Прозрачно управление, гарантирано от ГЕРБ!

Преди години, през 2003 г., не се замислих върху една реакция и една теза на Филип Димитров. Беше в зората на „Бойковото изгряване”. Времето, когато Бойко Борисов щедро и услужливо беше лансиран като „добрия шериф”.

Кървавата и неравна битка с престъпността все още не бе подета от главния секретар. Бандитите, някак сервилно, сами се избиваха. Победите на Бойко тогава бяха други. Футболният отбор на МВР мачкаше безпощадно отборите на парламента, на журналисти, на политици. Самият Бойко пребиваше наред, де, що свари посланик, на тенис. Всички весело му ръкопляскахме.

Световната икономика пращеше от скоростта, с която се движи нагоре. Парaта кипеше и само търсеше, къде да се излее. Потекоха инвестиции отблизо и далеч и към България. И ние, българите, пооблажихме покрай глобалния възход. Поразвързахме някоя и друга дядова нивица. Абе, казано кратко, настана един всеобхватен нашенски кеф.

Та, улисан от тая омайна атмосфера, не дадох сериозно ухо на предупреждението на Филип Димитров. Той тогава алармираше медиите и публичността, че опитът за налагане на тезата за „силна ръка” няма да доведе до друго, освен – до полицейска, тоталитарна държава.

Дойде обаче друго време. Криза. Ама криза! И…, Бойко на власт. Бойко вече не бе някакъв си „шериф”, а – Генерал-лейтенант Премиерът Доктор Борисов. Отборът на МВР, предвождан от Цецо Цветанов, отново безпощадно мачкаше наред. Буквално! Със страх, подозрение, подслушване. Тъпчеше едни след други: парламент, политически партии, политици, журналисти. Мачкаше ги, по думите на Доктор Борисов, като „таралеж голо дупе”! А Веско Маринов весело припяваше „Родната полиция ни пази”.

Докато Бойко със „скрити вопли” ипотекираше „бащината къща”, за да плати кампанията на ГЕРБ, някак си между другото, пак незабелязано, се оказа, че Цветелина пачки белеше на, което си поиска езеро. Забравих… Той, Бойко, няма нищо общо с нея от четири години. Някъде там, през тия четири години, чистосърдечно, на пресконференция в министерския съвет, Доктор Борисов сподели, че набил някой си Котарака. Той пък тормозел дъщеря му. Не строял софийското метро.
…
И заваляха СРС-та навред. Вали, вали, вали, та – цяла неделя. Тия, които Цецо „пускаше”, дори и Плевналиев, Титан и „лошия материал” от роми с метли не успяваха да ги хванат „още във въздуха”. Плевналиев даже им се радваше. Разбираемо! Той, човекът, как „да сяда върху таралеж с голо дупе”.

И, изведнъж, „бумерангът на СРС-то” цапна в тила аборигена, който го „запрати”…

Замислих се, върху споменатата от Филип Димитров тогава теза. Беше казал, че въпреки всичко, през последните двадесет години, демокрацията е изработила имунитета, да реагира срещу онези, които й посягат…

И отборите на журналистите, партиите, парламента пак почнаха да вкарват голове. Като Дембеле. Той, човекът, и от ареста, пак си го може…
Руслан Коларов