Тома Биков, filternews.bg

Защо воюват Украйна и Русия? Най-краткият отговор е, защото Украйна иска да се отдели от руската цивилизационна зона и да се присъдени към западната. Всички останали обяснения, аргументи и тези са последващи. Защо воюват Хамас и Израел? Краткият, но хилядолетен отговор е, защото мащабът на културните им различия е толкова голям, че няма как да не води до хроничен сблъсък. Върху този първичен факт са носложени множество войни, трагедии и геополитически маенври. Първичният факт обаче остава валиден въпреки преговорите за мир, временните примирия и непрестанните обяснения, че трайният мир е възможен. 

Първичният факт на културното различие (в своята дълбочина то е преди всичко религиозно) като светоусещане и начин на живот се преживява и от иранците, и от палестинците, и от израелците. Той е валиден и за повечето арабски общества. В тях  има достатъчно хора, които са готови да жертват живота си, за да запазят ислямския културен модел. В Израел също има достатъчно високи нива на готовност за саможертва. 

Давам примерите с тези две войни, защото са най-актуалните в момента. Те обаче нито са единствените напрежения върху геополитическата карта, нито ще са последните. Най-видимият глобален сблъсък е този между САЩ и Китай. Той е облечен в редица икономически, военни и геополитически аргументи, но в неговата същност стои културното различие. САЩ и Китай просто нямат нищо общо. На последно място този сблъсък е идеологически, както се опитват да го представят някои анализатори. Едва ли има човек, който да е в състояние да привиди в това противопоставяне сблъсък между комунисти и либерали. Отдавна комунизмът на Китай се е превърнал единствено в куха форма и ритуал, под които възможностите си разгръща една хилядолетна цивилизация с глобален поглед към света. По-странното и сякаш все още не напълно видимо за западния човек е, че в подобна форма и ритуал са се превърнали и атрибутите на либералната демокрация, която на официално ниво все още е идеологическата доктрина на Запада. 

Възходът на антисистемни формации и лидери в Западния свят е само симптом за много по-голям проблем пред либералната демокрация в качеството ѝ на държавна идеология на западните и озападнените общества. И тук изобщо не говоря за българския случай, който е прекалено периферен, за да служи за пример. Кризата на либералната демокрация се състои най-вече в ритуализирането на нейните институции и изпразването им от реално съдържание. Формалността на либерално-демократичните институции е резултат от завършената траектория на тази идеология, която неусетно е преминала от света на идеите в света на действителността. От абстрактна и идеална истина, тази идеология се е превърнала в конкретен факт на реалността с всичките си дефицити и дефекти. 

В действителността парламентът е най-важната институция, но решенията, които трябва да взима според идеалния свят на конституциите почти винаги се взимат някъде другаде – в добрия и по-рядък случай в рамките на правителството или в партийните централи, а в лошия – в пространството на лобизма, където си дават среща политиката и парите. 

През 20-те години на миналия век Освалд Шпенглер казва, че либералната демокрация е политическият израз на парите. По това време на мода и в своя апогей се намират тоталитарните идеологии на комунизма и национал-социализма, чийто сблъсък с действителността ще ги унищожи няколко десетилетия по-късно. Либералната демокрация пък ще възтържествува като действителен победител върху идеологическото поле, без да си дава сметка, че тази победа ще я изправи срещу много по-сериозен враг от национализма и комунизма. Новият и на този етап непреодолим враг е културното различие, което днес тече не само между Запада и останалия свят, но и в рамките на самия Запад. Вътре в себе си и в своята сърцевина Западът е културно различен – той е и протестантски (северен), и католически, а отскоро и православен (южен). Това е най-важното културно различие, около което се оформя неартикулираното вътрешно противопоставяне на Западния свят. Либералната демокрация, която е продукт на протестантисткия апогей от края на XVIII и началото на XIX век, сякаш залязва с достигането на практически нулева религиозност в обществата с протестантски корен. Облечени в протестантските институционални дрехи на либералната демокрация, католическите и православните общества на Запада се разкъсват между своето непротестантско културно съдържание и формата на една чужда за тях идеологическа доктрина. В самите бивши протестански общества, които сякаш са постигнали така търсената нулевата религиозност, либералната демокрация също е в криза и е атакувана от остатъчните протестантски позиции. Усещащи дълбочината на кризата, остатъчните протестантски маси бленуват за завръщане в миналото на своето очарование. 

САЩ на Доналд Тръмп е най-видимият симптом на тази вторична идеологическа криза на Запада, чиято хроничност изглежда като неотменима. Така след наивната илюзия, че либералната демокрация може да бъде осъществена във всяка точка на планетата без значение от културния фундамент на обществото, в което се прилага, днес в Западния свят на дневен ред е илюзията, че архаизмът ще доведе до величие. Архаизмът се продуцира и от двете страни, които воюват на територията на вцепенения протестантизъм – едната част се опитва да си върне емоцията на отминалото очарование, а другата бленува за отминалата епоха на институционална хармоничност. И двете завръщания са илюзорни и почиват върху идеализации на миналото, които нямат никакво значение за настоящите и бъдещите предизвикателства през Запада. Наред с това трябва да се отчете и неуспехът свързан с опита светът отново да бъде разделен на идеологически принцип, като се противопоставят демократичните общества срещу авторитарните режими. Онези режими, които биваха наричани авторитарни, всъщност са традиционни за обществата, които са ги възприели. А онези общества, които биваха наричани демократични все повече губят идеологическата си същност. Доминиращите „авторитарни” тенденции в някои от тях се забелязват дори от най-вярващите либерали.  

Очевидно е, че културният сблъсък между различни цивилизационни пространства ще формира новия международен ред и това ще стане със или без съгласието на Запада. Вместо да изпада в състояние на архаизъм и идолизация на едно или друго минало, Западът трябва да приеме предизвикателството на настоящето и да се самоотстоява не по идеологически, а по културен път. Идолизирането на определени институционалности и идеологически категории, които са били формулирани в други времена и в коренно различен контекст от настоящия, би било единствено в ущърб на адекватното позициониране на Запада спрямо новите геополитически реалности. Отстояването на културната, а не на идеологическата идентичност е единствената възможност за самосъхранението на Западния свят. Тази идентичност стои върху християнските религиозни корени на западните общества. Доколко тяхната виталност все още е факт не е ясно, но е ясно, че единствено тя би могла да противодейства на културния натиск, който отвън и отвътре е на път да разпадне формата Запада и да изведе тази изключителна цивилизация от хода на историята.