От поне десетилетие развиващите се страни в Азия и Африка се тревожат за нарастващата си зависимост от Китай. Опасенията са за дългови капани, принудителни политики и скрити разходи, които биха могли да тласнат икономиките им към криза.

Кризата дойде и тази логика се обърна с главата надолу. След шест седмици война на САЩ и Израел срещу Иран и последвалите контраатаки страните, които заложиха на китайските вериги на доставки, се справят по-добре от тези, които се доверяват на Pax Americana, пише Bloomberg.

Да вземем за пример Пакистан. Досега страната би трябвало да е в разгара на поредната икономическа и социална имплозия. Пакистан винаги е бил уязвим към шокове в цените на енергоносителите, като се има предвид, че внася почти всички енергоизточници, които потребява, голяма част през Ормузкия проток.

Страната има външен дълг в размер на 130 млрд. долара и постоянен дефицит по текущата сметка, така че и най-малкият проблем би трябвало да я хвърли в позната спирала: спешни искания за финансиране от Международния валутен фонд (МВФ), 18-часови прекъсвания на електрозахранването, вълнения по улиците.

Нищо от това не се вижда. Със сигурност има признаци на стрес: Исламабад повиши цените на горивата и планира да спира електричеството за от два до три часа всеки ден. Продължителният недостиг на втечнен природен газ ще затрудни поддържането на работата на електроцентралите.

В сравнение със ситуацията само отпреди няколко години, когато след руската инвазия в Украйна икономиката претърпя пълен срив, страната показва забележителна устойчивост.

Каква е разликата? Слънчевите панели, произведени в Китай.

Пакистанците с радост преминаха към слънчева енергия, като внасят около 17 гигавата годишно фотоволтаици от 2024 г. насам. Една четвърт от домакинствата са инсталирали слънчеви панели за собствена употреба.

Исламабад дори не трябваше да харчи твърде много пари за субсидиране на внедряването на възобновяеми енергийни източници. Пакистан просто трябваше да се възползва от китайския свръхкапацитет, вместо да се бори с него, и да го накара да работи за собствените си граждани, като поддържа ниски тарифи. Цената на вносните слънчеви панели спадна с почти 60% през 2024-2025 г. Субсидиите на Пекин поддържаха фабриките работещи и финансираха електрификацията на милиони домакинства в Пакистан.

Много други страни направиха обратния избор, за да изолират вътрешното производство или да сведат до минимум политическия риск. Тези, които се опитаха да задържат евтините фотоволтаични клетки, отбелязаха много по-бавни темпове на навлизане и, в резултат на това, са много по-изложени на хаоса в Персийския залив.

Слънчевите панели не са единственият начин, по който евтините китайски стоки се оказват източници на устойчивост, а не на смущения.

Непал има по-висок дял електрически превозни средства от всяка друга страна в света, с изключение на Норвегия. Огромният вносен парк от евтини електромобили означава, че страната се притеснява по-малко за цените на бензина, отколкото повечето ѝ азиатски съседи. Колите освен това работят с чиста електроенергия от водноелектрическа инфраструктура, финансирана отчасти от Пекин.

Не е трудно да си представим политици от целия развиващ се свят, които разглеждат подобни примери и стигат до заключението, че да заложат на Пекин всъщност не е по-рискованият вариант. Някои може би вече са поели този риск. Вносът на китайски слънчеви панели се е увеличил рязко през последните няколко години, по-специално в Субсахарска Африка. Ако единствените опции са зависимост от предвидимо меркантилисткия Пекин и от непостоянните, егоцентрични и разрушителни САЩ, изборът е очевиден, според агенцията.

Това може да се окаже и грешно решение. Не е разумно да се мисли, че е по-безопасно да се разчита на добрата воля на Пекин. Само през последната година Китай показа готовност да използва като оръжие контрола върху веригите на доставки, като например производството на магнити и редкоземни елементи.

В момента обаче контрастът е ярък. Страните, които вярваха, че отвореният търговски ред, подкрепен от американската хегемония, ще ги предпази от сътресения, са в затруднение. Тези, които избраха да поемат риска от зависимост от китайския внос и инфраструктура, показват неочаквана устойчивост.

Това само ще се влоши, ако президентът на САЩ Доналд Тръмп реши да се оттегли от Персийския залив, без да положи усилия да отвори отново Ормузкия проток. Тогава урокът, който светът ще научи, ще е още по-суров: Америка ще взема решения за енергийните доставки, няма да поеме отговорност за последствията и след това ще си тръгне. Китай ще продава технологията, която позволява на страните да спрат да се интересуват от това, което правят САЩ.

Това е далеч по-голям геополитически удар за САЩ, отколкото би била каквато и да е загуба на престиж във войната с Иран. Тръмп може би си е мислил, че ще бъде запомнен като президента, който възстанови американското величие, като реши дългогодишни проблеми - Венецуела, Иран, може би дори Куба. Вместо това изглежда, че ще бъде запомнен като президента, който загуби Азия от Китай.

Източник "Инвестор"