Може ли сирийският президент Башар Асад да бъде сполетян от същата съдба като афганистанския си колега Ашраф Гани, който избяга от страната заради талибаните? Присъствието на Русия и Иран, както и липсата на група, сравнима с талибаните, правят този сценарий малко вероятен, обяснява ливанският уебсайт Al-Modon.

Афганистанският сценарий няма как да се сбъдне в Сирия, предвид местните и регионалните сили, присъстващи в страната, пише сирийският писател Омар Кадур в статия за сайта. Той подкрепя тезата си с упражнение в политическата фантастика.

Нека си представим, според афганистанския сценарий, Башар Асад на мястото на Ашраф Гани, за когото беше съобщено, че се е качил на самолет за Таджикистан часове преди влизането на талибанските бойци в Кабул. За да бъде Асад в позицията на Гани, Москва трябва да обяви изтеглянето на силите си и затварянето на своите бази в Сирия, в координация с Техеран, който също обявява изтеглянето на своите сили и милиции. В рамките на руско-израелската координация ще бъде оставено може би на израелски министър да обяви края, като например съобщи по радиото, че управлението на Асад ще приключи в рамките на три месеца.

След изявлението на израелския министър събитията ще се ускорят по невиждан до момента начин, тъй като разузнавателните служби и армейските части ще станат свидетели на бягството на своите членове и офицери, а в състояние на хаос вратите на килиите се отварят за задържани и много важни записи се унищожават. От всички места под контрола на Асад пътищата, водещи до брега, ще станат свидетели на безпрецедентно задръстване, тъй като неговите поддръжници и тези, които са работили с него, ще търсят морето с надеждата да намерят спасителна лодка за себе си. В държава, която вече е разбита, няма летища, така че самолетите да могат да превозват бягащите от миналото си и не е в интерес на Москва или Техеран да спасяват десетки хиляди от работилите за тях. Дори самолета на Башар може да се насочи в посока, различна от тези две столици.

В Сирия няма талибани, нито Нусра, нито е удачно да бъдат сравнявани с други подобни групировки, така че страната вероятно ще бъде в хаос. Но сценарият с хаоса няма да ужаси "международната общност" както преди. Както в случая със Сомалия, която беше оставена в състояние на хаос и война, а хаосът й не ощети по никакъв начин международния мир. Възможен е по -скоро хаос от типа на този, последвал падането на Саддам Хюсеин, от който отдавна се страхуват в Сирия, тъй като се предполага, че американската намеса в него е грешна и е по -добре страната да бъде оставена на самите иракчани, защото загубите от американското изтегляне няма да надвишават загубите от интервенцията.

Разбира се, това няма да се случи, защото Москва и Техеран няма да се изтеглят доброволно от никъде. По-скоро пред тях се появява златната възможност покрай американското изтегляне, да заявят, че никой от тях не изоставя своите съюзници, както прави Вашингтон. Ако Вашингтон чрез три последователни администрации на демократи и републиканци обяви ясна политика по отношение на изтеглянето на военните и впоследствие се отказа от идеята за военна намеса, Москва и Техеран са сред водещите сили, които вярват във военната намеса, за да разширят своето влияние и виждат възможност в американското изтегляне, дори ако техните намеси струват скъпо на вече изчерпаните им икономики.

Теоретично Ашраф Гани, който "стана бивш президент", изнася урок за падането на всички лидери, които управляват страните си чрез външна воля, а не по волята на населението, ако избягваме да използваме думата "народи", заради подозрението, че може да носи социално сближаване. Въпреки това, в същата степен, в която афганистанският сценарий в Сирия няма да бъде реализиран, няма да се извлече и поука от падането на Гани. Напротив, управници като Башар и други ще прибягват повече от преди до външни защитници, за да избегнат неминуемото си падане, ако останат без тяхната подкрепа. Не става въпрос само за Башар, който е извършил престъпления, които изгарят всички пътища зад гърба му, но това е случаят с тирани като него и подобни на него, който смята себе си за изключение след началото на революциите от Арабската пролет.

Не грешим, ако си представим Башар Асад в Афганистан, но по-скоро от другата страна, на страната на талибаните, което означава, че той би победил с тяхната победа. Теоретично, приемането от страна на "международната общност" на талибаните подкопава любимия компромис на Асад между него и ислямския екстремизъм. Ето така сунитският ислямски екстремизъм бива признат, така както 4 десетилия по-рано беше признат и неговият шиитски аналог. Пред него обаче се разкрива частица надежда, тъй като светът, който демонизира талибаните, е оттеглил демонизацията си върху тях, така че да му бъде по -лесно да ги рециклира. В обозримо бъдеще това е по -вероятно от идеята за ислямистко управление в по-голямата част от Близкия изток.

В опит да оправдаят оттеглянето редица американски служители заявиха двусмислено или директно, че страната им няма да се жертва за правата на човека на други места, като същевременно предположиха, че тези места са безнадеждни и грешката е в тях, а не в политиката на САЩ, способна да спечели военно и след това да пропилее победата с провалена гражданска администрация. Подобни изявления от демократична администрация ще спечелят доверие и устойчивост, тъй като проблемите, свързани с правата на човека в световен мащаб, винаги са били поставяни на преден план с управлението на демократите. Изглежда, че има американска стратегия, която няма да се промени с промяната на управляващата партия, която трябва публично да изостави всяка "морална" характеристика в политиката, дори ако нейното използване е прагматично, оставяйки стратегически пустеещите райони на собствената им мизерия или на алчните да участват в нея.

Американската администрация си представя изтеглянето на своите бойци от Афганистан и Ирак като напускане на планетата Земя, както е било след излизането на американския демон пред света в края на Втората световна война. Целта на изтеглянето им е да се посветят на укрепването на Америка и да се изправят пред възхода на Китай - конфронтация, която не принадлежи към миналото нито на студените, нито на горещите войни. Това би блокирало пътя за онези, които обичайно призовават Вашингтон да се намеси тук или там, с най -силните си възможности и понякога с това, което само неговият престиж гарантира.

Самото уверение, че Америка няма да посегне към военна намеса, освен ако нейната национална сигурност не бъде пряко засегната, ще бъде източник на радост за онези, които управляват със сила, и за тези, които се стремят да разширят своето влияние със сила. Някои от тях побързаха да обявят краха на Америка и края на нейната ера, а източниците на вълните от ликуване "от Китай до Русия и Иран ... и техните местни агенти" бързат да докажат, че отсъствието на САЩ не е по -милостиво от присъствието им. С неприкрито злорадство американското изтегляне се сравнява с унизителното оттегляне от Виетнам. Може би най -близко до реалността е да го сравним с бягството на иранския шах и вземането на американски заложници по онова време и какво се е случило с цял регион след победата на моллите.

И накрая Байдън беше сравнен с Джими Картър, така че не очаквайте скоро американско завръщане с нов Рейгън./news.bg