Демократи за силна България – това наистина звучи донякъде екзотично, различно от имената на партии, с които вече сме свикнали. Звучи и донякъде претенциозно, в което няма нищо учудващо. Все пак формацията предстои да бъде създадена от хора, които продължават да твърдят, че те и само те могат да бъдат легитимните политически представители на дясно ориентираните български граждани и че въпросните дясно ориентирани български граждани в момента страдат от остра недостатъчност на истинско политическо представителство. Поради тази причина тези нещастни и изоставени дясно ориентирани българи – ако се вярва на тезите, които развиват хората около господин Костов – са узрели за историческата необходимост да бъдат връхлетени от един класически “Бог от машината”, който, съвсем в духа на античната драма, да тури ред в живота им и да облекчи страданията на изтерзаните им души.

Доколко елитът на бъдещата партия е прав в тези си внушения и самовнушения, това времето със сигурност ще покаже. Без съмнение тази формация ще има своите последователи, ще избистри постепено и своята политическа физиономия. Не е изключено тя дори да успее да “усвои” някакъв политически периметър и да си осигури известна тежест и влияние в предстоящите политически процеси в България. Всичко това ще зависи от реалното й поведение, от идеите, които ще предлага на обществото и ще се опитва да налага в публичното пространство, а така също и от стила на поведение, който предстои да избере.

Засега, поне в моите очи, този стил по-скоро поставя въпроси, отколкото дава задоволителни отговори.

Питам се, редно ли бе именно най-българският, най-всеобхватният и може би в най-голяма степен несвързан с политическата конюнктура на деня български празник, 24-ти май, да бъде използван от хората около Иван Костов като повод за чисто политическо действие, каквото, без съмнение, е оповестяването името на една бъдеща политическа сила?

Необходимо ли бе това да се случи тъкмо в деня, в който българите почитат нещо много по-значимо, каквото е делото на св.св. Кирил и Методий, на техните ученици и следовници, на хората на духа и творците на националната ни култура?

Нима Иван Костов и последователите му се чувстват достойни да се появяват в публичното (включително и в медийното) пространство заедно и наравно с тези свети и светли личности и да предявяват претенция за пренасочване (именно в този ден!) на акцента от историческото величие към своето собствено настояще, белязано от знака на прозаичното партийно строителство?

Трудно ми е да повярвам, че сме станали свидетели на случайно съвпадение. В такъв случай, според скромното ми мнение, сме били направени свидетели на една проява на лош вкус, при това целенасочена проява, преследваща определени цели и внушения. Очевидно според авторите на събитието това е съвсем в реда на нещата. Аз, все пак, а и не само аз, предполагам, оставам на малко по-различно мнение.

Разбира се, правото да изберат деня, в който ще съобщят на обществото названието на бъдещата си партия е право на хората, които ще я създават. Тяхно неотменимо право е и това, да я кръстят така, както намерят за добре. Щом обаче веднъж са го сторили, в тяхно задължение се превръща, да докажат, че действително заслужават названието, което са посочили.

Демократи за силна България...

Един дори съвсем бегъл поглед върху известното за подготвяните учредителни документи на бъдещата формация и за нейния проектоустав, за съжаление, буди известно съмнение относно демократичността, залегнала в самото й име. По всичко личи, че ръководството на новата партия практически изцяло ще бъде функция на нейния лидер, а не на нея самата. Тя от своя страна ще се превърне във функция на своето ръководство. Това, уви, едва ли е начин на действие, който би бил предпочетен от истински демократи, независимо от това, дали са си поставили за цел да направят България силна или пък нещо друго.

Естествено, в никакъв случай не бива да принизяваме или подценяваме ролята на лидера и на личността изобщо в политическия процес и в дейността на политическите сили. Беззаветната преданост към едно лице обаче, както и натоварването му с огромни пълномощия, очаквания и демонстрации на личностна преданост, това са схеми, които вече са били разигравани и които в нито един единствен случай дори, не са довеждали което и да било начинание до добър край. Всъщност, ако се върнем към съвсем близкото си минало, така започна съществуването и на днешните управляващи от НДСВ. Това отново са добре познатите ни митове за месията и водача, за Онзи, който е винаги прав и комуто трябва да сме благодарни за това, че е благоволил да ни поведе. Онзи когото не бива да питаме, но когото ще следваме. Това е стилът, от който СДС се отказа и последиците от който, нека не се залъгваме, все още преодолява.

Днес по редица въпроси в СДС се чуват различни мнения, защитавани с различни аргументи. Това се случва в рамките на дебати, в които никой няма претенцията да бъде едноличен изразител на единствената истина. Това е здравословно за една наистина демократична партия. Дали в бъдещата политическа формация ще има място за този тип здравословен диалог? Тук пак ще употребя клишето, според което времето ще покаже. Не са малко обаче тези, които вече се досещат, какво точно е най-вероятно да ни покаже времето.

По ирония на съдбата стана известно, че в своето слово, произнесено по време на събитието, игуменът на Рилския манастир, дал благословията си за бъдещата партия, е намерил за подходящо да говори за единство и обединение, за солидарност, за завета на Кубрат към синовете му да бъдат непобедими заедно, предаден чрез снопа стрели. Казвам по ирония на съдбата, тъй като все пак именно Иван Костов и неговите последователи днес се очертават като едни от най-големите противници на самата идея за сътрудничество и единодействие между десните политически сили в България. Те са тези, които с нездраво задоволство пророкуват ново “Ватерлоо” за дясното обединение в нашата страна и си позволяват да определят по крайно невъзпитан начин кой в десницата е “помияр” и кой не е такъв.

Така или иначе, много скоро новата дясна партия в България ще бъде факт. Тя може да заслужи едно достойно място под слънцето, а може и да не успее. Всичко е в ръцете на хората, които ще я изграждат и ще определят нейния облик. Едно е сигурно. По делата им предстои да ги познаем. Засега съмненията, че ще познаем нещо, което и без друго вече болезнено добре познаваме, остават. Разбира се, не е изключено и другото. Може би всички изказани или премълчани тук опасения ще се окажат преувеличени или напълно безпредметни. Може би тези, които ги хранят, ще се окажат в ролята на парения, който духа кашата дори и когато няма нужда от това, просто защото си спомня, че вече е сърбал нещо подобно и затова трябва да е нащрек.

Дано се случи именно така.
Жоро Георгиев