Не знам как точно върви подмолната битка за дясното пространство, което се отличава от лявото с традиционна раздробеност поне от 10 години насам. Но в битката за “дясна ръка на Борисов” се появи озадачаващо ляв елемент.

От самото създаване на ГЕРБ най-сигурното нещо в партията винаги е бил отговорът на въпроса за най-верния и най-важния ( поне за пред публиката) човек на Борисов. Естествено, че е Цветанов! Съответно най-сигурният човек получи сигурността на държавата в своя властови ресор, когато оглавяваната от него партия ( помните ли, Борисов беше “неформален”, а Цветанов- формален лидер?!) се настани на върха на държавната машина.

Спирам с ретроспекцията, която щрихирам като фон на променената символика в картината само ден след като Борисов не отрече вероятността да се раздели с най-близкия си съратник. На пресконференцията, на която представи тройната коалиция от шефове на новата антикорупционна структура БОРКОР, Цветанов “знаково” липсваше от президиума.

Нещо повече – доста повече! От дясната страна на Борисов седеше левият по презумпция бивш шеф на ДАНС Петко Сертов. Интуитивният Борисов явно долавя дискомфорта да има за дясна ръка ляв деец от предишната епоха ( на която се появи самият той като алтернатива) и обясни пред журналисти, че назначава Сертов на високия заместнически пост като …жест към БСП. Пък Сертов никак не се дърпа и създава впечатление на добре спазарен компромис.

Дори и да се насиля да си представя, че поривът да прави жестове на червените е спонтанен за Борисов, все пак се питам какво се крие зад тази “емоция” ( ако е спонтанно решението му, трябва да е емоционално). Защото избликът на доброта спрямо политическия противник може и да е похвален като проява на политическа хуманност, но все пак трябва и да е поне малко рационален. Освен това виси стърчащият въпрос защо пък да не реши да почерпи сините побратими по дясно партийно партниране в рамките на ЕНП, а вместо това изневиделица възкреси кадрово една от емблематичните ябълки на раздора с предишните управляващи в лицето на Сертов. Нещо повече – ако има някой, който да е заслужил поощрение с вярна служба в крепенето на статуквото, това е Волен Сидеров. Нима не можеше да го награди?

Задавам тези въпроси , за да могат доста хора да си отговорят на собствените питания защо съвпадали ( понякога) мненията на сини и червени спрямо сегашното управление. Явно, нещата са по-сложни и линията на противопоставянето не преминава единствено по границата на цветовете от политическата дъга. Има преливане – познато е особено ярко от местните избори, когато често се формират всякакви невероятни, немислими на централно равнище съюзи с цел спечелване на тактическа победа на места.

Изглежда, че принципът “никога не казвай никога” се материализира сега и със символиката левият Сертов да седи на сцената като дясна ръка на Борисов. Явно е важно. Защото – каквото и да си говорим, инстинктът за оцеляване все пак е водещ в политиката. Дано само да не е “на всяка цена”. Защото цената пак ще плащаме ние – обединените по такъв начин в един отбор на измамените чрез гласуване или въздържане от гласуване.

И други са били (временно) в силна позиция да решават, без да обясняват. Иван Костов и до днес е упрекван за мълчаливите рокади в неговото правителство, но дори и той, при още по-голяма голяма концентрация на власт в държавата в неговите ръце, не си позволи в края на 90-те години на миналия век необясними кадрови “жестове” към онези, върху чиито сринати крепости се възкачи на командния пост. Обяснението за прекрачването на тази бариера от страна на Борисов може да бъде само едно: принуда.
Иво Инджев /ivo.bg