Държавичката Кюрасао с нейните 160 хиляди жители е на световното.

И да, изяде пердах от Германия с 1:7 на старта, но - там е, сред най-силните на планетата в любимата игра на милиарди.

Но прави ли ви впечатление кои две нации липсват? И не само сега - липсват изобщо от картата на футболната география. Двата милиардни гиганта на планетата - Индия и Китай, не само не са на Мондиал 2026. Първата страна никога не се е класирала на световно първенство по футбол. Втората записа едно участие през 2002 г., но загуби и трите си мача.

Държави с население общо почти 3 милиарда души на практика не са представени изобщо в играта, която е глобален феномен. Това е странно, нали?

Всъщност си е съвсем обяснимо. И след като ви представихме "100-годишния план", по който Япония уверено върви към върховете на футбола, ето ви някои от причините за това как Китай и Индия са безнадеждно далеч от тези върхове.

Китай и неуспехът на "Плана от 50 точки"

Китайската футболна революция не се състоя. През 2012-а с идването си на власт президентът Си Дзинпин ясно подчертава, че спортните успехи са ключови в стратегията страната да е световен лидер. Особено внимание обръща на футбола и иска да види план, изготвен от "умните глави" в управлението.

Три години по-късно такъв има. Това е прословутият "План от 50 точки", който има за крайна цел Китай да стане световна футболна суперсила до 2050 г. Да, още сме далеч от тази точка, но на практика планът рухна. Днес мъжкият национален отбор е по-слаб от всякога, а вътрешното първенство е в пълна разруха. Не се вижда как от тази изходна позиция ще се стигне до изпълнение на плана.

Китай се провали във футбола, защото взе само на хартия идеята на Япония за стратегия.

В плана от 2015-а основен фундамент бе "масовост" със създаване на 20 000 специализирани футболни училища, изграждане на 70 000 нови или реновирани футболни терена и въвличане на над 50 милиона деца и възрастни в играта.

Китайските фенове напразно чакат успехи като тези на Япония и КореяСнимка: Getty Images

Това е пълен провал - днес в Китай има едва 100 000 регистрирани футболисти на професионално и аматьорско ниво. За сравнение в 55-милионна Англия са над 1 милион. Игрища няма, те са изключително оскъдни като бройка в страната. Няма традицията, няма културата, не са запалени масово децата. 20 хиляди футболни училища? Няма и 20 такива. 70 000 терена? Къде са, питат се китайците.

Целта бе за азиатска доминация при която мъжкият национален отбор да се превърне в един от най-силните в Азия. Невъзможно е да го видим скоро, тимът е отчайващо слаб. И за това си има ясни причини.

Защото стратегията бе с "обърната пирамида". Докато японците изолираха корпорациите от това да могат да управляват клубове да взимат важните решения в тях, Китай вкара в лигата и клубовете милиардери и големи корпорации.

Държавата принуди големите частни конгломерати и имотни магнати да инвестират милиарди в клубовете от Китайската суперлига (CSL). И те, водени единствено от его и желание за показност, наляха стотици милиони в топ треньори като Марчело Липи и световни звезди като Оскар, Хълк и Карлос Тевес. Огромни трансферни суми, умопомрачителни заплати. И с това се търсеха успехи, лъскавост, титли и пробив на фронта на Азиатската шампионска лига.

Но мотивацията да се инвестира в академии, в таланти, в децата - това липсваше. Кой милиардер иска да чуе за процес, програма за 10-20 години и създаване на футболна култура? Той иска купи и успехи. Е, ако се питате защо японците не искаха големите милиардни компании като собственици на клубовете в страната - ето защо. Съмняваха се в мотивациите за решенията им и стратегията. И се оказаха прави.

Китайка с децата си в кафене, което е украсено подобаващо за световнотоСнимка: Getty Images

Последваха фактически фалит на лигата след пандемията, както и скандали с черно тото.

Манталитетът и ежедневието също са фактор. Академичният култ в страната става все по-силен, а образователната система изисква децата да учат в огромна част от времето си. Те нямат такова "за губене", докато гонят топката. А и няма къде да го правят като избор от игрища в големите градове.

И докато Китай е машина за шампиони в индивидуални спортове - утвърдени олимпийски дисциплини, във футбола неща са много различни.

И е логично. Говорим за вдигане на тежести, гимнастика, скокове във вода, тенис на маса... Тези дисциплини изискват също голямо отдаване и време, но това са хиляди часове повтарящи се, автоматизирани движения, донякъде механични като тренировки.

Футболът е съвсем друга игра - колективна и основана на креативност, бързи решения в ситуации, които често нямат нищо общо една с друга, импровизация, понякога ориентация в хаотична среда с много хора около теб на игрището. Това няма как да го овладееш с автоматизирани тренировки.

Китай е основен производител за света на какви ли не спортни и футболни аксесоари. Но не успява да развие игратаСнимка: Getty Images

Индия - липса на традиция и култура, а и липса на интерес

След всичко написано по-горе за Китай, все пак нека уточним. Специалният спортен канал CCTV-5 предава за страната директно всички 104 мача от Мондиала. Всеки китаец може да гледа световното, стига да има време и желание.

За сравнение - в Индия телевизионно излъчване на най-голямото спортно събитие няма. Който иска да гледа мачовете от Мондиала трябва да търси начини с устройства, отделно инсталирани канали или в заведения. Но и това се оказва проблем. Само няколко бара в най-големите градове предават двубоите.

В страната просто липсва футболната култура и традиция. Индия никога не се е класирала на световно първенство по футбол, въпреки че трябваше да играе на Мондиал 1950.

Ситуацията тогава е куриозна. Квалификация няма, защото всички отбори в групата се отказват да участват в тях, а индийците единствени проявяват интерес да идат на Мондиала. ФИФА ги кани и те получават квота, но после се оттеглят. Причините? Няма кой да плати пътуване на група от 15-20 души до Бразилия за поне 3 седмици, а и трудно ще бъдат убедени самите футболисти да пътуват. Кой ще ги търпи в работата им при толкова дълго отсъствие? А те, естествено, не са професионалисти.

Толкова близо е била страната до световно първенство. Никога по-близо, откакто има квалификации. Поради пълната доминация на крикета като основен спорт в страната, по който всички са луди, футболът просто е с пренебрежимо нисък статут.

Пореден провал - Индия нямаше никакъв шанс в световните квалификацииСнимка: Getty Images

Липсва държавна политика и финансиране, липсва инфраструктура, а най-важното е - този спорт просто не се вписва в мирогледа и дори религиозните виждания на хората в страната. В тях игри с физически контакт и сблъсъци не се приемат. Виж, крикетът е друга работа.

Цялото внимание е към него - и от децата, и от медиите, и от спонсорите. И от държавата. Този спорт генерира милиарди, а футболът е "бедняк" и страст на някакъв процент от населението. Но основно да бъде игран на аматьорско ниво там, където има условия за това.

В големите индийски мегаполиси като Мумбай, Делхи и Калкута всяко свободно пространство е превърнато в игрище за крикет. Модерни футболни терени и тренировъчни бази за деца почти липсват.

Нищо в играта там не е наред. Вътрешните борби за власт около федерацията доведоха до там, че през 2022 г. ФИФА временно изхвърли Индия от международния футбол поради "недопустима намеса на трети страни" в управлението на играта.

Нивото на вътрешното първенство е изключително ниско. Провали се и т.нар. "холивудски" модел - стартиралата през 2014 г. Индийска суперлига (ISL), която се опита да копира крикета и привлече застаряващи световни звезди. Сред тях бяха отиващите към финал на кариерите си Алесандро Дел Пиеро, Робер Пирес и Димитър Бербатов. Това донесе краткотраен медиен интерес, но не вдигна качеството на местните индийски играчи. Бумът бързо утихна.

Стадионите в Индия са пълни - но тези за крикетСнимка: Getty Images

И тук го има образователният фактор. В индийското общество средната класа поставя тежък акцент върху академичното образование - инженерно, медицинско или в IT сектора. Спортът се разглежда като рисковано и несигурно бъдеще за децата. Ако едно дете има спортен талант, родителите го насочват към крикет, където парите са гарантирани заради силната професионална система. Футболът няма такава в Индия.

И все пак в страната има проблясък - съществува официална дългосрочна държавна програма за развитие на футбола, наречена "Vision 2047", директно вдъхновена от успешния модел на Япония.

Крайната цел на стратегията е амбициозна: до 2047 година, когато се навършват 100 години от независимостта на страната, Индия да се превърне в една от топ четири футболни сили в Азия и да има редовно присъствие на световните първенства. Стратегията има своите шест четиригодишни етапа и почти изцяло копира японската за училищен футбол, акцент върху регионалните структури и силна вътрешна лига.

Най-важното обаче е изграждането на "футболна пирамида" с правилна структура, а това засега цикли.

Изобщо не се вижда как двете милиардни държави ще успеят да стигнат до високото ниво на футбола в близко бъдеще. Че и в по-далечно.