Сред реакциите на индивидуалния терор на Б. Брейвик най-фрапантни са две. Първата е опита да се „анализира” и систематизира неговата очевидна мисловна невротичност. В резултат на това начинание сме принудени да слушаме поредица от напълно фриволни интерпретации, които търсят знаци в лабиринтите на менталния хаос. Втората е изненадата, че „и там е възможно подобно нещо”.

Тази поза на учудване отчасти идва от доста инфантилното превъзнасяне по европейския север. Десетилетия наред шведския социален модел се представяше като най-добрия сред всички възможни светове и норма на социалното управление. Във Финландия виждахме единствено успешния икономически преход от 90-те години и Нокиа. По отношение на Норвегия се говореше за умното управление на петролните и газови приходи. Дания пък се привиждаше като перфектното Lego. Въобще, цялата тази част от Европа се възприемаше като Lego-ландия, чиста, просперираща, подредена, бодра, усмихната, сигурна, благородна, консенсусна, примерна, спокойна, рай по северната периферия, който е успял едновременно да бъде успешен в съвременния свят и да стои леко встрани от него. Много от това грубо клиширано описание е вярно, но избута встрани немалко проблеми.

От доста години щедрата социална държава е неудържимо скъпо удоволствие, чиято сметка все по-трудно излиза. Национални индустриални шампиони като Нокиа, Волво, Сааб не успяват да се справят особено добре с глобалната конкуренция и губят позиции. Северът надцени собствената си способност да интегрира и малко преигра в желанието си да бъде модел. Само в рамките на две десетилетия например броят на имигрантите в Швеция достигна 13% от населението. Страните в региона винаги са имали доста отчетлива и силна изолационистка традиция. Космополитните столици на Скандинавия са с доста различна културна атмосфера от тази във вътрешните периферии. През последните години глобалното разместване на индустриите вече удря точно тези райони. Например, централна Финландия е изправена пред необходимостта да внася нискозаплатена чужда работна ръка в ключови индустрии като добиването и обработка на дърво и корабното дело. Социалната среда на тази промяна е много различна от „мулти-култи” лежерността на големите градски центрове.

Така или иначе, терорът на един човек постави окончателно картата културните и политически промени в европейския север и последствията от усилването на изолационистката нагласа са в най-различни посоки. Една от тях е обърната към нас. Ако при предишни кризи тези държави бяха готови да приемат бежанци и имигранти, то след последните събития политическата готовност за правителствата да имат подобно поведение намалява драстично. Това бе вече видимо преди няколко месеца, когато Италия бе подложена на натиск от северна Африка. Подобна тенденция единствено ще се засилва в резултат на промяната на политическата среда в страни като Швеция, Норвегия и Финландия. Дания пък си изфабрикува „интензивни ad hoc” проверки по границата с Германия, които са откровен политически театър специално създаден, за да отговори на новоизолационистки настроения. Северната „солидарност” постепенно ще изтънее и южната периферия на континента ще трябва все по-често да се оправя сама при подобни кризи. Това пък ще тества допълнително нейните модели на междуетнически и културни отношения.

Фокусирането върху образа на Б. Брейвик и собствените му мисловни конструкции може да доведе до повторно игнориране на по-широкия проблем, а именно смяната на политическия тон и дневен ред и утвърждаването на поредица от социал-национални партии в целия регион. Това все повече определя облика на местните правителства и директно влияе върху европейската политика. Видно е от граничния казус с Дания и от финландската уклончивост по отношение на помощта за Гърция. Подобна тенденция се допълва от различни случки в по-познати ни държави. В Холандия например градската управа на Ваалс е решила да откаже право на престой на безработни от други страни членки. Дори Испания реши да върне трудовите ограничения за румънци независимо, че те по-скоро запълват определени сектори на икономиката, отколкото да изместват местните от привлекателни работни места. Европа трудно удържа на разместванията на глобалната икономика и политика и отвореността и многообразието все повече приличат на най-удобните обекти на атака.

„Старият континент” няма особено много алтернативи. Нито един от сценариите за нейното развитие през настоящия век не включва изолация, връщане към малките национални икономики, затваряне към мобилността, игнориране на другите култури, разбирането им като икономически ресурс. Големият въпрос е кой ще се наеме да убеди в това скептичните европейци, точно когато те преминават от състояние на глобализационна еуфория към истеричен страх от нейната непредвидимост и последствия. Кой ще се заеме да направи нов социален договор между „нас” и „тях”, който да е приемлив и за двете страни? Дефицитът на лидерство в Европа не предполага бързи и смели решения, а илюзията за нов изолационизъм, който да осигури тих пристан сред бушуващите глобални промени има все по-реални последствия. Високомерието на просветените, пътуващи елити ще трябва да се срещне с „тесногърдото” разбиране за нация, култура и икономика. Без решение на този културно-политически казус Европа ще бъде изцяло загубена във все по-трудния за нея 21-и век.
Владимир Шопов /reduta.com