура.

Само че Солана никога не би си позволил – след своята така наречена еволюция – да връчва високи награди на търговци на оръжие като Манджуков. А Първанов го направи “от воле”. Той връчи високото българско отличие и на Ахмед Доган, политикът, който отдавна е превърнал злоупотребата с търпението на обществото в свое хоби.

Днес, когато ЕС (а това означава и така често даваният за пример Солана) обмисля как да се противопостави на руските опити за енергиен диктат и се готви да предприеме съответните мерки, “проевропеецът” Първанов безучастно гледа, как страната ни става все повече и повече енергийно-зависима от Москва. И не просто гледа безучастно. Той активно и съвсем умишлено съдейства. Лично отиде да се срещне с Путин в Гърция, за да даде едно рамо на проекта “Бургас-Александруполис”, ползите от който за България са най-меко казано съмнителни, а потенциалните опасности - и икономически, и екологични, и геополитически – са очевидни.

Първанов е и страхлив, и нелепо високомерен. Съвсем не беше случайно, че се съгласи на предизборни дебати единствено с кандидата на разбитата десница. Защото в кампанията на десницата не се говореше за политика, за изяснени позиции и гледни точки, липсваше всякаква конкретика. Естествено, право на всеки кандидат е да реши сам, дали ще се яви или няма да се яви на дебати и с кого. Когато обаче си не само кандидат, а и действащ президент, това право е по-ограничено. И още по-ограничено би трябвало да бъде сега, между двата тура на изборите.

Едно е да твърдиш като политик, че Волен Сидеров е вредно явление и няма за какво да говориш с него. Съвсем друго е, когато действащият президент на България заяви, че няма намерение да “легитимира” Волен Сидеров, като се срещне и влезе в диспут с него. Защото, по-скоро за лошо, отколкото за добро, но – така или иначе е факт, че въпросният Сидеров е вече достатъчно легитимиран от достатъчен брой легитимни български гласоподаватели. И е нелепо от страна на действащия “социален президент на ВСИЧКИ българи”, да каже на тези същите избиратели – “Майната ви! Направили сте идиотски избор и аз нямам намерение да проявя уважение към него”.

Политическата легитимация в България все още се дава от нейните граждани и най-вече в хода на демократичен изборен процес, а не съм чул до ден днешен някой да е назначил Първанов за арбитър на добрия и легитимен политически вкус в Отечеството. Или че е официално постановено правото на действащия в момента и борещ се за втори мандат държавен глава, да неглижира резултатите от този демократичен изборен процес.

Заради всичко това, както и по ред други причини, Първанов трудно би могъл да бъде подкрепен от десните избиратели в страната. Освен, евентуално, с голямо отвращение.

Случаят със Сидеров е аналогичен. Десният, начетен и с либерални политически възгледи гласоподавател трудно би могъл да бъде подлъган от мимикрията, която лидерът на Атака демонстрира в последни дни. Също като Първанов, който от няколко години се представя за истински европейски политик или като Костов, чиито PR-специалисти се опитаха да накарат да се усмихва по-често, напоследък Сидеров полага неимоверни усилия да се покаже като по-сдържан и уравновесен, по-малко изпълнен с ненавист и дори чужд на всякакви предразсъдъци спрямо малцинства и етнически групи.

Но хората помнят. Помнят призивите му за практическото провеждане на нова национализация, остарелите му възгледи за възможността чужденци да купуват земя в България, параноичните му вопли срещу някаква турцизация или циганизация на Родината ни. Не са забравени контактите му с тези, които би трябвало да бъдат най-големите врагове на един автентичен български патриот – например румънските ултранационалисти, които още сънуват, как отново ще заграбят Южна Добруджа. Не са забравени и писъците му по адрес на юдейско-масонския заговор в световен мащаб, които – естествено – носеха всичките белези на продукт, произведен от обърканото съзнание на един чел-недочел и разбрал-недоразбрал, но със сигурност прекалено впечатлителен и емоционален дилетант.

Сидеров беше и продължава да бъде противник на НАТО, на участието ни в световната антитерористична коалиция, на поемането на отговорности от страна на България на международната сцена. Гледните му точки в областта на икономиката се простират само до по принцип похвалното негодувание спрямо разграбването и корупцията, което обаче не е подплатено с някаква по-дълбока философия и ясна концепция за бъдещо развитие.

Сидеров също трудно би могъл да бъде подкрепен от десните избиратели в страната. Освен, както е и случаят с Първанов – с голямо отвращение.

Разбира се, и двамата имат своите плюсове. Първанов би могъл да бъде някаква гаранция, че поне формално проевропейската линия на поведение ще бъде продължена, та макар и гарнирана с нови 999 спявки с Путин и че ще бъдат спазвани поне елементарните правила на приличното възпитание. Дали този плюс е достатъчен, за да натежи в сравнение с многобройните и очевидни минуси, част от които вече бяха посочени – това всеки избирател ще трябва да реши сам за себе си.

Сидеров, от своя страна, дава известни надежди, че някой най-накрая може да върне към реалността разпищолилия се Доган, че е възможно да бъде оказан натиск за справяне с язва като ромската престъпност и да се скъса с делегирането на различни от основните и общоприети права на определени групи граждани. Или че е възможно да бъде направен поне мимолетен опит да се потърси отговорност от страна на онези, които самодоволно забогатяха, яхнали така наречения ни преход, като безсъвестно крадяха от държавата и обществото. А после?

После следват минусите. И те пак се оказват далеч по-сериозни и генериращи всевъзможни рискове, отколкото плюсовете – за които пък няма никаква гаранция, че могат да бъдат действително постигнати, или че дори има искрено желание за това.

Никой няма правото, на фона на всичко това, да иска от десните партии да призоват към подкрепа на когото и да било от двамата кандидати, които ще се сблъскат на втория тур. Това, дали дясно ориентираните българи изобщо ще гласуват и кого ще подкрепят ако го сторят, е въпрос, на който индивидуално и по съвест трябва да си отговори всеки един от тях. Но е нелепо и без друго намиращите се в деликатна ситуация политически формации от десницата да бъдат ехидно притискани от “загрижени доброжелатели” да изберат едното зло, вместо другото, и да бъдат поучавани, коя от двете злини е по-голяма.

Първо, защото все още не се знае, кое е всъщност по-голямото зло.
Второ, защото е тъпо да се насочи салът с корабокрушенците към Сцила, само защото някой някого убеждава, че – видиш ли – Харибда имала по-кофти дъх. Особено след като пътниците току що са установили на свой гръб, че капитанът не става за нищо.
И трето – понеже цялото това драматизиране от страна на вдъхновените леви мислители и крупни теоретици представлява единствено и само нелепо фабрикуван шантаж, целящ да постави десницата в още по-неудобно положение от това, в което вече се намира.

И без друго разликата между водещия и догонващия е такава, че трудно би могла да бъде стопена в рамките на една седмица, а резултатите на втория тур, в който активността вече не е от такова възлово значение, за съжаление няма да зависят от решението нито на десните партии, нито на десните избиратели, които – както сполучливо се изрази тези дни един вече остракиран доскорошен съратник на Костов, практически вече уволниха своите лидери.

До неделя остават броени дни. Достатъчно време за всекиго, да реши сам, как ще постъпи. Всичко друго е излишна шумотевица.

Жоро Георгиев