Златин Костов е роден през 1957г. в Добрич. През 1982 г. завършва висше образование в СУ “Климент Охридски” със специалност “Физика на твърдото тяло”. От 1984 до 1988 г. е редовен аспирант в МДУ “М.В. Ломоносов” - Москва, където защитава кандидатска дисертация по специалността си. През 1988 г. е утвърден от ВАК за “канд. на физич. науки”. От 1988 до 1991 г. работи като ст.н.с в Институт по електроника - БАН. През 1993 г. спечелва конкурс за хоноруван преподавател по “теория и методика на тренировката по спортни танци” в НСА “Васил Левски”, а през 1998 г. спечелва конкурс за редовен преподаватело специалността “треньор по спортни танци” към кат. Гимнастика на Треньорски Факултет и е назначен за асистент към катедрата. През 1999 г. е избран за главен асистент по специалността. През 1995 г. е избран за Генерален Секретар на БФСТ, която длъжност изпълнява до 1997 г. През 1998 г. е учредител и е избран за Председател на Българска Асоциация на Професионалистите по Спортни Танци (БАПСТ). През 2005 г. полага с отличие изпитите за най-високата професионална степен в спортните танци и е удостоен със званието Fellow IDTA B/L (почетен член на IDTA СТТ/ЛАТ). Златин Костов владее писмено и говоримо руски и английски език. Той е старши треньор на КСТ “Златна Победа” – София и съдия по спортни танци към БФСТ с лиценз А. Притежава и международен съдийски лиценз на Световния Танцов Съвет (WDC). Научните му интереси са в областта на теорията и методиката на двигателното обучение и по-специално - танцовото обучение, управлението на тренировъчния процес по спортни танци, Лабановия анализ на човешкото движение, хореографията. Златин Костов е автор на програмата за обучение по специалността “треньор по спортни танци” в НСА “Васил Левски”, одобрена с решение на Академичния съвет. Той е автор на 10 учебни ръководства по специалността “спортни танци”. Участва с доклади в научни конференции и има 12 публикации. Бил е научен ръководител на редица курсови и дипломни работи.


-Г-н Костов, как започнахте да танцувате?
-Започнах като студент 1-ви курс, физика, в СУ. Преди това, разбира се, съм се занимавал в системата на училищния спорт с всякакви възможни спортове, особено лека атлетика. Преминал съм през цялата система за изграждане на физическа култура при младежите по онези времена. След казармата активно посещавах дискотеките. Тогава беше времето на Джон Траволта и диско музиката, и като млад човек бях увлечен от тези танци. По същото време случайно видях обява на Столичен клуб по спортни танци с ръководител Димитър Шишков за набор на танцьори и реших да се запиша в него. Това е клубът, от който тръгват спортните танци в България. Тогава още нямах ясна представа за това какво са спортните танци, но имаше едно предаване по Канал 1 на международен турнир, в резултат на което се появи интерес у младите хора , в това число и у мен, за занимания с тези танци. В този набор за желаещи да танцуват аз бях един от близо 400 души, които кандидатстваха. За онова време това беше една много мощна вълна на популярност на танците, още повече, че тогава на тях се гледаше като на занимание носещо нездраво западно влияние, не беше ясно дори дали са спорт или някакъв буржоазен танцов жанр. Моето включване в занимания с тези танци беше по стечение на обстоятелствата, а и немаловажна роля играеше и възможността да контактуваш по близко с хубавите момичета които имаше там. След преминаването на процедура за избор чрез показване и изпълнение на определени танцови движения бях избран, а не след дълго беше ми дадена и партньорка, която по-късно стана и моя съпруга. Започнахме както всички начинаещи в т.нар D клас. Първите ни треньори на клуба бяха Екатерина Гегова и Борислав Борисов - шампиони на България по стандартни танци. На първото ми състезание имаше около 50 двойки от цялата страна и тогава станахме първи. Това много ни ентусиазира и продължихме да работим упорито. Дълго време нямахме никаква информация свързана с техниката и методиката на обучение в този вид танци. Много рядко руски, литовски и германски треньори идваха за кратък период в България за да оказват помощ в обучението ни. Така макар и трудно стигнахме в развитието си до т.н. В, А и М класове. Започнахме да се явяваме и на турнири в чужбина, които се организираха в страните от бившия социалистически лагер. Тогава България взимаше участие в тях като едва прохождаща в този вид танци. Годините бяха много тежки, нямаше средства за обувки, дрехи, всичко беше много импровизирано. Но с голям ентусиазъм и с известна помощ от страна на външни педагози успяхме да постигнем и не малко успехи в развитието си. Моят път на развитие осезателно успя да промени една педагожка от Полша – Мария Йоланта Фелска, която беше треньорка на шампионите по спортни танци на Полша. Поляците имаха много силно развитие на тези танци тогава. И така, за 4 години преминах от начинаещ в състезател от най-високия клас – международен. Жена ми работеше, аз учех, но бяхме много организирани и дисциплинирани и така се справяхме. По-късно взехме участие в редица международни турнири, като последното ни състезание беше през 1984 г. в гр. Дрезден – Германия (най-престижното по това време състезание в социалистическия лагер). След завършване на висшето си образование аз реших да замина за Русия, за да правя аспирантура по физика в МДУ “М. Ломоносов”.

-От колко години танцувате заедно със съпругата си?
-7 години сме се състезавали заедно като танцова двойка. След заминаването ми за СССР аз се включих в живота и работата на един от най-добрите клубове по спортни танци в Москва – този на Станислав Попов (Президент на Руския Танцов Съюз, най-добрият професионален танцьор и педагог на Русия по това време) и там изкарах 4 години нещо като стаж. Танцувах редовно в този клуб, дори ми дадоха партньорка, с която се явих на шампионата на Москва. Това беше последното ми състезателно участие. Там се посветих основно на самоусъвършенстване на собствената си изпълнителска техника и помагах в клуба при подготовката на двойките. Имах достъп до най-новата и адекватна информация свързана с тези танци. Без напрежението на непрекъснатото участие в състезания имах достатъчно време и възможност да изучавам и анализирам техниката на спортните танци. Установих, че тя е напълно логична, построена е върху естествения начин на движение на човека и в същото време създава изключително богато разнообразие от възможности за развитието на танца и удоволствието от него. Подходът, който следвах беше достатъчно продуктивен, двигателната ми култура и познанията ми по английски ми помогнаха да навляза много бързо в тези неща и да овладявам материята. В края на 4-ата година, когато се прибирах в България, съпругата ми вече беше открила клуб по спортни танци в гр. София. Започнахме да развивахме тази своя дейност с голям ентусиазъм , с много деца и доста успешно. Първите 5-10 години клубът вървеше добре, имахме много двойки в клуба. Преустройството в обществото и новата демокрация отвори съзнанието на хората и породи у тях естествен стремеж за занимания с нови дейности каквито бяха по това време и спортните танци. Още тогава, а и преди това имаше спор как да бъдат наричани танците - състезателни или спортни. Танцовите клубове в България по това време се наричаха Клубове по състезателни танци и работеха в системата на Художествената самодейност. Междувременно Международната федерация по СТ, която по това време се наричаше Международен Съвет на Танцьорите-Аматьори предприе активна дейност за популяризирането на тези танци именно като спорт. В резултат всички клубове по състезателни танци у нас се събрахме и основахме Българска Федерация по Спортни танци.

-Tака стигаме и до вечния въпрос за танците – спорт, или изкуство? Как ги възприемате вие?
- Аз не искам да противопоставям спорта на изкуството, тъй като в своите най-добри образци много спортове (но не всички) се доближават до изкуството. Аз от самото начало съм бил привърженик на разбирането, че танците са преди всичко култура, а най-добрите им изпълнители разглеждам като хора на изкуството, а не на спорта. Те са универсалният език на тялото, чрез който хората могат да общуват навсякъде по света. Този език никога не лъже и не лицемери, той винаги разкрива истинската същност, характер и мисъл на танцуващия човек. Танците са двигателен вид култура – да се движиш в хармония с партньор и с музика. Целта на танците за двама, каквито са и спортните танци, е преди всичко те да доставят удоволствие на изпълнителите, а не на наблюдателите. Основата на този вид танци за мен е социалното танцуване, където на базата на това, че ти владееш определена двигателна лексика, можеш да се движиш свободно, боравейки с нея, а не следвайки някаква програма от стъпки, която предварително ти е подредена в съзнанието и ти се опитваш да я покажеш на зрителите. Има една мисъл: “Танцувай така, все едно никой не те гледа”. За мен това е основата. Целта не е да покажеш себе си, а да изтанцуваш танца за себе си и за партньора. Това е в основата на всичко и към това се стремят и най-добрите танцьори – да пресъздадат максимално добре характера на музиката, съединявайки се в едно с партньора си. Спортната компонента в танците е неизбежна, когато се организират състезания. Необходими са хармонично развити физически качества (бързина, сила, гъвкавост, издръжливост, координация), които да ти помогнат да се реализираш максимално успешно в условията на силна конкуренция. В изкуството има фестивали или конкурси за определяне на най-добрия в даден вид изпълнителска дейност. Танците са преди всичко двигателно умение, което доведено до високо ниво на развитие, се превръща в изкуство. Проявата на това умение-изкуство в сравнително строго регламентирани състезателни условия , когато се състезаваш в реално време със своя съперник на дансинга, му придава състезателен характер, което е и основната причина тези танци да бъдат наричани спортни. Уникалността на този спорт-изкуство, което смятам е най-важното и най-ценното нещо, е, че всъщност в останалите видове изкуство и т.н. естетически спортове като гимнастика, фигурно пързаляне, синхронно плуване и др. отиваш, гледаш едното изпълнение, после другото, всичко става последователно. Докато в нашите танци звучи музика и ти виждаш едновременно интерпретацията на тази музика не от една, а от няколко и понякога много танцови двйки. Трябва непосредствено да сравняваш усещанията си и да правиш избор както се казва в реално време кое изпълнение е по-добро. Този начин на състезание е уникален, а оценяването на изпълненията на танцовите двойки в подобни условия е изключително труден, субективен и най-вече високо отговорен акт, който изисква на първо място висок професионализъм и морал от съдиите. От гледна точка на спорта, колкото по-добри стават танцьорите, толкова повече се засилва спортният елемент в танцуването им, но когато се загуби правилният баланс между него и останалите компоненти на танца, изпълнението снижава качеството си. Започваш от нулата и тогава ти се учиш да танцуваш, а не спортуваш. Когато нараства майсторството на танцьорите и участието им в отговорни състезания, те се подлагат на активни натоварвания и в този смисъл започват да спортуват. Накрая когато достигат в танцовите си умения до такова съвършенство, в което имат изграден собствен стил и собствена интерпретация на музиката, която е технически съвършена танцьорите се превръщат от спортисти в артисти. Как да сравним например Пикасо с някой друг велик художник, след като и двамата владеят до съвършенство техниката на рисуването? Това е въпрос на вкус, на усещане. Всичко това прави спортните танци нещо много повече от спорт. Освен това, като говорим за спорт, трябва да имаме строги правила, т.е. критерии, върху които да стъпим и да изграждаме сравнението. Колкото по-добри стават танцовите майстори, толкова повече тези критерии излизат от обективно измеримите и преминават към субективните. За чист спорт можем да говорим само тогава, когато имаме пълен обективизъм в оценяването на резултата. Когато се премине към субективизма много е важно кой е субекта. В изкуството като правило оценителите са бивши или настоящи майстори и изпълнители от най-висока професионална проба. Тогава и тяхната субективна оценка има тежестта на обективна такава. За изкушения танцьор има значение не само класацията на дадено състезание, но и мнението на доказани майстори в тези танци за неговото изпълнение – какви са грешките ти, дали те възприемат твоя начин на движение, на възприемане на музиката. Техниката в танца не е самоцел, тя е само средство. Танцьорите непрекъснато усъвършенстват техниката, динамиката и останалите компоненти на танца, за да могат в крайна сметка, бъдейки отлични изпълнители, да се превърнат в творци. Световният Танцов Съвет (WDC), който е управляващата международна организация на професионалните изпълнители и учители по танци в света, винаги е пропагандирал и защитавал идеята, че спортните (балните) танци са артистичен вид спорт, който граничи с изкуството и че практикуването и наблюдението им носят послания, които ги приближават повече до изкуство. В спорта основното послание е победа (няма решаващо значение дали тя е била красива или грозна, заслужена или не). Интересно е, че в танците хора, които никога не са били шампиони оставят трайна диря в съзнанието на всички, които са ги гледали, само защото са били личности и тяхната интерпретация е допадала на публиката. За танцьора спортният елемент в танците (победата в състезание) е само средство и относителен критерий в преследването на основна му цел - постигане на високо изпълнителско умение в изкуството на танца. За това смятам, че спортните танци бяха и трябва да останат и занапред една свободна територия на творческия дух на човека, в която всеки да открива нужните за себе си послания или да се реализира според собствените си нужди и разбирания за тях – рекреация, забавление, общуване, спорт, шоу, изкуство.

-Можете ли да кажете какво ви дават и какво ви вземат танците? Ако трябва да се върнете назад във времето бихте ли поели по друг път и има ли нещо, което не сте успели да осъществите заради обсебващото присъствие на танците в живота ви?
-Аз съм щастлив човек. Хобито ми се превърна в професия. Така се случи. За науката по това време у нас нямаше средства, (не че сега има). Аз бях физик-експериментатор и трябваше да разполагам с достатъчно средства, за да мога да провеждам научни изследвания на съвременно ниво. Така се пренасочих към това хобито ми да ми стане професия. Мисля, че от това само съм спечелил.

-Взели ли са ви нещо в емоционално отношение?
-Не. Непрекъснато са ме обогатявали и продължават да ме обогатяват. Само са ми давали. И ако трябва отново да изживея живота си бих започнал след 13-ата, 14-ата си година, когато съм физически оформен и имам изградено логическо мислене, защото когато в танца няма мисъл, няма идея, а е само чисто механично движение, тогава той не те задоволява. Ранното започване на занимания със спортни танци като вид спорт, т.е. преминаването от процес на обучение към процес на тренировка, се оказва проблем. Смятам, че традиционната възраст за започване на 8 години е твърде ранна, тъй като тогава все още не е достатъчно развит логическия мисловен апарат, няма достатъчно изградени връзки, мисленето не е достатъчно асоциативно, по скоро се повтарят механично движения и освен това има опасност много бързо да се получи т.н. “прегаряне” или деформация на даден млад танцьор ако му се дава ненавременно много и сложен материал за танцуване. В спортните танци много често сме свидетели на такова прегаряне още от ранна възраст. Стремежът за победа на Олимпиади например сваля все повече възрастовата граница за започване на значителни натоварвания в редица спортове. Стига се до там, че в някои спортове, като гимнастиката, състезателите трябва да са над определена възраст, за да се състезават на Олимпиада. Смятам, че пътят за развитие в спортните танци е много дълъг и човек няма за къде да бърза. Удоволствието е всъщност в извървяването на този път, а не в постигането на определена цел. Върхът е да си световен шампион за професионалисти, независимо дали на латина, или на стандарт. Върхът не е да си шампион при аматьорите, те се сменят почти всяка година. Тези шампиони не остават дълго в съзнанието на танцьорите ако не продължат успешно кариерата си и при професионалистите. Остават танцьорите, които имат дълга кариера и достигат до върха и при професионалистите. Те правят историята, съхраняват характера и развиват стила на изпълнение на спортните танци като артистичен спорт.

-Танците ли поставяте най-високо в живота си? Има ли ценности, които стоят над тях?
-Здравето е над всичко. Това е най-високата ценност. Когато човек е здрав, може да си позволи да танцува винаги. На първо място е здравето и за това смятам, че много важно е професионалното обучение, да няма дефекти и несъответствия с организма. Танците ми дават възможност да се оценявам обективно, да си поставям обективни цели и по този начин се чувствам щастлив. Най-важното нещо е да се движиш по пътя не на успеха, а по този на собственото си развитие.

-Любовта, или семейството, или нещо друго…
-Те са в друга сфера. Любовта и семейството са ценности, в които вярвам.

-Имате ли ваша дефиниция за понятието любов?
-Това е състояние, в което човек не може да мисли за нищо друго освен за любимото същество. За мен щастието беше, че бях влюбен в своята партньорка и се занимавахме заедно с любимото си нещо – да танцуваме, така че тогава любовта е била на квадрат…

-По-силна ли е като усещане и като стихия от танците?
-Зависи от типа човек. Аз съм всеотдаен. Хората казват: “Човек е еднакво щастлив, но всеки е нещастен по своему”. Любовта е необяснимо състояние, въпрос на натура, на физиология, на възприемане, на светоусещане. Колкото повече си открит, а не себичен, толкова повече възможности имаш да изживееш удоволствието от любовта. В любовта е както и в танците всъщност – колкото повече танцуваш за партньора си, а не за себе си, толкова резултатът е по-добър. Т.е. смятам, че любовта е преди всичко даване, а не вземане.

-Танците никога не са били популярни не само в България, но и по света… -Да…не са за съжаление. Въпрос на светоусещане. Когато на човек му се даде възможност да се докосне до това нещо, той или ще го почувства като потребност, или няма да го почувства. Този, който го почувства, значи е един от нас, така да се каже…

-Мисълта ми е, че хората, които не танцуват не знаят нищо за този вид танци. Не правят разлика между спортни танци, или гимнастика, или акробатика. Спортните танци просто не се ползват с голям интерес и почти не се отразяват и в медийното пространство…
-Това е естествено от тази гледна точка, че в спорта основното е интригата и възможността да залагаш. Спортът е бизнес вече, отдавна е престанал да бъде култура. Трябва да има или интрига, или скандал. Нашите танци са интересни за наблюдение от хора, които са го изживели вътрешно това нещо. За да разбираш по-добре танца, трябва да го практикуваш, това се нарича кинестетично чувство. Тялото има също собствена сензитивност. Когато се движиш тялото се чувства по определен начин и наблюдателят реагира точно на това. Ако той не е усетил тръпката и удовоствието от този тип движение, за него това, което вижда, остава неразбираемо и чуждо. За това популярността на танците зависи и от това дали ти в бита си използваш танца като средство за общуване с противоположния пол. Културата на тези танци е повече, или по-малко западна, създадена в балните зали на проспериращото буржоазно общество и представлява приятно и възстановително занимание за двама души в една културна и развлекателна атмосфера. У нас те не са популярни, защото българинът не е свикнал с подобен начин на живот и прекарване на свободното си време. Липсва възпитанието на подобна танцова култура, малко са местата за обществено танцуване - да се отиде на ресторант или друго подходящо място и да има място, където да могат да се танцуват тези танци, или в училищата да има часове и по танцова култура. Дори затворени, интровертни култури като източните се отвориха към този вид изкуство. При българина това е трудно заради редица обусловени от историческото ни развитие характеристики на бита ни и особености на националния ни характер. От друга страна съществуват разни митове за мъжете, които танцуват. Живеем в общество, в което под мъжественост се разбира да си груб и агресивен. Това са едни първични състояния на духа. Липсата на развита национална система за професионално предлагане на услугата наречена социално танцуване също засилва негативното влияние на тези състояния. Добре е, че вече има предавания като Dancing stars, макар че акцентът в тях се поставя на друго (не най-важното) място. Те със сигурност ще спомогнат за насочване на вниманието на българите към танците за двама и ще накарат много от тях да потърсят начин и място да се занимават с тези танци. Смятам, че обществото ни се развива, хората стават по-свободомислещи, по-взискателни, научават се да разпознават и да търсят качествения продукт и услуга. Това означава, че ние танцовите професионалисти трябва да бъдем готови да им предложим именно това – достъпно за всеки и правилно танцово обучение от подготвени и сертифицирани танцови учители в подходяща за целта среда – танцово студио, клуб, школа или училище.

-Безспорно сте най-големият капацитет по спортни танци в България. Знаете всичко за тях и теоретично и практически, заемате длъжност главен асистент в НСА. Мислите ли, че ако имаше Национална академия по спортни танци, щяхте да оглавите нейното ръководство?
-Това е въпрос на обществена потребност. Тази дейност не е и едва ли в скоро време ще бъде във фокуса на вниманието на една по-значителна група хора в нашето общество. Изключено е да си мисля, че може да има дори катедра по спортни танци, както има в редица висши учебни заведения в Русия, например. Не съм си поставял за цел да правя научна кариера, когато кандидатствах и бях приет за първия и единствен засега преподавател по специалността “треньор по спортни танци” в НСА - София. Научното израстване в спортната наука е сложен процес, тъй като обекта на изучаване е най-сложният възможен – двигателната дейност на човека с нейното безкрайно разнообразие. Човек трябва най-напред да търси и получи признание в очите на себеподобните, т.е. при мен - сред танцьорите, учителите и треньорите по спортни танци, тъй като най-вече те могат достатъчно обективно да оценят достойнствата на това, което съм постигнал в работата си.

-Как да накараме децата да влязат в залите по спортни танци?
-Трябва да им дадем тази култура, това усещане още докато са малки. Да подбираме и дозираме нещата на които ги учим, така че да ги накараме да изпитват удоволствие от това, с което се занимават. И за да можем да ги мотивираме да продължат да се занимават трябва да развиваме в тях интелекта и да поставим в центъра на вниманието си преди всичко тяхното възпитание. Много е лесно на вълната на успеха, да ги примамим с желанието им да бъдат шампиони в тази дейност, а след това да не сме подготвени да ги водим правилно по този път. Трябва да е ясно, че успехът в танците никога не е гарантиран само с много тренировки. Пътят към него е дълъг, сложен и зависи от много фактори, които най-често не са под наш контрол.

-Има ли формула за успеха?
-Не. Мисля, че няма, защото ако имаше хората отдавна щяха да са я открили и да я прилагат. Една от спънките е, че двойките не винаги могат да получават правилна и навременна информация от повече от един източник. Много често треньорите говорят за едно и също нещо по различен начин. Понякога една дума може да отключи потока, за да тръгнат нещата. Системата на обучение на англичаните например е такава, че учениците се обучават да танцуват в училища по танци чрез общи и частни уроци, след което те, знаейки какво са научили, се самоусъвършенстват и се явят на състезания като състезатели от собствено име. Т.е. състезанията там не са организирани на клубна основа, а на основата на т.нар. медална система, която е национална и всеки, реално погледнато, излиза и защитава собственото си име като танцьор, както и това на учителя, който го е учил. Това е една отворена бизнес система, която е както икономически изгодна и мотивираща за учителите по танци, така и полезна и за развитието на танцьорите. В системата на Световния танцов съвет има и т.нар. pro-am състезателно танцуване, в което двойките са съставени от професионалист-учител и ученик-аматьор, който си плаща за да го обучават и да участва в тези състезания. Това е една много добра възможност за по-платежоспособните да си намерят индивидуален треньор и дори да станат шампиони в тази категория. Този силен стремеж в последните години за включване на спортните танци в програмата на Олимпийските игри, освен че е изключително трудно реализуем, смятам че е и нездравословен. Дори и да станат, не мисля, че това ще изиграе позитивна роля в тяхното по-нататъшно развитие и ще им придаде някакво ново и по-високо значение в обществото. Както в тениса например, аз не знам тази Олимпиада кой я спечели, но знам кой е победителят в Уибълдън или на Открития шампионат на САЩ. Т.е. има спортове в които, съществуват традиционни състезания, които са много по-важни и показателни за нивото на спортистите от Олимпийските игри. Свидетели сме на това, че самите Олимпийски игри освен, че изцяло се комерсиализираха и професионализираха, се превръщат все повече в средство за реклама и борба между политиците. Свидетели сме на непрекъснато засилване на борбата с допинга и в същото време на все по-силното му влияние за повишаване резултатите на спортистите. Само че все още не знам какъв ще е този допинг, който може да те направи по-добър танцьор или музикант или артист.

-Вие кои танци предпочитате?
-Всички танци обичам, но мисля, че в спортните танци партньорството е доведено до съвършенство, особено в стандартните.

-А аржентинското танго?
-Също. Смятам, че е един от най-богатите танци в импровизационно отношение. Той е танц, който се ражда в момента, а нашите танци си имат определена структура.

-По-сложно ли е състезателното танго от аржентинското?
-По-сложно е определено. В него се търсят други взаимодействия между партньорите. Въпрос на вкус е кое е по-хубаво. Не съм привърженик на абсолютната гледна точка, защото съм физик и знам, че всичко е относително. Това за мен е изключително важен принцип. Способността да възприемаш законите не само като изречения, а и като ежедневие, т.е да откриваш действието им в заобикалящата те действителност и да го използваш в своя изгода - това и ме накара да се занимавам с танци. Те са от една страна проява на душата – да реагира емоционално, от друга – механика – да реагира с движение, и трето – интелект, който ражда и импровизационно развива нещата, води ги до ново ниво. За това смятам , че всеки танц, когато е изпълнен добре професионално е достоен за уважение.

-На по-високо ниво ли са танците в България в момента, отколкото преди 10 години?
-Определено. Причината е информацията. Живеем във века на информацията. Но същественият проблем сега е проблемът с нейната обработка. Трябва да си достатъчно добър, за да отсееш тази информация, да я обработиш, за да внесе тя в теб ново знание, или да предадеш знанието по адекватен начин. Ако можеха нещата да се научават само копирайки, нямаше да има нужда от професията. Имаме много таланти в България, особено при малките деца. Не успяваме да ги съхраним, когато станат аматьори, тъй като колкото по-нагоре отиват, толкова повече време трябва да отделят, за да се конкурират с колегите си от други държави, а това не става без време, без спонсорство и без визията за това какво ще правиш с живота си по-нататък. Невъзможността да видиш себе си в переспектива като танцов професионалист, който може да си осигурява чрез труда си достойно съществуване, кара талантите да се отказват. Развитието на танците не е работа на политиците, това е работа на хората, които са вътре в тях. Хората трябва да искат да развиват първо себе си и след това тези, които обучават. Трябва да се търси балансът на интереси. Не може в икономиката да сме на последните места, а в танците да сме първи. Нещата са свързани.

-Ако бяхме икономически на първите места и държавата ни не беше бедна, щеше ли да има обединение на клубовете и на танцовата общност. Ясно е, че щеше да има повече пари, но не е ли въпрос на национално самосъзнание, а не просто на пари?
-Обединение на клубовете има и сега. Когато хората са треньори по танци, те са противници един на друг. Идентифицираш се с твоята двойка, превръщаш се в част от състезателния тандем. Когато си учител по танци и колегата ти също е учител, вие мислите за общия си бизнес, защото ако не спазвате т.нар. професионална етика на всяка професия, вие рушите и нейния имидж. Когато вредиш на колегата си, вредиш и на самия себе си. За това смятам, че на първо място е обединението на учителите по танци, които имат общи интереси. А след това не трябва да си въобразяваме, че сами можем да направим някого световен шампион. Двойката във всеки един момент от развитието си се нуждае от различен вид информация. Имаше един семинар преди години в България с Лен Гудман, който сега е съдия на Dancing stars в Америка, който каза, че развитието в спортните танци е като състезателно движение по реката от устието към извора.
В нашата система на състезания треньорът често е и съдия и е принуден или по-скоро се стреми да съдийства собствените си двойки. Докато това го има, това не е сериозен спорт. На този етап не можем да го избегнем. Докато класацията по състезания е на първо място, а не качеството на танцуване, няма да има развитие. За това смятам, че бъдещето на танците е в ръцете на съдиите, респективно учителите и треньорите. Ако те членуват в една отделна и независима асоциация, която да си партнира в работата с Федерацията на клубовете по танци всичко ще е по-различно…

-Възможно ли е такова обединение?
-Колкото по-зряло е обществото, толкова по-възможно е.

-Това свързано ли е с мисленето на българина, или става въпрос само за финансови средства?
-Свързано е и с мисленето. Трябва да имаме честността да признем доброто у колегата си, да виждаме и с какво е по-добър от нас, за да се развиваме в тази посока.

-Типична ли е тази черта за българина?
-Ами, не е типича. Но аз съм Дон Кихот, който смята, че това пък, което не е типично, е интересно. Типичното е малко банално. Самият процес на обучение е взаимен. Колкото повече даваш, толкова повече получаваш. И този, който не разбира това, в един момент се превръща в спирачка за развитието на танците и на самата професия. За това, обикновено казвам, че двойките се зомбират, когато ги затварят в клубовете и не им дават възможност за свободно танцово развитие. Самите танцови професионалисти трябва да изградят своята йерархия, за да покажат и на състезателите стъпалата по които трябва да се изкачат ако желаят. Всички мислят само как да станат съдии, а това е преди всичко много трудна, много честна и отговорна работа ако тя се върши от професионалисти, чиято най-важна цел е съхраняването на професията и правилното развитие на спортните танци.

-В България има ли според вас такива учители по танци, за които вие говорите?
-От доста време говоря по тези въпроси, за необходимостта от такова отношение. Надявам се, че поне тези, които са членове на професионалната асоциация имат желание да бъдат такива учители. Но като цяло мисля, че не е добро нивото на познаване на материята, на лексиката, терминологията, понятийния апарат. Ако си просто добър като характер, това не може да ти помогне в треньорската професия. Трябва да си добър професионалист, морално-етичен и с ред други качества. Но смятам, че нивото на владеене на материята на професията, с която се занимаваме е много ниско. От няколко години се опитвам точно това да повдигна – нивото на владеене на основите. Не ми е приятно шампионите на България да се обучават и подготвят извън България за да станат шампиони. Какво означава това? Означава, че ние като професионалисти не можем да си вършим работата качествено. Освен това, не смятам че е нормално за спорта състезатели-танцьори да обучават своите преки съперници - други танцьори-аматьори преди да са станали професионалисти. Когато си танцьор, ти си фокусиран върху себе си. Трябва ти опит и редица други качества, за да станеш добър професионалист – учител или треньор. Докато една система не е отворена, докато няма общност, да се водят дори ако трябва творчески спорове, няма да има прогрес.

-Като цяло можем ли да определим съдийството в България като обективно?
-Не винаги. Танцьорите на едно състезание имат два избора – първият е да се абстрахират от съдиите и класацията и да танцуват за себе си и за публиката. Втората възможност е да се опитат да си изберат състезанията, в които съдийският панел е подходящ за тях. Лошото е, че танцьорите не познават всеки един от съдиите - какво знае, какви са му изискванията, за да знае как да подходи. Безсмислено е човек да очаква пълен обективизъм на съдиите в състезание по спортни танци. Това просто е субективен спорт. По националните турнири оценките на двойките най-често са на база на международните им успехи или неуспехи. Всичко се копира. Класацията в IDSF се прилага и на нашите турнири и е недопустимо тя да бъде различна. Докато на спорта нали това му е интересното – да има възможност за изненада, т.е. интрига. Трябва да бъде танцуването на първо място, а не името. За да се развият нашите танци трябва да има обратна връзка. Хората получават обратна връзка може би единствено на държавно първенство, когато идва чуждо жури и подрежда двойките. Но това не е обратна връзка за самия танцьор. Той трябва да получи оценка от независим професионален източник. Трябва да се разбере, че по-ценно е качеството на танцуване, а не класацията на двойката на дадено състезание.

-Не мислите ли, че се спекулира с този субективизъм в съдийстването. Двойките като че ли твърде често се оправдават с него. Ясно е, че има момент, който не е обективен, но в крайна сметка не печели ли най-добрият?
-Трябва да има голяма разлика в качеството на изпълнение между претендента и фаворита, за да спечели наистина по-добрият претендент. Такова нещо, колкото е по-високо нивото на танцуване, толкова по-рядко се случва. Не е добър процесът на обучение на двойките. Доста често те самите не могат да си дадат ясна преценка как точно са танцували, за да могат да дават оценка и на съдийстването. Ако повечето от съдиите са те определили като първи, ставаш първи, но това не означава, че си танцувал добре. За това тези, които танцуват само и единствено за класация, рано или късно свършват зле. Освен това е работа на треньорите да искат обяснение от съдиите ако има недоволства относно класирането. Аз до сега не съм виждал треньор, който да задава такива въпроси, ако смята, че двойката му е ощетена, дали поради страх, дали заради друго не знам. Аз самият имах неразумието веднъж да поискам мнението на свой колега съдия по такъв повод и останах крайно разочарован.

-Ако това се случи, дали ще бъде дадено обяснение на треньора?
-Би трябвало. Всеки уважаващ себе си професионалист би трябвало да даде мотивирано мнение. Оценката в танците има два компонента: обективния – да можеш да регистрираш, т.е. да знаеш какво да гледаш, и второ да му дадеш адекватна професионална оценка, и тази оценка вече е субективният елемент.

-А вие как градирате вашите критерии за оценяване?
-На първо място естествено е музикалността. На второ място са така наречените “линии”. Най-важна за мен е хармонията на движението. Под хармония разбирам две взаимодействия – партньорът с музиката и партньорът с партньорката. После идват обема, динамиката, презентацията и др. ... И за всичко това е необходима техника.

-Имате ли идол в танцуването?
-Аз съм атеист, така ме възпитаха като физик. Идол означава да вярваш в нещо абсолютно, няма такова нещо. За мен всеки, който е постигнал връх в кариерата си и го споделя с другите, а не го крие за себе си, е достоен за уважение. Важни са моралът и естетиката. Ако един човек е лош, неговият танц няма да достигне до сърцето ми. Не можеш да танцуваш по друг начин, освен този по който ти диктува твоя характер и морал. Езикът на тялото не лъже. Какъвто ти е характера, такава ти е презентацията при танцуването. Много са любимите ми танцьори – Дони, Браян, Хилтън...всеки, който е бил близо или на върха. Не бих се лишил от нито един от тях.

-Massimo Giordgani и Wiliam Pino са легенди в спортните танци, защо не успяха да станат световни шампиони?
-Те попаднаха в поколение на много добри танцьори. Може да се каже, че не са успели да убедят болшинството от професионалисти, че са заслужавали шампионската позиция.

-Имат много индивидуалистично танцуване, не е ли в това тяхната обреченост? Останаха в сърцата на всички с различното си танцуване и именно то им попречи да станат световни шампиони...
-Въпрос на конкретна ситуация. Ако в дадения момент този стил се възприема от обществото...

-Кой е обществото тук? Хората, или съдиите?
-Съдиите са еманация на това общество. Те излъчват най-добрите измежду тях, за да определят кой е най-достоен да бъде световен шампион. Ако те си позволят да имат друг критеий, освен чистия професионален, значи не са достатъчно дорасли като майстори. Хората ще помнят винаги тези танцьори, въпреки че не са били победители на най-големите форуми. Същото е и във футбола – игра фантастично, но не вкара гол. И тук е така – губиш място, но доставяш удоволствие на публиката. Така е в спорта, едно е първото място. Титлата ще получи един, в сърцата на хората може да остане друг.

-Какво е бъдещето на спортните танци в България?
-Бъдещето го виждам в положителен план единствено чрез обединение на всички поколения на всички нива, в отварянето на системата. По-опитните трябва да внасят правилното послание на младите. Бъдещето е в отварянето на системата и стимулирането на по-доброто. Трябва човек да получава признание, когато дава всичко най-добро от себе си, хората да получават повече информация, да се отнасят отговорно към нея и да я обработват с разбиране. Да има повече форуми, повече желаещи да говорят. Трябва да имаш смелост да заставаш пред съда на зрителя и слушателя. Визията на бъдещето...тя е в ръцете на всички, които се занимават със спортни танци. Те трябва да се чувстват знаещи и можещи, не само класирани.

Елена Кирова