Разразяващата се битка за власт в СДС се оформя като класическа - по въпроса за съюзника.
Немалко копия са изпочупени в сражения по този пункт. Достатъчно е да се каже, че Първият интернационал през ХIХ век се разпада именно в рамките на този спор.
В случая двата лагера се персонифицират така: от едната страна г-дата Петър Стоянов и Филип Димитров. От друга, г-н Иван Костов. Г-жа Надежда Михайлова лавира, но по-скоро клони към първия лагер. Терминът, който се използва, е "дясно обединение", а календарът на сражението е очевиден. Ако местните избори спечели г-жа Михайлова, то тя ще инициира избирането начело на СДС на г-н Петър Стоянов. Ако загуби и/или ако загуби катастрофално, инициативата ще мине на страната на г-н Костов. Тогава, казват, той ще предложи за лидер на СДС г-н Димитър Абаджиев, младеж.

Да оставим настрана естетическата наслада, която изпитваме от деликатните звуци, издавани от душата синя пред деликатния избор "нашия Филип или нашия Командир". Удоволствия от този вид са греховни, като в случая грехът се заплаща интелектуално: унесени, можем да проспим решаващо важно съображение.
А именно: тази битка изобщо не е съществена и не приближава развръзката "вдясно", а само отлага нещата. Защото и двата "отбора" се различават само тактически. Това не са стратегически отлики, колкото и участниците да се опитват да ни внушат последното.

Защо?
Защото по главния въпрос те стоят на едно мнение, при това на едно погрешно, безнадеждно невярно мнение.
Говоря за двуполюсния модел. И "нашият Филип", и Командира не виждат бъдещето си извън двуполюсния модел, не разбират България извън този модел. Разликата им е чисто тактическа. Г-н Димитров си мечтае за славните времена на "всички срещу БСП". Г-н Костов предпочита формулата "СДС срещу всички". Но само временно - докато освен СДС и БСП не остане нищо на политическата карта.
Но биполярният модел не може да бъде възкресен И не защото е лош или ненужен, а защото изигра своята историческа роля и е на бунището. Вече.
За да се убедим в това, е достатъчно да се вгледаме в неговите главни свойства. Преди всичко "двуполюсен" не е равен на "двупартиен"! "Двуполюсен модел" означава не просто, че две партии се редуват на власт. А че за да се качиш на власт, е достатъчно твоят враг да се е провалил. Енергията, която имаш ти, черпиш от своята противоположност. Хората те качват на върха не заради теб, а заради провала на другия.

Втората решаващо важна черта на двуполюсния модел в България е следната: двата полюса практически не се различават по визията си за бъдещето. Те са за Европа, НАТО, Запад и капитализъм. Тук ги диференцират само нюанси. За сметка на това те имат абсолютно различни виждания за миналото. И битката протича за това минало. И цялото им "символично насилие и самонасилие" (Андрей Бунджулов) протича във връзка с това минало.
Вижда ми се очевидно, че 14 години демокрация най-сетне избиха самата основа за съществуване на горните две черти: нито е реално хората да се впуснат масово и страстно в дебат за миналото. Нито е вече възможно те да бъдат мобилизирани към елементарен негативен вот.
Ако е така, то надеждите двуполюсният рай (за политиците) да се върне са напразни и кухи.
Този модел властваше в България повече от десетилетие съвсем не защото някой го беше измислил или понеже българите бяха глупави и не разбираха. Този модел беше последната (и много тънка, но, слава Богу, достатъчна)преграда, която ни отделяше от гражданската война В историята няма "ако", разбира се, но все пак ще си позволя да отбележа, че ако полюсите се различаваха и по вижданията си за бъдещето (а не само за миналото), то преградата нямаше да издържи. Както видяхме това в наши съседни страни.

Но издържа, спаси ни, а сега е за боклука. Защото никаква такава преграда не е нужна в нормално общество. И дори в нормализиращо се, какъвто е случаят.
Така че "историческа роля" не е преувеличение. Единствено грубият, прост, елементарен като динозавър "двуполюсен модел" можеше да издържи чудовищните енергии, които нацията бълваше през 90-те. Във волтовата му дъга изгаряше всичко, дръзнало да нюансира. Той имаше огромна икономическа, социална и психологическа цена. Той представяше пред света нацията ни като дефектна, особена, най-малкото странна. Но ни послужи да избегнем най-лошото.
Затова заслужава един реквием - или по-скоро погребален марш. Но да го възкресяваме?!

Може един разведен да харесва или не новия си брак. Може да си мисли едно или друго за предишния. Но да се върне във времето на развода?! Брррр...
Андрей Райчев
в-к “Сега”, 5 октомври 2003г.