Гунди загина на моя рожден ден. Не празнувахме. Баща ми тихо страдаше, беше загубил единствената си връзка с електронните медии. Те обаче – единственото ни тогава радио и също така единствената ни телевизия, не съобщиха за тежката загуба, която преживяваха всички мъже в България. БНР и БНТ бяха заети да информират обилно и траурно за друга една смърт. В същия ден – 30 юни, четирима съветски космонавти се приземиха тежко и се задушиха в капсулата.
Тогавашната недемократична власт не позволи на народа си да страда открито за футболната легенда. Трябваше да се плаче заедно с руските братя. Беше по-важно за държавата. Минаха 13 години откакто тази непризнателна към родните си герои власт си отиде. Но едва сега същият този народ – ние всички, се поклонихме на Гунди. Именувахме му улица.
Вчера една жива футболна легенда, на която, и властта и публиката не спести мръсните скандали, каза: Футболът ни е пълна пародия. И как да не го каже. Дори и абсолютно неизкушените от футбола, чийто крак до живот няма да стъпи на стадион, запомниха друго едно заглавие. В него кратко и ясно се казваше как се отблагодарихме на друг играч, който направи толкова много за България – някой ограби Краси Балъков, точно на последния му мач за националния отбор. Вместо да му направим бенефисен мач, да му подарим цветя или поне да му ръкопляскаме на изпроводяк… Освен да рита гениално топката, Балъков издържа детско селище със сираци, събира картини, финансира художници, дори позволи на политиците да го показват като “своя дипломат на добра воля”. Ние може и да не го изпратихме, но в Германия знаят как да посрещат и ценят гениите.
Сигурно затова още миналата година Балъков предупреди: следващите десет години забравете за мен в България. Едва ли се е досещал, че ще му откраднат якето и то от ВИП-ложата на български национален стадион. Но пък има опит с признателна България. През 1994 година се опитахме да се богоизравним като българи. Същите тези хора ни дадоха повод да веем трибагреника по улиците, че сме реална част от големия свят. Дадоха ни го в ръцете футболистите. Сега им благодарим. Така можем.
Отново вчера една до друга видях публикувани две интересни новини. В едната се казваше, че срещу 2 лева можеш да влезеш в Националния исторически музей и да разгледаш най-ценните остатъци от българската национална история. От другата информация се разбираше, че ако ръкопляскаш по команда на някое телевизионно шоу, не само че не плащаш, ами и ти плащат хонорар от 10 лева. Нека да се сетим заедно какво ще предпочете българинът. Дали ще се охарчи да си види националните корени, или ще избере да припечели, пък било то и от аплодиране на фалшиви мимолетни герои. А и мама ще те види на телевизора.
Иззад националните ни приоритети, вчера тихичко се обади изневиделица и една единствена по рода и важността си държавна институция. Дълго мълчалата Комисия за защита на конкуренцията (същата, която казва кой е монополист и кой – не) отсече, че люксембургска фирма може да изкупи българската “Кейбъл България”. Която, казват е на един министър, който пък си е раздал на фирмата всички налични законови права и лицензи в оптичния бизнес. А това е комуникационният бизнес на бъдещето. На който дори БТК скоро няма да е конкурент. И скандалът с нейната “прозрачна” приватизация е последното, което остава да приключи, за да обявим не само футбола, но и държавата за пълна пародия.

Галина Стоянова
в-к “Монитор”, 9 май 2003 г.