Не съм специалист и не съм съвсем сигурен как да го нарека – дали либерализъм, дали либертарианство или по някакъв друг начин. Става дума за онази идеология, според която хората ще се справят най-добре, ако ги оставиш на мира. Това схващане е особено натрапчиво, когато става дума за икономика. Според него свободният пазар и законите на конкуренцията, които действат в него, са напълно достатъчни за развитието на стопанските отношения. Всеки опит за изкуствена регулация или интервенция е вреден, защото пречи на тази вълшебна саморегулация – laissez-faire. Оставете пазарните закони (които са вид природни закони) да действат необезпокоявани и ще видите как благодарение трудолюбието, предприемчивостта и благородството на капиталистите, обществата ще процъфтят! Ах, как и ние сме се увличали по тези идеи в бунта си против тоталитарния комунизъм, гледайки на капитализма като на откровение!

Такава е философията в огромния роман на Алиса Розенбаум (по-известна като Айн Ранд) „Атлас изправи рамене“ – едно от най-богоборческите и същевременно най-наивни четива, на които съм попадал. Но вероятно не съм прав от позиция на личното си тесногръдие, защото към Ранд има нещо като култ, философията ѝ се приема като религия, последователите ѝ приличат на секта. Познавам такива и у нас. Наричат себе си „либертарианци“, но не знам доколко са прави, освен ако не са съгласни да ги определят като анархисти или в най-добрия случай – минархисти. Център на въпросния роман е една утопия, наречена „дерето на Голт“ – недостъпно място посред Скалистите планини в Колорадо, където са избягали от света най-кадърните представители на човечеството, за да основат нов свят, свое затворено общество, основано на производство, размяна и интерес. Така или иначе, тези, които държат да ги наричат „либертарианци“ са нещо като анархо-капиталисти. Те наистина вярват, че ако оставиш нещата на свободната конкуренция и на „естествените“ икономически и пазарни закони, всичко ще е цветя и рози!

Но не се получава така. Практиката показва, че колкото по-развито и богато е едно общество, толкова по-сложна е системата от всевъзможни регулации в него. Защо е така? Само за да се направи напук на либертарианците? Надали.

Либертарианската заблуда (позволете да въведем временно този термин) трагично произлиза от грешна предпоставка. Всичките тези утопии за честната размяна на блага в името на личния интерес изхождат от грешното схващане, че човекът се ражда добър. Не, човекът е създаден добър, но се ражда увреден, тоест лош. Дерето на Голт е осъществимо с хора, каквито не съществуват. По-близо до истината е, че ако оставиш хората на мира, те няма да процъфтят, а ще се самоунищожат. Особено хора, които не вярват, че отвъд тях съществува и друга сила, която поражда и управлява битието. А персонажите от книгите на Айн Ранд – библията на онези, които решихме да наричаме (а и те често сами се наричат така) „либертарианци“ – са точно такива: самодостатъчни свръхчовеци по смисъла на Ницше.

Забележете, че човеците непрекъснато полагат усилия да се променят. Това усилие е моторът на прогреса. Литературата съществува, за да го опише. Забележете също, че ако някой полага усилия да се промени, то той полага усилия да стане по-добър, отколкото е в момента. Не съм видял някой да полага усилия да стане зъл – това се удава всекиму, защото е в повредената му природа. Тоест, полагайки усилия да стане добър, дори и инстинктивно всеки е наясно, че нещо с него не е наред, че има нещо повредено, нещо, което трябва да се поправи. Citius, Altius, Fortius (олимпийският девиз), калокагатията (идеалът на Платон за хармонията между красотата и добродетелта), Свръхчовекът – това са все имена на стремежа към съвършенство. А стремежът към съвършенство е стремеж към добро, преминаване от зло към добро, завръщане към първоначалното добро, което е истинската човешка природа. Ако човек беше добър по рождение, нямаше към какво повече да се стреми. Но либералите, хуманистите и пр. мислят точно обратното. Мислят че човекът е добър и ако случайно го видим лош, то за това е виновна средата, която го е формирала (или деформирала). Детерминистите също така твърдят, че свободната воля е илюзия, което още повече обърква нещата.

Съвременното политическо говорене (и мислене) се основава именно на това схващане – че човекът се ражда добър, че щастието е право (а не привилегия) и че ако е лош, то не е той виновен, а нещо извън него или още по-добре – някой извън него, някой класов или расов враг, сексист или политически некоректен тип, който трябва да бъде наказан с революционна непримиримост. Е, как да искаш добри резултати от същество, което изживява себе си като бог, вярва, че му се полага несъществуващо в природата щастие и е убийствено гневно, когато не го получава!

Както виждате, самата основа на обществено-политическия дискурс е сбъркана. Как искате тогава смислени резултати?

Драмата на либерализма идва именно оттам – приемайки, че човекът се е родил добър и че нещо друго извън него е причина за бедите му – причина, която е въпрос единствено на политическа воля да се отстрани, – либерализмът има трагически погрешна представа за свободата, макар да я е взел за свое име. Както казва Ортега-и-Гасет, с една проста граматическа маневра, с едно просто морфологическо действие сме направили така, че днешната представа за свобода няма нищо общо с класическа. Граматическото действие е въвеждането на множествено число. Днес все по-рядко говорим за свобода и все по-често – за свободи.

Какви са свободите, за които, поне на думи, се бори либерализмът? Веднъж поставени в множествено число, те може да са най-различни. Например индивидуалните свободи. Те са в основата на либерализма, на либертарианството и на всичко онова, за което говорим днес и наричаме за удобство „либертарианство“. За съжаление, макар и да не се признава или да се признава само с половин уста, индивидуалните свободи вече са под въпрос, особено в условията на войната с тероризма и най-вече на обявената глобална пандемия. Или пък малцинствените свободи. По важност ги слагат по средата – по-важни от индивидуалните и по-маловажни в сравнение с колективните, макар че напоследък се мъчат да излязат и над тях: например свободите на ЛГБТИ са по-ценни от свободите на обществото. Националните свободи наричаме суверенитет и обикновено ги свързваме с държавите. По тях много страдат евроскептиците, твърдейки, че националните държави правят своите вноски в ЕС не толкова в пари, колкото в суверенитет. Най-сетне икономическите свободи. Казват, че колкото повече ги има, толкова това, в което живеем, повече прилича на капитализъм. По инерция казват също, че икономическите свободи са нещо хубаво, но на практика те отдавна не съществуват, задушени под всевъзможни регулации, регламенти, директиви и пр. Смъртта на икономическите свободи е цената в борбата срещу нелоялната конкуренция и корупцията. С две думи, свободите (в мн. ч.) на практика са мъртви и всички са съгласни, че така е разумно да бъде, само че е прекалено грозно, за да го изрекат на глас.

И залисани по всички тези свободи в множествено число, забравяме за Свободата в единствено. Започваме да губим понятие за нея.

Свободата (в ед. ч.) трябва да се разглежда двояко: като свобода на действие и като свобода на нравствен избор. Това са твърде различни неща. Могат да ви лишат от първото, но да не достигнат второто. А може, лишавайки ви от първото, да деформират второто. Въпрос на устойчивост и приоритети. Мнозина, затворени в тъмница, променят разбиранията си за добро и зло. Също така ги променят и мнозина, превзели върховете на материалното благополучие. И все пак, независимо че е роден по-скоро зъл, отколкото добър, независимо че носи клеймото на първородния грях, независимо че е склонен към всевъзможни падения, човекът трябва да бъде свободен, да има Свободата (в ед. ч.) да прави отговорен избор.

В крайна сметка свободата е нужна на човек, за да ограничи доброволно свободата си – свободата си да върши зло. Парадоксално, нали? Най-могъщата проява на свободна воля е отказът от воля. Парадоксално. Но в тази парадоксалност е Истината, а от Истината се ражда Свободата – „ще познаете истината и истината ще ви направи свободни“ (Иоан, 8:32).

Свободата – това е да не вършиш зло, при положение че имаш възможност.

Не бива да очакваме нищо добро, ако не изясним понятията си за свобода. А трудно ще ги изясним, ако подхождаме към представата си за човека, за самите нас, от грешна предпоставка. Предпоставката на приетата днес за официална философия е тотално погрешна. Тя смята, че човекът е еволюционен продукт, от който няма нищо по-сложно и по-съвършено в безличната „природа“, взела се кой знае откъде. Човекът според официалната философия е не само смъртен, но и окончателно смъртен. Със смъртта свършва всичко. А това е все едно да вярваш, че отвъд входната врата на дома ти не съществува нищо – вакуум. Колко близо ще си до Истината, ако вярваш в това? Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен, дори и всички картагенци до един да са се родили добри като ангели.

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за /tribune.bg

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.