Знаете ли защо не ни искат никъде и ни сиктирдосват? Защото сме клюкарски и интригантски народ. Когато някой ви каже, че е особена проява на патриотизъм, плюенето по турци, евреи и арменци, можете директно да го зачеркнете от списъка си с познатите ви.

Попадайки в чужда страна, като емигрант, започнах работа в ресторант, който се посещава предимно от турци. Разбира се, в първия момент бях доста притесненена, че езиковата бариера бързо ще сложи край на моята кариера, като гарсооон. Но странно!? Никога през живота си не бях сервирала в ресторант. Работодателите ми, обаче решиха да ми дадат шанс и да ми предоставят възможността да залея няколко пъти клиентите им с ракия, да счупя десетина чаши и още толкова чинии и да си нарежа ръцете, опитвайки се да правя шопска салата.

В продължение на месеци тяхното търпение не се изчерпа. Обикновено възприемаха на майтап моите некачествени кулинарни произведения, които създавах толкова бавно, че на клиентите чак им преминаваше гладът. Работодателите ми са турци. Всички в семейството работят за благото на останалите и така както най-големият от тримата синове се води шеф по документи, така чисти и разделя боклука по торби, според белгийските закони за местната власт. Бърка момчето в чувала, вади сметта, която лично аз по невнимание съм хвърлила в неправилната торба и не се оплаква.

Давам си сметка, че подобно чудо, невидяно няма да се срещне в България. В моята родина, където всеки мрази всеки и различията на народите биват осмяти в халтури, чиито автори ги е срам да се подпишат под творбата си.

Най-трудно преживях, че вместо България, наричат моята родна страна Булгаристан. Да, но денят, в който направих остра забележка, че ще раздавам шамаристан, при още едно неправилно произнасяне, прочетох новинатаза убитата 7-годишна Алекс. Тръпки ме побиха. В продължение на дни умувах над това, дали има Бог, който бди над родината ми. България се бе превърнала в един апокалипсис, в който живях допреди 90 дни. Там не разбирах, че обществото ни е толкова недодядалано, просташко, гнусно и завистливо. Отразявах убийствата, защото бях журналист и не се напъвах да си задавам въпроси, граничещи с житейска философия. Убийствата ги описвах, като на поточна линия. Толкова често размазваха някого, че нямах време да завърша единият си
материал и ето, че отново някой труп се появяваше я до МОЛ, я в някоя канавка.

Последните убийства във Варна, бяха обаче брутални. Повечето останаха неразкрити, но мотивите, ясни. Битови. Грозни, интригантски и завистливи мисли бяха подтикнали килърите да унищожат противника си.

Ей, тази омраза ще ни съсипе, като народ. Омразата към комшията, тази която националистите толкова много обичат да размахват пред избирателите си. Много бих желала да попитам варненският родолюбец майчин Костадин Костадинов, какво аджеба има срещу турците, като самият той влизайки в роля на псевдопатриот използва в речника си анархизми, чийто корен произлиза именно от турската реч. Необходимо ли му е на Коцето например да всява още омраза, предлагайки да се сменят всички наименования на улици с арабски произход и какво точно ще постигне?

Отговорът е, че мнимите родолюбци са тези, които всяват нечистоплътната дистанция между хората, която се пренася във взаимоотношенията и ражда небивала злоба. Завистта към онези, които хем могат да правят успешен бизнес, хем да бъркат в боклука, когато се налага няма да ни направи по-велики, като народ. Единственото, което може би ще ни върне самочувствието и ще изглади отношенията ни с държави, чиито народи са далеч от фиксидеята да се харесат на всяка цена е малко повече уважение и разбиране на традиции, манталитет и култура. Не го ли направим, ще си останем Булгаристан. С кървавите улици и разбитите мечти.

Нели Кирчева