Коментар на Данаил Брезов за Tribune.bg

Колективното несъзнато на българина изобилства от приказни образи: змейове и караконджули, храбри юнаци, невинни девойки и коварни мащехи. Само няколко обаче сме издигнали в култ на национален идеал и общото за тях е, че са анти-системни. Първата асоциация е образът на Левски: човекът, който винаги успява да се укрие от властта и работи усърдно за нейното подкопаване. От многото дейци на национално-освободителното движение в края на 19-ти век, този образ изпъква именно с дързостта си и с умението да се измъква от трудни ситуации. През този исторически етап ще се окаже, че славните моменти за страната ни се дължат вече не на военната мощ и доблест, а на ловкото лавиране в конфликтите между Великите сили: извоюването на църковна независимост, Съединението и спасяването на българските евреи са няколко примера.

Печалната равносметка от балканските войни пък показва провала на стария похват в новото време. Наред с това, вековете на османска доминация и съветски колониализъм са променили схващането на българите за самите функции на държавността – вместо като форма на самоорганизация, допринасяща за по-ефективно  цивилизовано съжителство, тя е средство за поробване. Този съвсем логичен извод се утвърди още повече през годините на т.нар. „преход“, когато вече стана очевидно, че не всички българи са бедни и окаяни, а това добави и едно усещане за колосална несправедливост. Така архетипните образи на националния идеал все повече изкристализираха с годините в две основни направления: Бай Ганьо и Хитър Петър. Единият с лекота преодолява цензурата и обществените норми, може да се утвърди екстровертно по начин, немислим за повечето хора, а другият неглижира социалната йерархия като демонстрира открито презрение към авторитетите, което винаги му се разминава.

Ако се обърнем назад към най-популярните политици в България след Втората световна война, ще видим, че много от тях, ако не и повечето, съчетават качества на тези два култови образа. Дори диктаторът Живков, който и до днес предизвиква много симпатии, успяваше да проектира в публичните си изяви тази анти-системност, макар да държеше цялата власт в държавата. Подобно на него, Борисов спечели сърцата на много избиратели, майсторски съчетавайки нюанси от двата архетипа при срещите си с други европейски и световни лидери. Радев не остана назад в публичния си имидж на прост човек от село. През последните две години обаче употребата на лирическите герои за политически PR се разви до патологични нива: новите „ганьовци“ в българския парламент се обръщат към колегите си с джендър-неутралното „пичове“ или в по-специални случаи с „нещастни фашисти“, псуват в ефир, заплашват журналисти – понякога дори с физическа саморазправа или ампутация на крайници. Те са особено горди със своето невежество (един лидер на политически проект в недалечното минало беше заявил, че не е прочел нито една книга през живота си), крайно недоверчиви към всяка една форма на establishment – в науката, бизнеса, институциите и медиите. С твърдата си увереност, че само те единствени разбират света най-правилно, се виждат не само в правото си, а дори призвани да рушат цялата йерархия, построена от цивилизацията, която те така силно презират защото им е отредила място в низините.

Хитър Петър също е убеден, че правилата не важат за него, само че би предпочел да се възползва умело от пролуките в системата, но не и да я атакува фронтално. Вместо да прави референдум за нова изборна система, той ще се самопредложи за министър, ще попълни декларация с невярно съдържание и когато го хванат, ще се усмихне със снизхождение към всички онези наивници, които спазват законите и са стигнали доникъде. Той проектира чара на преуспяващ мъж, макар да е треторазреден измамник, продава на хората неоправдани надежди, опаковани в евтини пластмасови шишенца, винаги на промоция в Lidl, и се чувства особено горд, че е прецакал големия бизнес само благодарение на хитростта си. А крайният потребител харесва това, макар той да е истинският излъган заради завишената цена, която плаща за продукт със съмнителни качества.

Какво се случва обаче когато двамата приказни герои се срещнат и решат да обединят силите си в името на някаква обща кауза? Първо да видим има ли изобщо такава възможност. Доколкото те в   действителност представляват избирателите си, трябва да останат в роля – верни на архетипа. Ако единият руши с поведението си обществените норми, а другият изкусно ги заобикаля, никой от тях няма изгода тези норми да бъдат променени защото така и двамата биха се лишили от уникалната си привилегирована позиция. За тях е важно да се борят със статуквото, а не да го победят – така те самите биха се превърнали в статукво, срещу което други ще поведат битка, понесени от народната любов и облекли техните одежди. Това, което ги обединява, наред с усещането им за уникалност и искреното презрение към установения ред, е именно стремежът за аванта: да минат метър и да се възползват от недостатъците на този ред за лична облага, а не да ги посочват и преодоляват заради обществения интерес. Те не се изживяват като борци за справедливост, макар понякога да ползват и такава риторика, напротив – тяхното публично одобрение идва от факта, че успяват да „прецакат системата“, което е истинската „сбъдната мечта на хиляди българи“. По тази причина корупцията и шуробаджанащината при тях са простени – само те имат правото да уреждат съпруги, любовници, колеги и приятели на държавни постове, без да им се търси сметка за това. Какво се случва обаче ако те решат да не представляват интереса на избирателите си, а само да ползват комфорта, който възприетата архетипна роля им дава? Това звучи съвсем логично, тъй като Бай Ганьо и Хитър Петър не въплъщават някакви изконни принципи отвъд бунта – те умело бранят своя интерес, но ако не е тясно обвързан с консервативния морал, публичният им аватар ще бъде способен на предателство.

И все пак, не може ли да има трайно приятелство между двамата меркантилни прагматици: Ганьо  Балкански и македонския герой Итар Пейо? Изглежда някак неестествено – като симбиоза между паразити: всеки от тях се бори за контрол над гостоприемника и по-скоро би използвал другия за временен съюзник, който с радост ще захвърли щом обстоятелствата позволяват. А най-лесно това би станало ако го погълне и абсорбира неговите качества. Адаптивният Петър (или Пейо) може да започне внезапно да говори много лош български, да нарушава етикета при официални визити, да бърка Чехов с Толстой, да си забравя мисълта по средата на изречението и често да демонстрира  наистина катастрофален дефицит на знания от прогимназиалния курс по география, история, дори математика и икономика, от които се предполага да разбира поне малко. Непринудената и наивна усмивка на непораснало дете, което обяснява потъпкването на конституцията сякаш става дума за неизвинено отсъствие в училище, е друг атрибут на бай-ганьовщината, който Хитър Петър би могъл лесно да си присвои – онзи нестихващ оптимизъм и вярата, че хубавите неща ти се случват без да е нужно да се трудиш за тях, всъщност са присъщи и на двамата герои: от „имал си бол пари, платил си“ до обещанията за колосални инвестиции, въпреки рязко влошените икономически показатели. При сливането на тези изключително въздействащи образи получаваме сплав от Хитър Ганьо, който може системно да лъже избирателите си с оправданието, че е позабравил езика, да узурпира цели институции и да предава националния интерес защото е най-добрият, но още е млад и сега се учи.

Уви, българският избирател не е изградил политическа култура, която да го прави чувствителен към факти, числа и причинно-следствени връзки. По тази причина той твърде често робува на лозунги, клишета, митове и легенди. Избира своите управници точно както пияна жена си избира сексуален партньор. Вместо да наказва лъжата и предателството, той ги толерира и преглъща жадно с новата доза фалшива надежда, подобно на пристрастен комарджия или малтретирана съпруга, отказващи да приемат реалността. Така системният подбор вдъхва сила на бай-ганьовците и хитър-петровците да се изживяват като политически елит „по волята на суверена“. И ако този „суверен“ не се осъзнае като такъв, с цялата отговорност на новата все още за него роля, основните му демократични права все така ще се свеждат до това да е недоволен и да псува властта на две ракии пред телевизора си.

* * *

Данаил Брезов е бакалавър по физика и доктор по математика - към момента доцент в УАСГ. Други упражнявани професии: музика, журналистика и разработка на софтуер. Проявява нездрав интерес към икономиката и историята на XX век. Безпартиен, но с десни убеждения - почитател на фактите и здравия разум. /tribune.bg