„Спрете войната по улиците! Спрете домашното насилие! Децата са агресивни!“ Още лозунги ще измислим ли?!

Откакто видът ни е слязъл от дърветата се води все една и съща битка – за умовете на събратята. Всяко време предлага различни оръжия за водене на тези битки. Нашето ежедневие е пълно с разнообразни изтънчени методи за практикуване на „войната за умовете“.

От години „се борим“ да намалим жертвите, които даваме по пътищата. Пишат се стратегии, предлагат се какви ли не технически решения за да накараме шофьорите да карат по-внимателно и по-бавно. Законите постоянно се променят, за да вменят още отговорности и нови наказания за неспазващите правилата. Резултат – минимален, даже никакъв. Защо? Защото с добри пожелания, записани в закон, не можеш да промениш мислене и поведение на човек. Това се случва само с възпитание.

Научи човек да уважава авторитетите, да разсъждава и сам да приема доброто за добро, а злото да отхвърля, и никога няма да ти се налага да пишеш ненужни правила. Няма да се налага да създаваш неща като Истанбулската конвенция, за да придумваш хората да се държат човешки. Няма да пишеш стратегии за намаляване на агресията, няма да губиш човешки животи.

Очевидни истини, които затъват в умовете на хората, отдадени на задоволяване на хедонистичните си наклонности.

Историята на вида ни е история на трудни времена, в които хората нямат време за губене в измисляне на забрани, които и така са очевидни. След това идват относително по-спокойни времена, когато масово се търси удобството и се очаква някакви писани правила да ни спасяват от личното ни нежелание да ги спазваме.

Войната за умовете ни само привидно се води извън нас. Битките с неприемливото се водят в главите ни. И няма смисъл да чакаме някой друг да определя изборите ни – най-трудно е човек да надделее над онзи, който е в главата му. Не е нужно да търсим решенията далеч. Уважението помежду ни, зачитането на човешкото достойнство е част от българските традиции. Устоите на националния ни дух са изпитани през вековете. Руши ги безхаберното подражаване на поведенчески модели, които са далеч от характерната за българщината синовна признателност, бащина загриженост за рода и почтено отношение между членовете на семейството. Агресията може да бъде победена със завръщане към българските традиции.

Златко Станоев, ДНЕС+