Валя дъжд почти цял месец. Кротко и тихо. Сякаш плачеше, че нещо страшно ще се случи, а ние не разбирахме.

Роптаехме, че не можем да ходим на плаж.

Денят бе като всички други. До следобед.

Излезе невиждана поне от мен буря. Сякаш небето се разцепваше, за да излее с невиждана ярост тонове вода, а вятърът кършеше клони без милост.

До нашата махала дойде вода до колене. Токът спря... Беше зловещо и тихо. Нищо не помръдваше, дори птиците не изпълняваха редовния си репертоар.

Знаех, че нещо става. Но не знаех какво.

Водата все така прииждаше от някъде, някак виновно и тихо. Не се замислих дори какви бели е сторила. Бяхме си у дома... излязох, реших, че съм достатъчно смела...

Обух гумени ботуши и дим да ме няма.

Вървях из тинята и лепнех, трудно мърдах краката си...

Накрая заседнах. Лепнеше ужасно и не можех да мърдам повече. Извадиха ме двама мъже, съседи.

"Навсякъде е ад, има удавени хора" - казаха те.

Не повярвах. В този район нямахме представа, че Адът е настъпил в Аспарухово.

Стигнах до магазина на ъгъла, чух още легенди и се прибрах. С кал в ботушите.

Започнаха да звънят роднини, приятели... все още не разбирах.

Накрая разбрах - вълна около 2м. е заляла квартала, има удавени, а дете е намерено до полицията. Мъртво..

Сърцето ми се сви... усетих, как прокърви. Детето ми кротко спеше в кошарката, а аз го взех спящо и го стиснах в ръцете си. Благодарих на Господ, че цялото ми семейство си бе у дома и, че запази детето ми.

Стана грозно тихо и тъмно.

На другия ден аз и приятелката ми излязохме към центъра. Колкото повече приближавахме пазара, толкова повече сълзите ми тежаха в очите и не можех да ги " нося"..

Стигнахме.....разплаках се. Не можех да повярвам какво се е случило. Разрухата бе пълна. Сякаш някой бе бомбардирал квартала, който толкова обичам. Спогледахме се двете... сълзите тежаха и в нейните очи...

Плачехме тихо, а хората събираха остатъците от живота си, пръснати из целия район. Колите бяха като детски играчки една върху друга, като от детски филм.

Пълната разруха запечата в сърцето ми онази болка, дето не забравяш и от време на време боли.

Аспарухово бе опустошено. Мисля, че никога няма да забравим.

Няма да забравя болката, тишината злоещата тъмнина и плачът на хората, които събираха остатъците от живота си...

Помолих за прошка децата, които загинаха нелепо и жестоко. Защото не заслужаваха да си идат от този свят, заради нас и нашите грешки. Не виждам да сме се поучили.

Трябва да се научим, че природата е жестока с тези, които не я пазят.

Загинаха 13 души, а 8 от тх - деца...

Простете ни, дечица. Простете, че сме такива егоисти !

Почивайте в мир и дано там където сте, да няма такива като нас!

Геновева Михайлова