На прага на Европа сме. Нормално и редно е да се опитваме да разглеждаме решенията на хора като Иван Костов, които са водели страната си в трудни моменти, преди всичко като разумно обосновани и насочени - според разбиранията им - към общото благо. Така би трябвало да преценяваме и драматичното скъсване със СДС на партийния водач и премиер на най-успешното българско правителство от епохата, след като Иван Костов създаде партията СДС.

Проектът "Костов" е проект за търсене на доверие и отърваване от недоверието. Основанието за това търсене беше, че след четиригодишно управление СДС (ОДС) загуби едновременно и изборите (получи най-малък брой народни представители, откак съществува), и доверието на една трета от най-последователните си привърженици (гласували за него и през 1994 г.). Отначало този проект още не се свързваше с доскорошния премиер - той самият беше твърде обиден от загубата и зает с търсенето на виновните за нея. Но още тогава се появиха идеите, че СДС вече не е жизнеспособен и трябва да бъде пожертван.

Предизвестената загуба на местните избори, резултат от политическа позиция, заета след юни 2001, подтикна изявата на разглеждания проект. Той съдържа три основни елемента:
1. Първо: изтегляне на най-достойните съратници на доскорошния лидер от обречения СДС и натоварването на СДС с всички отрицателни оценки за доскорошния премиер и управлението му. По понятни причини това е задача с повишена трудност и изисква някои допълнителни удари върху СДС - като например обявяването му за незаконен. (Това обаче създаде известни морални неудобства, тъй като тъкмо тези, които бяха подготвили конференцията и заложили глупавите процедурни грешки в нея, трябваше да обявят новоизбрания председател за фалшификатор и дори да свидетелстват за това в съда.)

2. Второ: създаване на нова необременена партия за стария лидер и премиер, която да вземе само положителното и с нова реторика да привлече избирателите. Става дума почти само за онези, които твърдо са поддържали СДС или са се отдръпнали от него поради морални разочарования и подозрения за корупция или непоследователност на предишното правителство. Спасителният проект, с други думи, включва трудната задача всички те (освен няколко изкупителни жертви) да се съберат в новата партия под новото знаме на стария лидер.

3. Трето: пълно морално дискредитиране и на СДС, и на всякакви "други партии" (включително отделилите се СДС), и на всякакви съвместни действия с тях (включително коалициите за местна власт като тази в София), за да може новата партия на Иван Костов да се възправи мощно срещу комунистическата партия като неин единствен опонент. Трудността тук е, че трябва всички се обявяват за комунисти или колаборационисти, а това напомня именно практиката на противника от двадесетте и началото на тридесетте години.

Вече може със сигурност да се каже, че за добро или зло проектът "Костов" не успя СДС не е признат за незаконен въпреки някои унизителни елементи в съдебното решение. Макар понесъл много рани, СДС продължава да е важна за България партия.

Партията на Иван Костов упорито се домогва да доказва, че все пак ще успее да премине четирипроцентовата бариера, но за многочисленост и сила и дума не може да става. Многочислени остават само няколко партийни събрания, на които мнозинството носят лентички с име на човек, а не на партия.

"Другите" партии някак си съществуват и дори Иван Костов, чийто фен-вестник беше обявил думата "обединител" за обидна, заговори за някакво (разбира се, "друго") обединение.

При това положение очевидно е, че десницата трябва да следва друг проект, за да бъде полезна за България. Той е свързан с обединение на силите за достатъчно открито и контролирано управление и за установяване на онези правила, които силните правителства не успяха да установят.

Оттук нататък проектът "Костов" може да навреди, но не и да помогне.
Пред Иван Костов има две възможности:
- да признае (поне пред себе си), че политиката му, наложена на СДС след юни 2001 г., е била изцяло погрешна, че експериментът с новата мощна партия не успя, и с малко смирение да се върне при тези, от които се отдели;

- да упорства по поетия път, като продължи да напада СДС и "другите", но вече без оправданието, че има спасителен проект за България. Или дори - не дай, Боже! - за да намери нова идентичност - да се плъзне встрани от свободолюбието и антикомунистическото мислене на демократите към обещанията за "сила", "командирство" и антизападните комплекси.
Докато последното не се е случило, вратата на СДС е отворена

Филип Димиторов
в-к “Сега”