Автор за "Гласове": Любомир Данков

Видях съвсем случайно коментар под някаква публикация на Даниела Манолова, в който тя описваше накратко случка в нейния клас, когато е преподавала музика в Канада. Нейна ученичка се била самоопределила за котка, което срещнало разбиране в училището и дори и сложили сандъче с пясък в тоалетната. Първото, което си помислих - ако това беше моя ученичка, също щях да я подкрепя в „търсенето на себе си“, но щях да и помогна, като и донеса две лабораторни мишки и щях да я помоля, да ги изяде. Това щеше да и даде доста информация за това, дали е котка или не е.

Помислих, че Даниела може да разкаже интересни неща на родната публика и я помолих за интервю. Пълният текст на интервюто ще видите по-долу.

Държа, обаче, да уточня нещо. По мое виждане, за нас, източноевропейците, хората от т.н. запад са най-близки във всяко едно отношение. Ние, разбира се, сме различни. Не сме имали колонии, не сме показвали хора в зоопаркове и т.н., да не изреждам всичко. Но като цяло, имаме много общи неща. Пък и алтернативата каква е – доста по-далече сме от мирогледа и на ислямския свят, и на Черна Африка, и на Азия, и на Латинска Америка. Често критикувам запада не от някаква омраза, а защото имаме шанс да се поучим от твърде многото им грешки в последните години.

Интервюто:

Казвам се Даниела Манолова. 23 години съм живяла в Канада, от 2002 година, прибрах се септември миналата година от Торонто. Преди да замина за Канада, до 2002-ра година работех в център за работа с деца с една прекрасна вокална група Амбелино, с която имаме три издадени албума.

Колегите в страната продължават да пеят моите песни, аз съм и композиторка на някои от тях. Имам музикално педагогическо образование, композитор съм на детски и други песни. В Канада работех като учителка по музика. За 17 години съм работила в над 100 училища на територията на Торонто.

Защо заминах за Канада... Нашето поколение, аз съм на 61 години, ние израснахме с американската мечта. Просто това, което те направиха с нашето поколение... да ни представят една прекрасна картина за законност, за демокрация, в която ние искахме да отидем. И в първите години на демокрацията в България, ние искахме да отидем в едно установено общество, с хубави ценности. И действително, като отидох през 2002-ра година, това нещо го получих, наистина.

Започнах работа в 2007 година. Имах пълна свобода да работя като учител по музика, като имах право да композирам, да не следвам някакви... както в България колегите следват определен учебник. Въобще, имаше много положителни неща, които веднага ми казаха, ето, аз съм попаднала в държавата, в която, наистина, съм искала да бъда. Обаче, в годините малко преди пандемията и вече по време на пандемията, нещата се обърнаха рязко в Канада.

Имаше някакви индикации и преди това. Влизала съм в детска градина, в Канада децата тръгват на 6 години в първи клас... Тези, които са в детските градини, така наречените Junior Kindergarten, Senior Kindergarten - децата са събрани в една група. Това са 4-5 годишни деца.

Това беше преди 15 години, може би. Едно детенце ми дава един хубав отговор и аз казвам, вижте, деца, той толкова добре направи този анализ. Детето е на 4-5 години и то ми казва - не ме наричайте той, аз не съм той. Аз се сконфузих, погледнах към учителката им, тя ми направи някакви знаци... И той ми казва, аз не съм той, аз не съм тя, аз съм те. На английски - I'm not he, I'm not she, I'm they. И аз много се сконфузих, но продължих да преподавам. След което колежката ми казва - о, не се притеснявай, това е осиновено дете на двама мъже, гейска двойка. Детето още не се е самоопределило. Което мене ме шокира, защото аз, нали, идвам от някакво по-друго общество...

Това се случва преди 15 години. Постепенно нещата почнаха да ескалират. Това беше преди 10 години. Влизат две жени, аз бях с директорката в едно училище... влизат две жени и така, с много войнствен тон казват - как така ще празнувате деня на бащата?! В Канада празнуват деня на майката и деня на бащата. Mother's Day е някъде в май месец, Father's Day е юни месец. И те казват - как така ще празнувате вие в това училище деня на бащата? Аз им казвам - нали празнуват всички деца? А те - не, това е дискриминация, ние сме две майки, нашето дете няма баща, моля да отмените деня на баща в това училище. И аз втори път бях шокирана, защото... тази демокрация на мен малко в повечко ми беше.

Пандемията беше... жестоко беше през пандемията. Аз самата трябваше да си сложа ваксини три пъти, защото иначе оставах безработна. Нямаше начин. Колегите, които не си сложиха ваксини, ги чакаха във фоайето, слагаха ги в изолационната за няколко часа, така хубаво да им смачкат самочувствието. И след което септември месец им казаха - докато не си сложите ваксини, няма да дойдете на работа. Съответно, юни месец ги викнаха обратно. Тези администратори върнаха обратно колегите, без извинявай и без нищо, а какво са правили тия хора, с какво си плащали сметките... няма значение.

Какво друго ме е шокирало? Говорим се сега за тази джендър идеология, която така бавно и сигурно настъпи в Канада. Пак е било преди пандемията. Влизам в клас, пети клас. Обикновено в клас много често се казва... в английския език казваме boys and girls. На български не казваш момчета и момичета, но в английския много често използваш boys and girls. Влизам в пети клас, срещу мен настръхват някъде около 10 деца. В нашия клас е забранено да казвате момчета и момичета, защото ние имаме деца, които се определят по друг начин. Аз казвам, да, извинявайте, не съм знаела, обаче просто така ми се изсипва от устата, без да го мисля, понеже, сега в момента се концентрирам върху урока, не го мисля това нещо. И то от време на време просто ми се изплъзва от устата да кажа boys and girls.

Интересното е, че не тези 3 деца, които не са „определени“ в този клас, а други адвокатстват за тях и със страшно арогантен тон, с голяма агресия към мене и не само към мене, към останалите учители, без никакво уважение, и съответно ти не можеш нищо да кажеш, защото моментално си обвинен в хомофобия. И така, стъпка по стъпка, нещата много загрубяха.

Аз се пенсионирах миналият юни, защото просто вече не се издържаше. Аз си казах, не мога да влизам в тези неща, не искам да ги преподавам, не искам да вярвам, не искам въобще по този начин да се държат хората с мене.

Последният случай, който вече беше много фрапантен, случва се в май месец, влизам в клас, втори клас, и виждам една ученичка, която ходи на четири крака по килима и мяуче .И аз се обръщам към класната и казвам - какво става тук, какво е този случай? Тя казва - тя днес е котка. И аз казвам - как котка? Тя казва – да, майка и се обади в офиса и казва, тя трябва да бъде котка днес... Даже занесохме сандъче с пясък в тоалетната за нея и ние трябва да уважим това, което тя чувства днес... Това детенце не спря да се лиже и да мяуче и мен ми беше мъчно не за нея. Тя се е направила своя избор но мен ми беше мъчно за другите. Много малко деца имат чувството да се концентрират и да игнорират и да ме следят. Аз съм там с инструментите, аз съм там с песните, правим си музикалния час, но много малко деца следят мен, защото повечето следят цирка, който се разиграва пред очите им. И аз точно в този момент си казах, не мога да бъда вече част от това нещо, просто не мога. И затова ми беше вече категоричното решение да пенсионирам рано и да напусна системата.

Другото нещо, което много ескалира през всички тия години... Значи, в началото наистина имаше този мулти-културализъм. За този мулти-културализъм ни отивахме в Канада, защото всички са равни, всички там ни признават. Но въвеждането на тези black life matter... как се казва на български... живота на чернокожите има значение. Много надигнаха глава хората, които имат различен цвят на кожата, освен белия. Започнахме да обслужваме... (10:35)На мене ми омръзна на всяко едно съвещание, където се събирахме, да ми казват, колко съм виновна за това, че съм бяла, какво сме направили ние спрямо черните, спрямо индианците. Имаше един колега, черен колега от карибските страни, който правеше нещо като есе. И говореше... Ако правиш нещо, ти си расист. Едно от нещата беше - ако вие преподавате западноевропейска музика, вие сте расисти. След което ние всички, понеже целия наш екип сме колеги, професионални учители по музика... аз в един момент казвам, аз ли не разбирам нещо, не схванах ли? Обаче един колега до мене стана и ка

И в същия този момент нашите шефове мълчат, никой не смее да каже нещо, което на мен ми даде повод, като говоря с мои колеги, им казвам - бе, хора, тук нещо в тази Канада не се случва както трябва да бъде. Знаете ли, аз съм израснала в едно общество, наречено социализъм, и така някак си вътрешно с червата си усещам някакво напрежение в мен... Нямало такова нещо. Аз казвам, добре бе, колеги, как няма такова нещо? Защо не се изправим? Изправете се тук и кажете това, което мислите! Изправете се, кажете това, което мислите! Мълчание...

Никой не смее да изкаже това, което мисли. Така че, прекрасната Канада, в която 2002-ра аз отидох и намерих толкова... Аз намерих, нали, родина не, но държава, в която да се установя, децата ми да вземат образование, да можем да направим толкова много неща, които в България кой знае колко години щяха да ни трябват, да постигнем някакви резултати... и следващият момент всичко пропадна. Всичко.

Да не говорим, че в едно училище се появи заместник директор трансджендър, който още в първият ден влезе в детската градина. Те имаха гимнастика в физкултурния салон и той влиза и почва да ги разпитва.

Ти как се казваш? Например, аз съм Питър. Добре, ти си Питър, ама ти как се чувстваш в това тяло? Като момче или като момиче? В този момент, обаче, родителки са били навън и понеже вратите на физкултурния салон са отворени, родителките чуват. И започват едни бесни писма, имейли да се пишат, до всичките инстанции, че това е... абсолютно не може по такъв начин да се общува с деца, които са на 4-5 години. Съответно, въпросният трансджендър, жена, която се е превърнала в мъж, влезе в кабинета си, плака цял ден и на други ден не се върна на работа. Какво е станало? На сто процента тя е завела дело срещу училището за хомофобия. Сто процента. Не следях какво се е случило след това.

Ето такива неща се случат в Канада и когато говоря с колеги тук, в България, колеги учители, им казвам – хора, много внимавайте. Тези неправителствени организации, това, което ви идва отгоре, проверявайте, преценявайте, не приемайте всичко за чиста монета, защото аз видях за 23 години...

Моите деца, малката ми дъщеря беше във втори клас, когато отидохме и тя завърши там и университет, голямата беше на 16. Не можах много да я проследя. Но малката тръгна от втори клас и аз през цялото време следях какво се случва в нейното училище, как се развиват нещата. От една прекрасна система на образование и само заради тая пуста политическа коректност и за тия глупости, които донесоха демократите от щатите, всичко тръгна от демократите и съответно нашите всичко взеха... Всичко се срути надолу.

Това се отрази върху качеството на кадрите, защото когато ти имаш квота, трябва да назначиш толкова такива, такива, такива и го онакива. Ти не гледаш вече качествен човек да назначаваш... И аз видях как хубавите учители си отиват, хубавите директори си заминават, на тяхно място пристигат хора, които са угодни на системата, които са в квотата, съответно те са с много такива, с неподозрителни качества за това, което правят и в един момент няма начин качеството на цялото образование да не се срути надолу. Ето това се случи за 23 години в Канада.

Затова, мили колеги в България, бъдете много нащрек. Много. Защото те са тук и те искат да опропастят и нашето образование. Даже донякъде са го постигнали това нещо.

- Имаш ли някакъв поглед върху медиите, свободата в медиите?

В Канада?

- Да.

О, няма такава. Всичко е това, което е мейнстрим, както и в България, тук. Всичко това, което трябва да се пише. И съответно хората масово... понеже там канадците, те нямат нашата... ние тук всичко подлагаме на съмнение. И слава богу. Така сме оцелели. Докато при тях, това, което казва техният парламент, това е вярно, те приемат за чиста монета.

А, да не забравя. Пред всяко училище, освен канадският флаг, стои и гейският флаг. Онзи с цветовете на дъгата. Канадският флаг и рейнбоу флаг. Навсякъде.

И в някои градчета съм виждала, как пешеходната пътека... тя трябва да бъде оригинално бяло-черно-бяло-черно. Там също е в цветовете на дъгата.

Когато започна конфликта между Русия и Украйна, ние имахме и руски деца, и украински деца. Стояхме далече от политиката, обаче много започна при колегите тая русофобия. Мразим, мразим, мразим... И аз им казвам добре, вие какво знаете за тези две страни? Вие чели ли сте история? Вие знаете ли нещо за културата на тези два народа? Мълчание. Казвам - добре, как можеш да заемаш позиция? Те - ама това ни казват медиите. Ама чакайте малко, правете малко анализ, вижте какво се случва.

Другото интересно нещо, в Канада идват деца от цял свят и те се приобщават.

Децата стават приятелчета. Примерно, има деца, които са от Пакистан и от Индия. Знаем, че там има конфликт, който ври и кипи и до ден днешен. Но аз не съм видяла деца в един клас от Пакистан и от Индия нещо да воюват по между си. Пристигат украинчетата и една секретарка ми казва в едно училище - имам проблем. Когато влезнаха две украинск деца в един клас и видяха, че там има две русначета, казаха - ние в този клас няма да влизаме.

Ние при руснаци не влизаме. И тя изненадана казва - бе тия деца... откъде толкова омраза? Викам, не ме питай мене, не искам да коментирам, но си прави съответните изводи. Така че, медиите и там са като у нас. Мейнстрима, само това, което им се казва, това говорят.

- А може ли да се каже, че сега хората там вече са приели тази ситуация безкритично - и с медиите, и с училището?

-Абсолютно. Аз бях в провинция Онтарио. Те са толерантни, не влизат в конфликти. Има го и това - „how are you“ – обаче, въобще той не се интересува ти как си. Това е фраза. Просто да ти каже здрасти. Не се интересува как си. Много лицемерие, незаинтересованост. И това, че канадското общество през всички тези години е живяло без никакви сътресения, без никакви проблеми, нито финансови, нито други, там война е нямало... нищо. Едно такова слънчево съществуване ги е направило абсолютно некритични, абсолютно немислещи.

Сега... не говорим за 100%, винаги си има хора, нали, които... Но в средите, в които съм била, пак казвам, над 100 училища, много учители... Позицията ми беше такава, че трябваше да бъда в две училища на ден. Много колеги, много общуване. През всички тези години и толкова много училища, имах само една колежка, която каза - аз уважавам вас, източноевропейците, защото вие имате критично мислене и вие анализирате и преценете нещата. Една единствена канадка го казва това нещо. Да.

Това са мои лични наблюдения, които, нали, съответно, може би някой, който ще ме гледа, ще каже - това са глупости, това не е вярно. Това е моя лична преценка, въз основа на 23 години живот в Торонто.

- Имаш ли някакви сведения за журналисти или преподаватели, които са били репресирани сериозно?

- Да, имаше. Имаше преподаватели, които заради оплакване от деца... Значи, не толкова за политически причини, но за расистки – да.

Имаше скандал с някой, който се беше облякъл като черен, като африканец за Хелоуин. Има костюм. На 31 октомври се прави Хелоуин и се костюмират. Учители бяха санкционирани за това, че се направили на африканци, което било непочтено.

Забраняват ни... имаше проблеми с индиански песни, тези, на така наречените First Nation, индианците. Дълги години са се пели фолклорни песни на индианците. И в един момент се оказа, че не се отнасяме с достатъчно уважение към тези песни, че те били някак си сакрални, те били някакви си, а ние се подиграваме на тези песни, като ги изпълняваме. Аз казвам, защото така, напротив, ние ги популяризираме, децата се радват, да изпълняват тези песни, да учат този език, да свирят на тези инструменти, нали, много барабани има там. Не.

Било неуважително, било не знам си какво, и забраниха такива песни.

- За моя филм (Децата на Донбас) - от 160 награди, повечето са от САЩ. Как си го обясняваш това?

- Ами, гледай сега, те са много така... привидно толерантни, привидно, но хората са с промити мозъци. И политиците са тези, които мърсят нещата, но има хора, които действително оценяват това, което правят хора като тебе. Но до там. Няма да те направят... няма да отидеш на големите форуми, защото ти си неудобен. Ти си рабат (с малка стойност)