Преди година, година и нещо, баронеса Маргарет Тачър – един от двамата най-успешни премиери на Великобритания за миналия век – спомена, че е време, може би, Обединеното кралство да напусне структурите на Европейския съюз. Тя аргументира позицията си с предположението, че в обозримо бъдеще Евросъюзът дотолкова ще се оплете в собствените си недомислици, че за разплитането ще се наложи да му се помага “отвън”.

Тогава тази теза изглеждаше наистина крайна. Днес тя все още продължава да изглежда крайна, но вече не чак толкова. А заслугата за това, че сега е по-лесно да намираме доводи, подкрепящи позицията на Маргарет Тачър, е предимно на така наречения “локомотив” на европейското обединение – някогашните непримирими съперници и днешни ентусиазирани съратници Франция и Германия.

Преди броени дни от Берлин и Париж долетя стъписващата вест, че там се обсъжда декларация, заплашваща Великобритания с изключване от ЕС, при условие, че тя не ратифицира в двегодишен срок Европейската конституция. Според съобщенията на световните новинарски агенции, тази амбиция на Франция и Германия е била посрещната със смях от страна на британските дипломати, което е съвсем естествено, тъй като тя, така или иначе, не може да бъде определена по друг начин, освен като смехотворна, за да не използваме и по-крайни характеристики от типа на “глупава”. Освен веселие, обаче, френско-германските анонси будят и едно обяснимо опасение, тъй като – уви – представляват част от вече позната и тревожна тенденция, налагана на останала Европа най-вече от страна на две държави, чиито собствени грандомански европейски проекти неизменно рухваха, причинявайки мащабни катастрофи през предишните два века и които днес са обединили усилията си, за да наложат нов, този път съвместен проект, чиито качества и чиято навременност са меко казано спорни.

Всъщност, нашата собствена страна вече също се е сблъсквала с тази тревожна тенденция. Едва ли може да се очаква, че скоро ще забравим, как Президентът на Франция – Жак Ширак – не чак толкова отдавна и твърде грубо заяви, че би било по-разумно, ако България и Румъния си бяха замълчали и не бяха взели позиция по повод споровете относно предстоящата военна намеса в Ирак. Още тогава стана ясно, че този враг на “американското влияние” е гледал твърде много американски полицейски екшъни, в които често се повтаря фразата “Имаш правото да запазиш мълчание”. Въпросът е дали наистина си струва стремежът за създаването на една “единна” Европа, в която за всички несъгласни с мнението на Берлин и Париж ще бъде запазено само правото да запазят мълчание, за да бъдат надлежно поучавани или дори заплашвани с декларации за изключването им от Евросъюза всеки път, когато поведението им не съответства на “авангардните” немско-френски стандарти. Струва ми се, че и най-разпокъсаната Европа би била по-добра и по-приемлива от точно такава Обединена Европа.

Според някои коментатори намерението на Франция и Германия да замерват Лондон с безсмислени декларации може да се разглежда и като помощ за Тони Блеър в опитите му да постигне съгласие за ратифицирането на Европейската конституция в предстоящия в Обединеното кралство референдум. Според техните анализи британците би трябвало да се обезпокоят от минусите, които страната им би понесла при евентуалното й изключване от структурите на ЕС – и така обезпокоени, вкупом и в стройни редици да гласуват в референдума със “за”. Ако целта действително е такава, то авторите на подобна скудоумна стратегия едва ли биха заслужили нещо друго, освен присмех и съжаление, тъй като вероятността да постигнат не целите си, а тъкмо обратния ефект, може да се окаже повече от голяма.

Хубаво би било, ако френско-немските ентусиасти не забравят, че Великобритания далеч не е единствената държава в Стария свят, която гледа с резерви на напъните им да поставят каруцата пред коня на европейското обединение. Съвсем наскоро в ЕС бяха приети десет нови държави, повечето от които вече са изстрадали зависимостта си от един друг Съюз и неизбежно ще се отнесат с подозрителност към всичко, което им напомня дори бегло за начините, по които той функционираше и силово се самоналагаше. Три от тези нови държави дори бяха съставна част от този друг (и слава Богу!) вече несъществуващ Съюз. Някои от новите членове, както и много от досегашните, вече дават недвусмислени сигнали, че са достатъчно надеждно имунизирани срещу безсмисления евроентусиазъм, прибързването при вземането на определящи решения, федералистките амбиции и прекомерното самочувствие на Франция и Германия, които явно очакват, че цяла Европа трябва да им се възхищава, да им ръкопляска и да им бъде беззаветно благодарна за това, че най-сетне са престанали да враждуват помежду си. И че поради тази си благодарност трябва да ги следва навсякъде, накъдето им хрумне, че е редно да я поведат.

Един дори съвсем бегъл поглед върху проектите за бъдещата Европейска конституция, между другото, също може да наложи някои доста показателни заключения. Предлаганите текстове, например, са толкова мащабни и многобройни, че съществува риск отпечатването им в големи тиражи да доведе до изчезване на екваториалните и тропически гори, които ще се наложи да бъдат повсеместно изсечени за производството на нужната хартия. За сравнение: Американската конституция се състои от 7 глави, в които са разпределени 21 члена. Има и 27 поправки, ако не се лъжа, като последната, която ми е известна, е от 1992-ра година. Тези по-скромни размери, обаче, съвсем не пречат на Конституцията на отвъдокеанските ни приятели да функционира съвсем пълноценно, докато мащабният европейски мегапроект за основен закон предизвиква сериозни спорове и противоречия дори преди да се е превърнал от проект във факт.

---

Продължава тук…