На 26 август 1934 г. цар Борис III открива Паметника на свободата на Шипка.

Монументът е висок 31,5 м. „На борците за свободата" – гласи надписът с метални букви, поставен над главния вход от северната му страна, а над него е издигнат огромен бронзов лъв с дължина 8 м, височина 4 м и тегло 28 тона.

Над сто хиляди души се стичат за празненствата по откриването на паметника. Присъстват и 80 живи опълченци.

Царят произнася вълнуваща реч. Днес тя едва ли ще хареса на тази част от политическия ни елит, която упорито и с настървение се опитва да заличи Трети март като национален празник и приноса на руското оръжие за освобождението на България.

Ето какво заявява тогава Борис III:

"Ваши Високопреосвещенства, господа, братя българи!

Освобождението на българския народ е най-величавият момент, най-крупното събитие в нашата история. То е апотеоза на сбъднатите най-съкровени въжделения, хранени с векове в българската душа.

На това място преди 57 години българската съдба се беше спрела в колебание. По тия върхове руси и българи водиха три дни страшните боеве, от които зависеше изходът на освободителната война. Старинната доблест на руското войнство се покри тук с нови лаври, а българското опълчение, родоначалник на нашата храбра армия, извърши своя легендарен подвиг. И пред удивените погледи на света тук възсия славата на българското оръжие, възкръснала след пет векове. От "Орлово гнездо" блесна първия сияен лъч на българската свобода.

Шипка е героичният образ на българското възраждане. Тя събра в един епически устрем мъжеството и духовните сили на българския народ. Но пътя до Шипка бе далечен път. По него е килията на Паисий, българската църква във "Фенер", лобното място на Левски, на Ботев, и черешовото топче, които символически отбелязват преходите на неудържимия възход на българския народ. Народните будители и апостоли на революцията, борците за българска църква и борците за българска държава работиха, всеки със средствата на своето време, но с еднакъв полет и със същата светла надежда за българското освобождение.

Победоносната освободителна война, водена от руските войски, начело с незабравимия благороден рицар Цар Освободителя, бляскаво увенча тоя поглед на българина към свобода и народно добруване. Тая война бе от страна на братския руски народ едно дело на великодушие без друг пример в историята на народите.

Господа,

На тая светла епоха от борби, на това велико дело за Освобождението и на техните дейци и герои, народната признателност издигна тук, на това място, тоя величествен паметник. Всеки паметник, обаче, е разрушим от времето. Неразрушим е само споменът, който живее в поколенията и ги вдъхновява към подвиг. Такъв невидим паметник трябва да издигнем и ние в душите си за великата епопея на освобождението, за безсмъртния подвиг на Шипка и да го предадем на нашите потомци.

Пред лицето на ратниците, героите и доблестните опълченци, живи между нас, и пред невидимите гробове на славно загиналите, нека кажем, че свето ще пазим техния спомен. На живите нека кажем: "Бъдете горди: вашият пример вечно ще въодушевева българските сърца". А на падналите в борбата да кажем: "Спете спокойно. Вашите завети няма да бъдат забравени!"

С тия чувства на развълнувана почит, с които у всеки българин е свързана неделимо и почитта към братския руски народ и към руските герои и ветерани от Освободителната война, аз се прекланям дълбоко пред светлото дело на нашето Освобождение и, от името на българския народ, откривам тоя паметник и го предавам на грядущите поколения за назидание, вечна слава и признателност.

Да живее България! Ура!

Как възниква идеята за Паметник на свободата?

Още по време на Учредителното събрание на 13 април 1879 г. народните представители Петко Каравелов, Петър Берон и Петко Р. Славейков предлагат да се издигне монумент, с който да се увековечи подвигът на руските войни и българските опълченци, дали живота си за свободата на България.

Народният поет Петко Славйков излиза с предложение в строителството на паметника да участва целият български народ, защото „този паметник ще послужи в бъдеще като пътеводна звезда за нашето възсъединение, той ще привлича хората и ще събира в едно погледите на българите от всички краища на България“.

Но минават години и нищо не се случва.

Едва през 1921 г. на конгрес на Опълченското поборническо дружество „Шипка” се взема решение, във връзка с 45-та годишнина от Шипченската епопея да се положат основите на монумент в памет на загиналите руски воини и български опълченци. Избрана е най-високата точка в околността - връх Свети Никола.

На 24 август 1922 г. по време на тържествата по случай 45-годишнината от Шипченската епопея е положен основният камък на паметника.

Но за самия паметник още няма проект. Изготвянето му се забавя цели 3 години и едва на 3 юни 1924 г. е обявен конкурс за проект на паметника с краен срок 31 декември 1924 г. Но резултатите от конкурса са анулирани. На 30 ноември 1925 г. се провежда втори конкурс. Най-висока оценка получава проектът на архитект Атанас Донков и скулптора Александър Андреев. На 3 февруари 1926 г. е сключен договорът за започване на строежа с авторите на отличения проект.

Самият строеж започва през пролетта на 1926 г. под ръководството на инж. Богдан Горанов, арх. Минчо Заеков и инж. Иван Данчов. За главен майстор е назначен Илия Мъглов. Той обаче изкарал паметника до нивото на костницата и поради суровите условия хората му се разбягали и изоставили строежа.

Инж. Данчов назначава нов главен майстор - Пеньо Атанасов Колев от с. Дралфа, Търговищко, познат още като Пеньо Бомбето, защото постоянно и винаги носел бомбе.

През летата на 1927, 1928 и 1929 г. кипи усилената строителна дейност. Три години Пеньо Бомбето и хората му строили паметника. Работниците с нечовешки мъки издържали тежкото изпитание: Кънчо Кавръков от с. Шипка бил майстор на ваденето на камъни. Каменоделците Генчо Ваков, Илия Рашков, Георги Иванов, братята Христо и Георги Димитрови и още десетина души от Габровско с длета оформяли камъните за строежа. Грубите камъни се извозвали от кариерата до върха с два чифта биволи чрез специално изработени метални коли. В една кола можело да се превозят до един тон каменни блокове доломит. Пясъкът карали от Мъглиж и Енина до Шипка с каруци, а оттам към върха в сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра. Нямало дори коларски път до върха, защото ерозията заличила стария път през прохода. Хората от Шипка и Мъглиж направили нов път доброволно. Цимента, бетонното желязо и дървения материал превозвали от Казанлък до с. Шипка с камиони, а до върха с катърите, волски коли и конски каруци. Времето в планината много често било мъгливо и дъждовно. Строежът вървял трудно и бавно.

Каменната кула на паметника е завършена в груб строеж едва през лятото на 1929 г. Но през септември същата година строежът изведнъж спира. По политически причини.

Според първоначалния проект на върха на пресечената пирамида трябвало да се постави огромен бронзов лъв, който да гледа на север. Лъвът вече бил отлят в Софийския военен арсенал от група майстори, начело със Стефан Вежански по проект на скулптура Кирил Шиваров. Но именно този 8-метров лъв създал много проблеми на авторите на проекта и на българските правителства по време на строежа на мемориала. Самият лъв бил изготвен от 28 бронзови черупки с общо тегло 28 тона. Трябвало да се пренесе до върха на части и там да се сглоби като обемен пъзел. Мулета и катъри изтеглили лъва до върха (б.а. - в блога "Питагорид" се разказват подробности от строителството на паметника).

И тъкмо когато работниците умували как да го качат на кулата, румънското правителство излязло с протест. Не може българският национален символ да гледа на север! Това намирисва на териториални претенции, смятат северните съседи.

Министерският съвет се събрал и решил лъвът да се обърне на юг - архитектурният проект позволявал това. Но тогава реагирали едновременно Гърция и Турция. Спомените от три войни - Балканската, Междусъюзническата и Първата световна били все още пресни. Съседите съзирали в строежа на паметника желание от страна на София да ревизира Ньойския договор.

Така се стигнало до соломоновско решение. Лъвът бил „свален“ от върха на паметника и "поставен" на козирката над главния вход от северната страна, като при това бил обърнат на запад.
Сега пък реагирала Сърбия. Дали българите не търсят реванш за Македония и Западните покрайнини? Сръбският посланик връчил официална нота на външното министерство.

Министерският съвет отново се събрал на заседание за паметника. Двама министри били натоварени с отговорността да преценяват евентуалните дипломатически проблеми, които биха могли да възникнат.

Накрая било взето решение лъвът да гледа на изток, откъдето са дошли освободителите.

Народът реагирал на цялата сага по своему. С вицове. Хората казвали, че лъвът гледа към Черно море, защото рибите са неми и не могат да протестират.

При окончателните довършителни работи се включили части на трудовата повинност от Стара Загора.

По време на тържественото откриване на Паметника на свободата бил проведен преглед на войнските части, на випускниците на военните училища и били присвоени офицерски звания.

През 1956 г. паметникът е частично преустроен. Долните два етажа са съединени с кръгли отвори. В централната ниша в почетно мълчание пред паметта на загиналите на вечна стража са застанали скулптурни фигури на руски войник и български опълченец. На втория етаж е поставена скулптурна фигура „Победа“.

Каменното стълбище, водещо към върха, е направено през 1957 г. в навечерието на честването на 80-тата годишнина на Шипченската епопея. Днес 894 стъпала водят до Паметника на свободата. 

През 1977 г. за 100-годишнината на епопеята най-горната част на стълбището е реконструирана в тържествен подход към паметника. На първата площадка под стълбището са пресъздадени най-характерните моменти от петмесечната борба за прохода. Върху белокаменната стена са изваяни три барелефни композиции: „Защитниците на Шипка“, „Глътка вода за героите“ и „Зима на Шипка“. Автор на композициите е художникът проф. Любен Димитров. В дъното на площадката върху голяма мемориална стена са изписани стихове на поета Иван Рудников.

На 3-ти март 1982 г. тук тържествено е внесено копие на Самарското знаме.