Той обича да рискува. Понякога усмихнат, друг път намръщен, но винаги търсещ нещо различно. Очите му шарят наоколо, любопитен до болка, не го свърта на едно място. Решил е да бъде щастлив, защото знае, че ще бъде толкова щастлив, колкото иска. Решил е да бъде успешен.

Той знае, че е способен и може да решава съдбата на държавата си, нищо че е млад. Защото може да решава и своята съдба.

Познавате ли подобен младеж? Знаете ли името му? Живее ли наблизо? Виждали ли сте го скоро?

Озъртам се и аз, опитвам се да намеря тези 30-ина и кусур годишни младежи, по-големи от живота, мечтатели, революционери по душа, задушавани от статуквото, жадни за промени, готови за раздели, бленуващи успехи и бягащи от неволи. Онези, които мислят нашироко, живеят не по джоба си, с които не можеш да излезеш на глава, защото винаги правят големи неща и мечтаят.

Представям си, че такива млади българи се разхождат около мен, срещам ги, говоря си с тях. Представям си, че и аз съм такъв. Но уви, вече ги няма около мен. Нито аз съм такъв вече.

Днес няма кой да прескочи рова на посредствеността с лъвски скок, да погледне след това назад и да каже на останалите, че не е чак толкова трудно, но пък гледката от тази страна е дваж по-хубава. Няма кой сърцато и страстно да използва силата на младия си дух за нещо смислено, добро и умно, което да възроди вярата не в среднощното забавление със салфетки из любими танцувални арени, нито в замерянето с подслушани разговори, нито в бързото каране или в идиотските теми, които извират от всеки ров. Това ли е шибаното съзряване на младите? Това ли се случва в т.нар. родина България?

Кой точно днес мечтае да прескочи някакъв ров само защото гледката от другата страна е по-хубава? Кой мечтае да бъде смел, защото така би могъл да помогне на страната си? Кой въобще мечтае за каквото и да било?

Уви, младите, които преди двадесетина години бяха тийнейджъри, сега все още са млади, но какво от това? Тогава се разхождаха по Орлов мост с усмивка - първо на митинг на СДС, после в "Ялта", след това учиха чужди езици, след това гледаха Кристиан Аманпур от София в Американския център и мислеха, че времето им ще дойде, че България ще бъде усмихната държава и те ще бъдат част от нея, че тяхната усмивка ще усмихне и страната им. Те все още са тук, но сякаш ги няма, дори са насилствено стари, обругани от неслучилите се мечти, захлупили похлупака на другите си мечти, за да кротуват в ъгъла.

България се нуждае от млади хора, които не се държат като стари. България се нуждае от млади, които преминават от едно детство в друго, независимо на колко години са. Съмнявам се, че точно тези млади вече може да откриете в сегашните партии, независимо дали са парламентарно представени, или не. Няма ги в БСП, няма ги в ГЕРБ, няма ги в Синята коалиция, за ДПС и "Атака" да не говорим, няма ги на улицата отсреща, няма ги в блока до вас. Може би някога ги е имало, в онези слънчеви дни на Орлов мост, но вече ги няма.

Че кой в нашата страна ще направи лъвски скок, за да възстанови честта и достойнството на политическата класа? Кой млад би се борил за това? Кой ще застане безстрашно отпред и ще посочи с пръст онази политическа каста, от която му иде да повърне? Кой точно ще отиде и събори въображаемата стена на посредствеността, ще замеря с въображаеми камъни тухлите й, после ще трансформира и построи наново всичко, за да бъде структурата такава, каквато трябва?

Характер? Кураж? Смелост? Буен нрав? Познавате ли такъв младеж, който на всичкото отгоре е умен, не се примирява, иска да живее добре и е готов да се бори за това? Казват, че Левски бил такъв.

Оставете ни нас, младите, но познавате ли такъв възрастен човек, който да вдъхновява с достолепието си? Преподавател, учител, ментор, артист, телевизионен водещ, съсед? Възрастен човек, който да не е обременен от тежка комунистическа зависимост, да не е отегчен от живота, да има детски пламък в очите и да е готов да предаде занаята си на останалите?

Зашеметяващата липса на лидери, с която ни обстреля животът през последните 20-ина години, дава резултати - няма дете, тийнейджър, младеж, който да има пътеводна светлина, да има свой ментор, идол, кумир. Да си казва "ето, аз искам да стана такъв". Детето по-скоро ще попие някоя от вечно разменящите се обиди, нападки, злословия и плоски шеги, които върлуват през последните 20 г., но няма да се вдъхнови от български лидер, после да се забърза, затича и прескочи онзи 5-метров ров, който Левски бил прескочил.

Какъв 5-метров ров, какви 5 лева?

Винаги ли е било така, за бога? Кои са обикновените граждани на тази държава? Кой е елитът на тази държава? Кой е онзи господин или дама, с които един тийнейджър ще седне, ще поговори, ще се заслуша в бавния и вълшебен дрезгав глас, за да извлече мъдрост и желание за живот?

Къде е онзи слънчев лъч, който ще целуне лицата на младите, за да им вдъхне надежда, че могат да бъдат истинските лидери на тази държава и наистина да управляват България с чест, достойнство и - най-важното - с големи мечти. Когато се огледате в красиви очи до вас, виждате ли мечти? Виждате ли големи мечти?

Лъвският скок трябва да бъде направен, защото там, от другата страна, когато вече си надмогнал страховете си и осъществил мечтата да прескочиш този ров, гледката е по-хубава. И останалите ще ти дадат лъвски прякор. Като на Левски.

Константин Вълков /Дарик радио