Когато антикорупционните кампании се корумпират

Миналия месец украинският президент Володимир Зеленски подписа закон, който дава на главния прокурор на Украйна нови правомощия върху две ключови държавни агенции: Националното антикорупционно бюро и Специализираната антикорупционна прокуратура. И двете бяха създадени с ентусиазираната подкрепа на Запада след революцията от 2013–2014 г.

Хиляди украинци излязоха веднага по улиците на Киев и други големи градове с лозунги като „Корупцията убива“ и „Украйна не е Русия“. Това бяха първите големи антиправителствени демонстрации от началото на пълномащабната война на Русия срещу Украйна през 2022 г. Те нарушиха негласното споразумение, че да се критикува правителството по време на война е ерес.

Подписването на закона предизвика и най-сериозната криза досега в отношенията на Киев с ЕС и МВФ. Общо до 60 милиарда евро помощ, свързана с ЕС, бе изложена на риск от замразяване. И тогава последва обратът на Зеленски. Вместо да упорства, той се отказа от решението си и възстанови независимостта на двете агенции.

Оказва се, че масовите протести и международният натиск са може би най-добрата стратегия за защита на демокрацията. Но Брюксел трябва да внимава да не се влюби в антикорупционните агенции. Те не всички са еднакви. В същия момент, в който хиляди гневни граждани протестираха в Киев, хиляди също толкова разгневени българи излязоха по улиците на София, протестирайки срещу злоупотребата с власт от страна на номинално независимата българска антикорупционна комисия и настоявайки за нейното закриване. Политическият арест на кмета на Варна показа, че понастоящем комисията се използва като политически инструмент за дискредитиране и подкопаване на опозицията.

Нещата се усложняват от факта, че лидерите, които настояват за закриването на комисията, са същите, които я създадоха, предоставяйки ѝ правомощия както да разследва, така и да арестува. Вероятно изводът е, че подкрепяме антикорупционните органи, когато разкриват греховете на нашите опоненти, но ги презираме, когато разкриват нарушенията на съюзниците ни или нещо повече от нарушения? Протестите в България показват, че гражданите осъзнават добре разрушителната сила на корупцията, но също така разбират вредата от това институциите, създадени да я изкореняват, да бъдат превръщани в бухалки.

Изправен пред дилемата да направи непопулярни компромиси, за да сложи край на войната, или да вземе непопулярни решения, за да продължи да се бори, Зеленски с основание се опасява, че нарастващите обвинения в корупция срещу негови приближени – дори и да са съмнителни – представляват сериозен риск за правителството му. Много украинци обвиняват държавната корупция за фаталното забавяне на изграждането на отбранителни укрепления и за последните военни неуспехи на страната. Те също така се страхуват, че мрачните перспективи относно изхода на войната могат да увеличат риска от злоупотреби сред високите етажи на властта. За един държавен служител, който се чувства застрашен в собствената си страна, убежището в чужбина може да изглежда изкушаващо.

Когато се е опитвал да укрепи властта си чрез този нов закон, Зеленски вероятно е разчитал на презрението на Тръмп към антикорупционните агенции и на общата европейска сдържаност да критикува Украйна. Но тази преценка се оказа погрешна. Той погрешно прецени Европа и което е още по-лошо – погрешно прецени собственото си общество. Това негово действие беше непринудена грешка и неочакван подарък за Русия.

Това, което тревожи украинците, е не само създаването на очевиден имунитет за управляващите, а и възможността – в случай на овладяване – антикорупционните институции да се превърнат в инструмент за подкопаване на демокрацията – нещо, което българите с различни политически убеждения познават твърде добре. Гражданите по улиците на София трябва ясно да покажат както на своите лидери, така и на тези в Брюксел, че самото институционално устройство не е достатъчно, за да гарантира реална независимост. Обществените протести изглежда са последната линия на защита не само срещу корупцията, но и срещу подобна злоупотреба с власт.

Рискованият ход на Зеленски да подчини антикорупционните агенции вероятно е бил мотивиран от желанието му да защити свои приближени, застрашени от разследване. Но българският пример подсказва, че някои правителства имат още по-мрачни мотиви: правителствата, особено тези под натиск, се стремят да контролират антикорупционните органи не само за да гарантират безнаказаност за своите хора, а и за да прилагат избирателно правосъдие и да преследват опонентите си.

Когато Карл Люгер – кмет на Виена в началото на XX век – е обвинен, че работи с много евреи, докато проповядва антисемитизъм, той произнася прочутатафраза: „Аз решавам кой е евреин“. Ако корумпираните правителства днес получат правото да решават кой е корумпиран, демокрацията няма да има никакъв шанс.

Текстът на Иван Кръстев е публикуван във "Файненшъл таймс" и преведен от "Портал култура". Заглавието е на "Гласове"