Социалните мрежи стават ли за психотерапия, за да я има България и след нас?

Дали е приложимо психиатрични диагнози, които ползваме за отделни индивиди, да се прилагат към обществото като цяло? Тоест, ако за един човек може да диагностицираме, че е с „модерният“ Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност (СДВХ), или че страда от Генерализирано тревожно разстройство (ГТР), коректно ли ще бъде да търсим подобни симптоми и за обществото ни като цяло?

Фактът, че без да съм социален антрополог си задавам такива въпроси лично мен ме тревожи за собственото ми психично здраве, но това е реалността – задавам си ги. (Накрая може и да потърся консултация със специалист).

Какви са симптомите на СДВХ и ГТР: При индивиди със СДВХ се наблюдават невнимание, хиперактивност, разрушително поведение и импулсивност, а освен това често има трудности с обучението и проблеми с взаимоотношенията. Трябва ли да давам примери или сами ще се сетите, доколко обществото ни внимава или нехае за важните неща? 74% от днешните млади хора са мераклии да заминат по чужбината, сочи проучване. Това е важно! Вниманието ни насочено ли е към проблема?! Е, как да не е! Сън не ни лови да го мислим! Сигурно затова 90% от млади и стари прекарват всяка възможна минута да цъкат на телефона, да гледат кратки клипчета или просто да се драчат с напълно непознати хора из дебрите на социалните мрежи. При това го правят с хъс и злоба, на която биха завидели и най-злобните митологични същества. Това ако не е проява на хиперактивност, разрушително поведение и проблеми с взаимоотношенията, какво ли ще да е?! Обучителни затруднения да искаш! Огромна част от хората се хващат да вършат неща, които нито разбират, нито се опитват да се научат да разберат; давай да го правим, както дойде, то все някак ще се получи.

Ще се получи, но съвсем логично няма да е това, което би трябвало да е. От това започваме групово да хабим нерви, че туй не е правилно, онова не е добре, да не говорим, че и парите са малко. Стачкуваме, протестираме, хукваме да дирим нови поприща професионални, оплескваме нещата и там, защото и там СДВХ-симптоми бол и настава целокупно мрънкане с елементи на жалване.

За да диагностицират човек с ГТР специалистите казват, че у него трябва да е налице „прекомерно притеснение, което може да окаже значимо влияние върху личния, семейния и професионалния живот на пациента. Безпокойството често е свързано с отговорностите, финансовите въпроси или здравето - собственото или на близките“. Прекомерно - не нормалното притеснение (защото токът е спрял за 10 минути поради авария), а прекомерното (ох, ами как ще видя кой кого плюе във фейса/инстата/други, като нямам интернет)!

Изперкваме на тема безпаричие или просто „колко сложен е животът“ (защото трябва да измием чиниите по старомодния начин на ръка, понеже съдомиялната нещо се скапала) и продължаваме с излишното взиране в дребните несгоди от бита и ежедневието. За какво си говорим, когато срещнем познати? (Споделянето на снимки и клипчета от телефоните или хвалбите каква поредна простотия сме открили в социалните мрежи, да не се взема под внимание – бел. а.)? Да сте чували някой да говори за съществените неща, като например, накъде отиваме, какво искаме, как ще го постигнем? В най-масовия случай заговори ли се за политика, то е за да се обсъди и оплюе политическата класа. Не, че не си го заслужават, но това ли е важното – кой на кого, какво, колко, къде и как? Не е ли по-важно защо ни се случва да сме раздробени, разделени и политически да не е ясно накъде сме я подкарали?

Преди дни социолози изнесоха данни, че младежите между 14 и 29-годишна възраст у нас започнали повече да се интересуват от политика, но не били оптимистично настроени за бъдещето. Не толкова в личен план се тревожели, а били скептични за бъдещето на страната. Индивидуализмът у тях вземал връх, за сметка на способностите им да живеят в колектив. Свободата, демокрацията и предприемачеството минали на заден план, по-важни били права и сигурност. От по-ранни статистики е известно, че у младите нагласите са по-скоро към съвместното съжителство и „отворени връзки“ и по-малко към създаване на традиционни семейства. Трябва ли да се убеждаваме, че това са много важни аспекти на живота, за да я има една държава?! Какви поколения възпитаваме и на какво ги учим е наша отговорност. Данните от такива изследвания не са просто тревожни, а са направо „двойка“ за уменията ни да ги възпитаме в родолюбие и зачитане на истинските човешки ценности. Не сме ги научили на важната способност да виждат лошите последици от вятърничавото преследване на „успеха“. Кой успех?! Онзи, според който е приемливо с тарикатлък, продажност и мошеничество да се докопаш до ресурс и финикийски знаци и после да ползваш ресурса и финикийските знаци, за да ти се размине наказанието?

Спирам, че ще изпадна в ажитация. Прекомерно задълбах, а ракията (вашата) ще се стопли. С какви глупости ви занимавам – да четете размислите на някакъв, който май е за консултация със специалист. Ракия има ли? Има. Салата има ли? Има. Мъж/жена има ли? Има, пък и да няма, чудо голямо – все ще измислим нещо, щото „малките неща от живота са важни/ туй му остава на човек/ прост човек съм, за големите неща да мислят другите, пък и ще ставам рано за работа“.

Вероятно направо съм за лечение.

Златко Станоев

И при СДВХ, и при ГТР лечението е трудна работа, но е възможно да се провежда. Специалисти ще се намерят, но е по-добре българският да им е роден език. Да не си докараме и ускорено чуждоезиково обучение в процеса на прилагане на обществено-психиатрична помощ. Не, че и сега не се мъчим по улиците на България с трудноразбираем английски.

Между другото, хората в цяла Южна Америка, Китай, Северна Корея, Русия и бившите съветски републики, заявяват, че живеят по-щастливо от нас.