Какво следва след лявата вълна?

Избрано 17.11.2023 10:32 Снимка: ДНЕС+

Какво следва след лявата вълна?

Могъща лява вълна залива т. нар. „свободен демократичен свят“. Започва да го залива още след Първата световна война с Октомврийската революция в Русия. След Втората световна война става още по-осезателна, а можем да кажем, че побеждава след 1968, студентските стачки във Франция и оставката на Де Гол. Сякаш започва да се сбъдва пророчеството на Маркс, че комунизмът ще победи най-напред в развитите капиталистически страни. Нормално: комунизмът вирее най-добре там, където има изобилие от чужди пари за харчене.

Лявата вълна донесе идеята за социалната държава (welfare state), а за постигането на тази непостижима утопия се роди нуждата от някакъв нов вид тоталитаризъм. И левите умници започнаха да търсят формулата му. Откъде идваше и идва силата на левите умници? От демокрацията. От демокрацията и от това, че онези, които демокрацията масово овластява с избирателни права, са като цяло тъпи, лесно се лъжат и с охота вярват на красивите лъжи на левите умници. Левите умници са в изгодна позиция, в каквато са всички лъжци, защото докато хората на истината могат да говорят единствено истината такава, каквато е – приятна или неприятна, – то лъжецът може да говори каквото си пожелае. Това обстоятелство и развитието на медиите ражда популизма. А популизмът е универсалният език на който днешните политици говорят на избирателите си.

Очевидно това състояние на глобална лъжа, което тук наричаме „лява вълна“, не може да трае вечно. Въпросът обаче е докога ще продължи, колко дълго ще се задържи.

Ако се задържи много, ще стане някой нов тоталитаризъм с терор и всичко останало, дето ще се чудим какво да го правим. Ще трябва да го чакаме да се разпадне от само себе си и да бъде наследен от някаква боза със същите действащи лица, както се случи у нас през 1989. Но това ние с вас няма да го доживеем. Ако се задържи тоталитаризмът, за нас ще е до живот.

А белезите му вече са налице – ненавист към свободата на личностната изява, колективистични изблици, свръхдържава и свръхрегулация, омраза към собствеността на отделния гражданин, жажда за държавно преразпределение на всичко. Едно време баровец беше бизнесменът, сега е чиновникът – променят се даже ценностите.

Как стоят нещата у нас, в България? В България не се случва нищо оригинално, нищо изключително. Всичко, което виждаме тук, е блед отзвук на случващото се по света, с нищо не сме уникални. Нашите модни герои, героите на деня, не са нищо повече от треторазредни комици в голямата комедия на световното ляво. Те идват при нас с некадърните си номера, а народът ги гледа със зяпнала уста. Идват и разиграват някакви скечове, писани от другиго за друга сцена и за друга публика. Но що пък да не им мине номерът и тук!

Ние на световните процеси не можем да влияем, но можем да регулираме скоростта, с която прониква тяхното влияние. Затова е толкова опасно да се допускат до властта новите леви – защото те ще ускорят процесите на проникване на световното зло. Светът е ляв и комунистически, такива сме и ние, българите като цяло. Но понеже сме изостанали и мнителни, вкопчили сме се в своето класическо болшевишко ляво, което така или иначе е обречено, поради което новото глобално и либерално ляво – онова, което все още има мрачно бъдеще, – прониква по-бавно. Сега ще кажеш: „Но аз не съм такъв!“. Знам драги, но какъв си ти или какъв съм аз няма абсолютно никакво значение.

Затова модерното ляво е по-опасно от класическото – защото, за разлика от него, има бъдеще. Какво, колко дълго – това ние с вас няма как да знаем. Но все пак остава въпросът: а после какво? Когато един ден новото ляво се срине, компрометира се, изложи се и се окаже изхвърлено на бунището на историята, какво ще дойде на негово място?

Със сигурност нещо ще последва, защото махалото неуморимо се люлее от едната крайност към другата и обратно. И са щастливи онзи, които живеят във времената, когато махалото е по средата между двете крайности. Но да се върнем на въпроса: какво ще дойде, след като поредното ляво се провали? Според моето лично и необвързващо мнение има няколко варианта.

Вариант 1

Лявата вълна ни залива докрай поради отсъствие на нещо, което да я спре. Установява се пореден тоталитаризъм, чийто първи белези вече са налице. Липсва опозиция и трябва да чакаме, докато новият тоталитаризъм се саморазкапе, както стана със стария. Да чакаме също да паднат и силите, които го крепят отвън. Старите герои ще се прекостюмират, ще изтикат напред нови аватари с непознати лица и лъжлива претенция, ще трансформират собствеността и властта и ще започнат да се оглеждат за нови господари отвън, на които да целунат ръка. Играли сме го, не е да не сме го играли.

Вариант 2

Силна консервативна вълна. Подем на здравия разум. Култ към традицията. Известен романтизъм. Доверие към малцинствата (не етнически, а интелектуални). Това за малко да се случи в света. Тръмп стана президент, а консервативната десница за малко да спечели в Европейския парламент. Хубави времена бяха. Нагаждачите се писаха консерватори. Сега, като видяха, че тая няма да я бъде, отново са буйстващи либерали.

Завоят към десен консерватизъм е естественият, логичният развой на събитията. И може би именно защото е нормален, логичен и естествен, ще се окаже най-трудно осъществим. Хората не са научени да лекуват злото с добро. Лекуват го с друго зло. И сатаната доволно потрива ръце.

Вариант 3

Радикализация на крайната десница. Фашизъм и терор. Занижена търпимост към сексуални и етнически малцинства, мигранти и неформали. Глобализмът ще отстъпи на национализма. Тогава днешните най-шумни либерали ще бъдат първи нацисти и отново ще са субект, а не обект на терора. При този вариант ще се появят камионетките, дето толкова плашат Евгени Дайнов, но те ще се появят и при първия. Разликата е кого ще возят.

Интересно дали тогава ще се разпадне Европейският съюз. Първосигналният отговор е „да“, но не вярвам. Все пак у хората ще остане някакъв инстинкт за самосъхранение. Съюзът ще остане, а пък антиглобализмът ще се смени не толкова от национализъм, колкото от нещо като расизъм и европейски шовинизъм. И това може би няма да е чак толкова лошо – поне не и докато не се изроди в собствената си крайност и покрай сухото не започне да гори и суравото.

Третият вариант има два подварианта – по-социален (като италианския фашизъм) и по либертарианско-капиталистически (свободна конкуренция: да пребъдат силните, а слабите да мрат). По-вероятно е да се осъществи вторият, но при строги ограничения за транснационалните корпорации, защото при тяхното участие всяка конкуренция е безсмислена. Така че в крайна сметка пак няма да е съвсем свободен капитализъм. Ще имаме нещо като държавно гарантиран капитализъм, което вече само по себе си буди притеснения.

И сега идва най-важното: можем ли с някакви свои целенасочени действия да направим така, че след краха на лявото, да се осъществи средният вариант? Може ли след злото да дойде добро, а не друго зло? Историята показва, че не може, а Църквата учи, че това ще стане, едва след Осмия ден, когато светът бъде пресътворен и се установи съвършената форма на обществено устройство – Царството Божие. Ние вярваме в това, но също така вярваме, че и дотогава можем да извоюваме справедливи форми на устройство на живота си. Дори знаем как да стане. Знаем как може да се осъществи вторият вариант – онзи на дясното и консервативното. Лошото е, че не се вижда на хоризонта политически субект, който да го осъществи. Хищният глобализиран ляв свят задушава всяко движение още в неговия зародиш. Левият свят притежава медиите, банките и институциите, включително и репресивните. Дори и да се появи нещо ново, някой „нов десен проект“, той не се развива до нещо повече от гърчав ембрион. Левият свят дори е направил така, че словосъчетанието „нов десен проект“ да звучи несериозно и да предизвиква смях.

Така или иначе, след лявата вълна трябва да дойде нещо и то ще дойде. За мнозина ще е неприятно, за други ще е облекчение и глътка свеж въздух. Поне докато не се опорочи на свой ред и не започнем да се питаме него пък какво ще смени.

И тъй от смени към смени, от провали към нови провали си върви времето. Върви към близкия си край. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен. 

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община. 

CHF CHF 1 2.05078
GBP GBP 1 2.31374
RON RON 10 3.9295
TRY TRY 100 5.57012
USD USD 1 1.82993