Интервю на Огнян Стамболиев

Анжела Димчева (1963) е родена в София. Поетеса, журналист, критик, редактор, автор на 11 книги. Магистър по българска филология и английски език от СУ „Св. Кл. Охридски“, доктор по наукознание (УниБИТ). Автор е на над 2500 публикации в 30 издания. Съставител на антологии. Две нейни книги са издадени в Украйна, а сборникът ѝ „Игли в съня“ – в Германия. Монографията ѝ „Дипломация чрез литература“ (2023) е изследване за приноса на България в културната дипломация. Награди: „Златно перо“ на СБЖ (2016), Награда за журналистика на Столична библиотека (2017, 2021, 2024), Годишна награда на СБП за литературна критика (2022), „Златен век – печат на цар Симеон Велики – златен“ (2023) на МК, „Нешо Бончев“ за литературна критика (2025). Отделни нейни творби са преведени и публикувани на 15 езика. Член е на СБП и СБЖ. Работи като международен и прессекретар в СБП. Председател на Българското жури за Европейската награда за литература, Брюксел, 2021.

– Уважаема Анжела Димчева, освен писател и литературен критик, вие сте журналист, международен секретар и прессекретар на нашия писателски съюз. Имате поглед върху литературните процеси, общувате и с различни представители на творческата гилдия. Според Вас как се развива напоследък българската литература? Кое Ви впечатлява? Някои автори, имена...
– Не е тайна, че писателската общност у нас е разединена. Определени автори се фаворизират с помощта на академичните среди, мощните издателства и медиите, а останалите писатели изцяло се игнорират. Дори най-безпристрастният читател вече е забелязал, че в предаванията за култура по БНТ се канят едни и същи анализатори и автори. Книжарските вериги акцентират на витрините си на същите автори, а книгите на останалите дори не се приемат за разпространение. Агресивната реклама, зад която стоят чуждестранни фондации, до такава степен е заменила истинската литературна оценка, че естествените процеси за избирателност на художествена стойност са изкривени фатално. Вече над 20 години обществеността се занимава с егоистичните, псевдофилософски излияния на един-единствен български писател, а медиите от сутрин до вечер му създават ореол на уникален. Всеки негов превод в чужбина и награда се обявяват за „велик пробив на българската литература по света“. Хайде малко по-скромно! Твърдя, че много от наградите му се присъждат, защото никой сериозен критик или член на жури не смее да каже, че „царят е гол“. Зад всичко това стоят пропагандни пари. От друга страна, БТВ и Нова ТВ изобщо не предлагат специализирани предавания за култура – там властват чалгата, езотериката, воайорството, политическите скандали и сълзливите сериали. Смея да кажа, че в Съюза на българските писатели членуват стойностни автори. Преди няколко месеца бях член на журито за присъждане на Националната награда „Христо Г. Данов“. След обстоен анализ на представените за конкурса книги журито се обедини около името и творческите постижения на романистката Неда Антонова, на която ѝ беше присъдена Наградата за художествена литература, доц. Йордан Костурков получи Наградата за превод, а Владимир Зарев спечели Голямата награда „Христо Г. Данов“. И тримата писатели са членове на СБП, което е гордост за нашата организация. Бих споменала и други талантливи автори, които рядко са във фокуса на медиите – само преди месец почина доайенът на българската поезия Найден Вълчев, чиято песен „Една българска роза“ беше определена за любима песен на българите за 20. век. Не ми се иска да правя лична класация, но подреждам по година на раждане членове на СБП, които активно изграждат палитрата на съвременната литература:

БЕЛЕТРИСТИ: Кольо Георгиев, Весела Люцканова, Банко П. Банков, Димитрина Бояджиева, Александър Гочев, Генчо Витанов, Бойка Асиова, Илко Минев, Пенка Бангова, Димитър Шумналиев, Иванка Денева, Димил Стоилов, Николай Стоянов, Йото Пацов, Павлина Павлова, Красен Камбуров, Силва Аврамова, Светозар Казанджиев, Христо Добротинов, Диана Димих, Бойко Беленски, Людмила Андровска, Златимир Коларов, Фани Цуракова, Мария Митева, Христо Славов, Тодор Каракашев, Димитър Томов, Николай Табаков, Андрея Илиев, Мюмюн Тахир, Красимир Бачков, Георги Гълов, Юлия Дивизиева, Тодор Костадинов, Васил Люцканов, Стоян Чобанов, Николай Г. Николов, Анита Тарасевич, Йордан Колев, Боряна Дукова, Владислав Кацарски, Виктор Хинов, Юлия Спиридонова-Юлка, Тео Буковски, Мартин Ралчевски.

ПОЕТИ: Петър Андасаров, Матей Шопкин, Петя Цолова, Спаска Гацева, Петя Цолова, Трендафил Василев, Калин Донков, Кирил Назъров, Иван Здравков, Иван Вълев, Атанас Звездинов, Георги Константинов, Борислав Геронтиев, Надежда Захариева, Димитър Васин, Минчо М. Минчев, Георги Драмбозов, Захари Иванов, Михаил Белчев, Лозан Такев, Николай Шопов, Васил Сотиров, Ненчо Славчев, Мария В. Николова, Пламен Панчев, Александър Хаджихристов, Иван Есенски, Михаил Калдъръмов, Стефан Личев, Максим Максимов, Петя Йотова, Михаил Григоров, Тенко Тенев, Елка Няголова, Надя Попова, Лили Качова, Иван Матанов, Георги Славчев, Генка Петрова, Сашо Серафимов, Минко Танев, Димитър Милов, Рамела Бохосян, Роза Боянова, Станислав Пенев, Станка Вангелова, Александър Крумов, Диана Сиракова, Розалия Александрова, Боян Ангелов, Венко Евтимов, Стоянка Боянова, Ели Видева, Мина Карагьозова, Анелия Янковска-Сенгалевич, Мина Кръстева, Елисавета Шапкарева, Ивайло Диманов, Асен Асенов, Маргарита Петкова, Илко Капелев, Петранка Божкова, Светозар Аврамов, Светлана Йонкова, Атанас Капралов, Илко Славчев, Ана Боянова, Хубен Стефанов, Асен Масларски, Стефания Цанкова, Балчо Балчев, Румен Спасов, Катя Кремзер, Виктория Катранова, Пламен Киров, Здравка Шейретова, Татяна Йотова, Иван Ненков, Даниела Добрева, Николай Дойнов, Васил Чавдаров, Нели Горанова, Кети Бозукова, Милка Пиналска, Екатерина Пенчева, Елица Виденова, Марина Матеева, Ирена Панкева, Хари Спасов, Ваня Душева, Георги Ангелов, Йордан Пеев, Камелия Кондова, Ивайло Терзийски, Димитрина Тончева, Боян Бойчев, Ирина Велева, Ники Комедвенска, Албена Фурнаджиева, Ивета Данаилова. През последните години по стиховете на двама наши членове – Ангел Симеонов и Джина Дундова-Панчева – са написани десетки поп песни.

МЕМОАРИСТИ: Пенка Чернева, Владко Панайотов, Бойко Коцев, Петя Вангелова.

КРИТИЦИТЕ И ТЕОРЕТИЦИ НА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО: Пенчо Чернаев, Благовеста Касабова, проф. Андрей Пантев, проф. Иван Маразов, Константин Еленков, проф. Огнян Сапарев, проф. Симеон Янев, Красимира Близнакова, Йордан Каменов, акад. Георги Марков, Панко Анчев, Лалка Павлова, проф. Ивайло Петров, Никола Иванов, проф. Любомир Халачев, доц. Петър Хаджинаков, акад. Иван Гранитски, Юлий Йорданов, Димитър Бечев, д-р Николай Василев, Георги Н. Николов, Емилия Каменова, Катя Зографова, проф. Иво Панов, доц. Валентина Фиданова-Коларова, проф. Калина Стефанова, проф. Ваня Добрева, Пламен Тотев, проф. Ивайло Христов и много други.

Сред колегите ни са известни ПИСАТЕЛИ – ЖУРНАЛИСТИ И ПУБЛИЦИСТИ: Иван Вълов, Величко Хинов, Юлия Пискулийска, Йордан Атанасов, Иво Атанасов, Станислав Пенев, Валерия Велева, Къдринка Къдринова, Димитрина Кюркчиева, Василен Васевски, Станислава Пирчева-Ава, Светлана Дичева, Екатерина Костова, Владислав Михайлов, Жени Костадинова. Благодарение на тяхната съпричастност наши събития са отразени от БНР, „Епицентър“, „Евронюз“. СБП си партнира успешно с в. „Труд нюз“, БНТ, „Блиц“, „Брайл“ ФМ, SofiaPress, ТВ ПИК, сп. „Везни“, в. „Литературен глас“, „Литература и общество“ и др.

При нас членуват и невероятно талантливи ПИСАТЕЛИ-ПРЕВОДАЧИ, които представят себе си и колегите си на световни езици: Красен Химирски, Румен Стоянов, Ахмет Емин Атасой, Василка Петрова-Хаджипапа, Петър Велчев, Нико Стоянов, Рада Добриянова, Лъчезар Селяшки, Румяна Захариева, Мая Панайотова, Наталия Ерменкова, Христос Хартомацидис, Ася Григорова, Здравка Евтимова, Бойко Ламбовски, Снежана Галчева, Хайри Хамдан, Алина Караханова, Левена Филчева, Весела Лулова Цалова.

Както виждате палитрата е широка, тези писатели имат хиляди читатели, но големите медии рядко отразяват тяхното творчеството.
– Активен ли нашият стар писателски съюз, основан през 1913 г. от такива видни писатели като Иван Андрейчин, Теодор Траянов, Григор Чешмеджиев, Добри Немиров и Стилиян Чилингиров? По-късно се присъединяват Иван Шишманов, Йордан Йовков, Михаил Арнаудов и Елин Пелин. През 1919 г. Иван Вазов става Почетен председател и така обединението получава името „Вазовия съюз“.

– Не само че СБП е жива структура, но е член на Европейския писателски съвет – Брюксел, където се взимат важни решения за авторските права, за преводната политика, за ограниченията за ползване на ИИ от вече налични текстове в Интернет. Нашите членове участват в съюзния живот, като сътрудничат на вестника ни „Словото днес“, на двете списания „Пламък“ и „Читалище“. Те издават книгите си в съюзното издателство „Български писател“, което е член на Асоциация „Българска книга“ и представя изданията си на панаирите на книгата в София, Франкфурт, Лондон, Лайпциг и Болоня. Почти всяка година ръководството съставя и издава антологии (поезия и проза), в които се канят всички автори, книгите се представят в страната и чужбина – само за последните две години наши издания бяха представени в столиците и в големи градове на Кипър, Унгария, Израел, Сърбия, Турция, Великобритания, САЩ, Аржентина. Абсолютни лъжи и инсинуации се тиражират от завистниците ни в медиите, определящи СБП като „стара, ретроградна организация“. Забравя се, че отминаха 36 години след 1989 г., а голяма част от писателите, били активни през социализма, отдавна не са между нас по чисто биологични причини. Поне 70% от членовете на СБП (общо над 800 души) са хора, родени през 60-те, 70-те, 90-те години. Те нямат нищо общо с комунистическия режим. При нас се толерират различни идеологически и естетически пристрастия, но те не трябва да се натрапват на останалите членове. Само преди месец приехме в Съюза 26-годишния поет Димитър Драганов; наши членове са 34-годишните Иван Русланов и Даниел Тунев, 38-годишните Бистра Ангелова, Невена Борисова и Калина Паскалева; много автори са под 50-годишна възраст – сред тях са Гергана Славова, Георги Връбчев, Ива Спиридонова, Симеон Аспарухов, Динко Динков, Димана Иванова, Лида Пантелеева, Диляна Христова. Международната ни дейност е забележителна: сключили сме договори с над 15 писателски организации в Европа, Азия, Северна Америка и Латинска Америка. Издаваме сборници билингва – през 2025 г. излезе Поетична антология на български и сръбски, а през предходните години бяха издадени няколко билингва антологии на български и турски език. Самата аз съм от стар буржоазен род, прадядо ми е член-кор. Йордан Захариев – пръв председател на Организацията за връщане на Западните покрайнини (1924). Сред моите роднини никога не е имало членове на БКП. Това важи и за много от колегите ми в Съюза. Е, как тогава да приема етикетите, които се лепят абсолютно тенденциозно върху нашата чисто творческа организация? Имаме и съвсем нови инициативи: преди три години създадохме и поддържаме музейното пространство „Дом Дора Габе“ (регистрирано в МК), което се намира в автентичния апартамент на поетесата в центъра на София (бул. „Васил Левски“ 60). След сериозна реставрация на мебелите и вещите на Дора Габе домът ѝ е отворен за посещения. Там почти всеки ден ученици и студенти слушат лекции за живота ѝ, водени от уредника Добрин Финиотис – също писател и наш член. Организират се премиери на книги – не само на наши членове, а на всеки, който пожелае. Събират се членовете на Дамски клуб „Слово“ и клуб „Млад писател“, наличен е целият архив на сп. „Пламък“, чиято редакция дълги години се помещаваше там. В тази посока е било завещанието на Дора Габе – домът ѝ да бъде средище на младите. Още един факт: СБП е партньор на Националния студентски дом (сключен е договор) за провеждането на Националния литературен конкурс „Георги Черняков“, иницииран от Общество „Димчо Дебелянов“, наследник на известния през 70-те и 80-те години Кабинет на младите писатели-студенти. В него са направили първите си опити на творческото поприще едни от най-известните днес писатели. Вече 11 години финансираме и присъждаме наградите „Георги Черняков“ на новите поколения пишещи студенти и докторанти.

– Защо литературният печат у нас западна? Разбира се, виновна е преди всичко държавата, която от години нехае за българската култура. Но само това ли е причината?
– Основната причина е липсата на държавно финансиране за литературните издания. Много от тях просто изчезнаха. Други са оставени на поддръжка от частни лица и фирми или получават мизерни суми годишно на проектен принцип от НФК. Втората причина е появата на Интернет платформите, които обаче са по-скоро рекламни страници на големите издателства. В тях не присъстват сериозни анализи на литературните процеси, а само анотации за собствената им продукция. Единици са сайтове като „Литературен свят“, където систематично се публикуват нови авторски творби (поезия, белетристика, есеистика, драматургия), присъства също литературната критика, както и обзорни статии, нови преводи, премиерни заглавия, събития. Третата причина е обезценяването на писателския труд заради социалните мрежи и най-вече – фейсбук, където всеки потребител добива самочувствието на писател, когато под личните му терзания се появят 300-400 лайка или хвалебствени коментари. Неслучайно зад аватарите на такива „автори“ пише „създател на съдържание“. Минава година-две и тези постове във фейсбук се появяват на книжния пазар в луксозна опаковка, а човекът, който се е забавлявал и е добил вече славата на инфлуенсър, започва да се титулува писател. Този процес срина имиджа на професионалните автори, които десетилетия наред са писали и прибавяли висока художествена стойност към литературното наследство.

– Какво според Вас трябва да се направи?
– Културата и образованието са в основата на националната идентичност. Час по-скоро трябва да бъде изработена Стратегия за развитие на културата и изкуството като един общ организъм. В основата на една достойна и уважителна към творците стратегия трябва да застане националното като същност и финансиране – т.е. българският език и литература, българската музика, националната драматургия, родното киноизкуство, държавните и общински театри, филхармонии, музеи, галерии и медии. Крайно време е да се осъзнае, че изкуствата не могат да съществуват само на проектен принцип и да бъдат молители за спуснати от Европа помощи. Унизително е заплащането на работещите в читалищата, библиотеките, музеите и галериите, където средната възраст на персонала е над 55 години, а в много случаи – и на пенсионна възраст. 

Бюджетът за култура в ЕС се движи между 1 и 2 % от БВП на съответните държави. Към това се добавя и сериозно финансиране от частни корпорации, защото в тези държави работи безотказно Законът за меценатството. Само България прави изключение с мизерния 0.5 % от БВП, който винаги остава накрая на заседанията на Бюджетната комисия в Парламента и се дава като милостиня на Сирачето култура – на онези, които с творческото си присъствие, труд и талант съхраняват националната идентичност.
Нека си представим България след 100 години!
Няма да има кой да създава творби на български език, всички ще пишат на английски език, за да продават онлайн книгите си на световния пазар. Вследствие поезията и песенното творчество също ще облекат английски одежди; родната драматургия ще изчезне, в театрите ще се поставят само преводни заглавия, а и режисьорите ще са копия на Малкович, за които ругателството на националното ще бъде в реда на нещата...
 
– Защо нашите писатели не са така обединени, както е в другите източно-европейски страни? Ще дам за пример Румъния, където и днес има много силен Писателски съюз – с дружества из цялата страна с литературни вестници, списания, конкурси и фестивали?
– В началото на 90-те у нас беше извършена една жестока недомислица спрямо творческите съюзи: те бяха принудени да се пререгистрират като частни сдружения в полза на своите членове и вече над 30 години не получават държавна субсидия – нито за поддръжка на сградите си и поне минимален персонал, нито за творческа дейност. Съюзите на писатели, художници, артисти, музикални и танцови дейци, композитори, филмови дейци, архитекти, журналисти, преводачи обединяват повече от 30 000 членове. За престижната си дейност те получават от държавата Нула лева субсидия! Оставени са да се справят в пазарната икономика сами, сякаш един литературен вестник, стихосбирка, художествен албум, изложба или мини концерт на млади музиканти биха могли да спечелят толкова, колкото бестселърите на световните имена или милионерите от YouTube...
Докато не се осъзнае, че творческият продукт не е домат, не се претегля и изяжда на мига, а има духовен потенциал, има принадена стойност за историята и културата на една нация, България ще продължи да бъде на опашката на ЕС. Няма по-мощна реклама от всепроникващия до всеки човек език на изкуството и въплътената в изкуство история, а дипломацията чрез култура е в състояние да промени политическото напрежение в Европа и света.

Решението се крие в няколко последователни стъпки:
1. Минимум 1 % за култура от БВП.
2. Промяна в Закона за културното наследство и целево годишно финансиране на творческите съюзи, каквото получават вероизповеданията в България.
3. Промяна в Закона за авторските и сродни права съгласно Европейската директива 2006/115/ЕК за PLR (Public Lending Right), която задължава държавата да изплаща компенсации на авторите за наличието и заемането на техните книги в обществените библиотеки. 
4. Изработване и приемане на актуален Закон за българския език и въвеждане на квотен принцип за присъствие на български автори и изпълнители в националните медии.
5. Изработване на стратегия за реклама на българските творци в чужбина чрез съвместно договаряне между Министерството на културата, Министерството на туризма и Министерството на външните работи.

– През изминалите повече от три десетилетия години на „промяна“ през Министерството на българската култура минаха точно 20 министри. С различни идеи, възможности и дори култура. Какво е най-важното качество, което трябва да притежава един ръководител на министерство?
– Според моето виждане Министерството на културата е най-сложната за управление държавна институция. Това е структура с различни институти, дирекции, второстепенни разпоредители на бюджет, в които работят хора с висок интелектуален потенциал. Те не могат да бъдат лесно употребени, манипулирани или пренебрегнати. Балансът между различните изкуства и техните нужди е много важен. Години наред назначените министри бяха представители на определени гилдии (главно на сценичните или пластичните изкуства) и се приоритизираха точно те. Така беше прокарана политиката на делегираните бюджети, което е изключително порочна практика и нанесе непроправими щети на оркестрите, оперните и драматичните театри – скандалите с далаверите в част от провинциалните театри изумиха преди две години цялото общество! От началото на 90-те години (когато министър беше Елка Константинова, малко по-късно за няколко месеца – Иван Маразов) на този пост не е бил писател, нито учен хуманитарист или културолог. Някой задава ли си въпроса как един министър изпълнява пълноценно задълженията си, когато по десетина пъти в годината пътува по света, за да дирижира? Кой подписва важни документи в негово отсъствие? Министърът би трябвало да е по-скоро мениджър, отколкото творец. А ако двете качества се съчетаят, би било чудесно, защото едновременно ще вниква в спецификата на творческата дейност и ще надгражда очакванията на всяка гилдия с умни решения.

– Според Вас може ли да се печели от култура? Ясно е, че не може да се печели достатъчно от продажба на билети за голямо изкуство. Това не е възможно и няма подобна практика дори в най-старите и развити в културно отношение страни като тези в Западна Европа.
– По-горе казах, че културният продукт не е домат. Неговото влияние е свързано с образованието и възпитанието на нацията. След инвазията на чалгата и останалите проявления на субкултурата няма как да се печели от високо изкуство. Кичът измести стойностните книги, филми, пиеси, музика. 90-те години и началото на 21. век бяха плодотворна среда за вклиняване на чалгаризацията (в бита, морала и културата), за която имат вина пошлите шоу програми и реалити формати, продуцирани и излъчвани от частните телевизии. Вече две поколения българи израснаха и дори създадоха потомство, без никога да са посетили класически концерт, оперен спектакъл, изложба. Ясно е, че и техните деца няма да познават класическите образци на родното и европейско наследство. Похвални са усилията на акад. Пламен Карталов да възбуди интереса към оперното изкуство с изнесени на публични места мега продукции, със специална програма за деца и подрастващи. Но това са единични случаи. Читалищната мрежа загива – не се инвестира в обновяване на базата, в качествени учители, в попълване на библиотечните им фондове. За дигитализация да не говорим! Кметовете в провинцията рядко помагат на намиращите се на тяхна територия културни средища. Има, разбира се, изключения: вижте Бургас – това е град за пример в културно отношение.

– Какво според Вас трябва да се направи?
– Отново стигаме да бюджета за култура. Да помислим: за 36 години беше ли построена нова сграда за симфонична музика, за фестивални събития? Има ли нова театрална сграда? Как през т. нар. соц. беше построен Националният дворец на културата? Бюджетът за култура по времето на Людмила Живкова и Георги Йорданов беше 3% от БВП. Затова тогава се градеше и се инвестираше в творческия потенциал на нацията: нашите оперни и театрални трупи изнасяха спектакли по света, оркестрите и хоровете ни (дори Детският радиохор и Детската филхармония „Пионер“) разпространяваха достиженията на българските композитори и на фолклора, печелеха конкурси; тракийските съкровища гостуваха в известни музеи от Япония до Бразилия; имаше специална програма за представяне на българската иконопис в световни столици; проведоха се 6 издания Международни писателски срещи; откри се Галерията за чуждестранно изкуство. Нека отбележим и ролята на Международната детска асамблея „Знаме на мира“ – там се насърчаваха талантите от ранна възраст, а много от тогавашните участници днес са водещи творци в страните си, има дори министри на културата, които с почит и благодарност отбелязват участието си в Асамблеята в София, когато са били деца. А днес освен галерия „Квадрат 500“ и възникнали множество маломерни частни пространства за събития, арт кафенета, арт книжарници, пъбове (където уж има премиери на книги), друго не виждам. Някой ще ми опонира, че т. нар. „Арени“ в големите градове привличат хилядна публика. Да, така е. Но тези пространства се използват преди всичко за спортни събития или масови прояви. Те не притежават аурата да представят високо изкуство.

– Къде е тук ролята на творческите съюзи?
– Никой не пита творческите съюзи! Много рядко Комисията за култура в Народното събрание провежда открити заседания, на които кани наши представители. Какво и да поискаме – никой не ни обръща внимание. Редно е това да се промени. Общественият съвет към МК също е спяща клетка. Съюзните ръководства не са информирани кои са членовете ѝ. Специално ние, писателите, не сме кресливи. Нас няма да ни видите на протест пред МК или пред НС, а има за какво да протестираме: не се спазва Законът за авторското право и сродните му права; възрастните и болни писатели са оставени на произвола на съдбата с мизерни пенсии. Много от тях умират в мазета или в старчески домове. Рядко някой от писателите е удостоен с персонална пенсия от НС. Виж естрадните изпълнители постигнаха значителен успех по времето на министър Боил Банов, когато на десетки от тях бяха присъдени персонални пенсии. Нека вземем пример от Румъния: там всеки писател, навършил 65 години, автоматично получава държавна пенсия (извън личната си пенсия).

– И още една важна тема: културата, изкуството и младите. Мислите ли, че държавата със своята културна политика и образователна система работи достатъчно за духовното развитие на младите? Вече няма достатъчно часове по музика, няма образователни програми. За разлика отпреди, сега те знаят кой е Криско и кой е Мишо Шамара, но не и кои са Верди и Шуберт...
– Интересът към изкуството у децата се развива още в детската градина. В това отношение и родителите много помагат, когато записват децата си на допълнително обучение по музика, рисуване, танци. Лошото е, че всички тези занимания се заплащат – и в общинските детски заведения, и в частните школи, и в читалищата. Следователно не всяко дете има достъп до изкуство. А стандартната образователна програма наистина изтласква изкуствата извън редовните часове за сметка на основните предмети. Това е погрешна практика. Иска ми се да се появи министър на образованието, който да въведе задължителен предмет „История на културата“ – в този предмет да се говори за видовете вероизповедания, митовете, археологията, старата архитектура, за етапите в развитие на класическата музика, операта, театъра, балета, изобразителното изкуство, музейното дело. Всичко това да тече още от 1 клас до финала на образованието. Тогава учениците ще имат панорамен поглед върху човешката история, върху световната цивилизация, защото те са въплътени в изкуството. И всеки пораснал вече тийнейджър ще е изградил у себе си уважение към творческия продукт и към неговите създатели.