От няколко седмици Владимир Путин всява безпокойство по източната граница на НАТО.

Последната провокация – руски изтребители навлязоха в естонското въздушно пространство, само дни след като вълна от дронове беше изпратена над Полша. Всичко това се разглежда като изпитание за устойчивостта и единството на Организацията на Северноатлантическия договор. Докато официалната позиция на НАТО остава непоколебима – защита на всеки сантиметър от територията си – последните нахлувания разкриват нарастващо напрежение, но също така и въпроси относно способността на западния блок да реагира по организиран начин.

Във военната база Тапа, на една ръка разстояние от руската граница, присъствието на британски, френски и естонски войски подсказва за единен фронт. Бронираните машини Challenger 2, артилерийските системи Archer и машините Griffon – възпиращата сила е съвсем реална. Но зад това разполагане военни анализатори смятат, че Кремъл предпочита постепенни и двусмислени провокации, а не фронтална атака. Целта би била да се тестват реакциите на НАТО, да се идентифицират потенциални слабости и – най-вече – да се подбуди съмнение сред членовете на Алианса, пише Гидеон Рахман във „Файненшъл таймс“.

Изправен пред тези нарушения, НАТО обмисля своя отговор. Някои, особено в Източна Европа, се застъпват за свалянето на руски самолети, проникнали в пространството на Алианса, докато други – предимно в Съединените щати – смятат това за твърде рисковано. Това колебание отваря вратата за ескалация на руските провокации: наземни нахлувания под претекст за защита на малцинство, дронове, хибриден натиск – арсеналът на Путин е голям. В политически план Кремъл се стреми да демонстрира, че Член 5 – известният принцип на колективната отбрана – всъщност е мираж.

В тази стратегия американското отдръпване очевидно играе централна роля. С 40% от военните активи на НАТО в Европа, присъствието на Съединените щати осигурява известен баланс. Но с Доналд Тръмп в Белия дом въпросът за американския отговор на пряка агресия остава без отговор. Балтийските съюзници, проницателни и притеснени, се затрудняват да повярват, че трансатлантическата солидарност е даденост. Във Вашингтон Естония и Латвия са критикувани за своя „радикализъм“ срещу Путин, като същевременно потвърждават желанието си да защитават „всеки сантиметър от територията на НАТО“. В столиците на Централна Европа има открити въпроси относно тази американска гаранция. Тази стратегическа неяснота не е валидна само за НАТО – руснаците също трябва да се справят с непредсказуемостта на Тръмп, способен да изненада всеки по време на дипломатически или военен конфликт. Неотдавнашното му решение да разреши бомбардировка срещу Иран илюстрира неконтролируемия характер на американската мощ през 2025 г.

Европейците, от своя страна, изглеждат по-последователни в желанието си да сдържат Москва, като същевременно изразяват съмнения относно евентуална война с Русия без американска подкрепа. Създаването на „сили за успокоение“ – европейска армия, която би могла да бъде мобилизирана в Украйна – остава силно теоретично без материалния и човешкия принос на Съединените щати. В същото време Русия поддържа военния си апарат, увеличава броя на ядрените учения (с Беларус) и продължава да обмисля понижаване на прага за използване на ядрени оръжия.

С атаката си към Полша Русия изпитва НАТО, отслабено от оттеглянето на американците. За балтийските страни и Полша агресивността на руския им съсед се възприема като атака срещу териториалната им сигурност, но също и срещу сигурността на техните граждани. Отговорите на Запада – между засилване на санкциите и засилване на военните мерки – целят да възпрат Москва, без да се преминава точката, от която няма връщане назад. Докога?