Кирил Пандов е едно от най-изявените имена в цялата история на “Спартак”. Роден през 1928-а г. играе само в родния си клуб, дълги години е капитан, след това заема и ръководен пост. Има над 200 мача за тима, бронзов медалист от 1955-а . Кумир на няколко поколения варненци.

Целият ми съзнателен живот мина през “Спартак”. Много неща съм забравил тъй като съм на 82 години, но все има какво да си спомня. “Спартак” се създаде от 3 варненски клуба – “Сокол”, “Радецки” и “Левски”. Бях в “Сокол”, защото започнах да играя футбол в така наречената “соколийска” махала, където израстнах. По мое време изключително много футбол се играеше от деца и младежи по махали и квартали. На улиците слагахме по 2 камъка за врати и играехме. Бяха доста бедни години, не можеше и да става дума за материална база. Само, че доста деца играеха футбол и израстваха много добри футболисти. Трудните условия създаваха по-качествени и спортно-технически, и като характер футболисти. От тази генерация съм и аз.
Бях в юношите на “Сокол”. По-късно не приехме това обединение, но го наложиха и станахме “Спартак”. Оформи се като отбраха най-способните играчи от трите клуба. Много ентусиазъм и амбиция имаше в нас да са наложим, да изглеждаме добре и като индивидуалности и като отбор. Това се случваше в периода 1948-1952-а г. Мен ме приеха като юноша, младеж с качества и започнах още от начало в първия отбор. Така минаваха годините, станах капитан, викаха ме в младежкия национален отбор, Б националния отбор. Всички мачове играехме на Колодрума. Там беше сгурия и всяко падане водеше до охлузване и нараняване. Играехме много техничен футбол, нямаше брутална сила и грубости. Съществуваше чувство за колегиалност – да се пазим, да се съхраняваме, да не се контузваме. По него време имаше много добри футболисти – бях най-малък и се учех, възприемах хубавите страни на играта. Тогава “Спартак” имаше една от най-хубавите нападателни тройки в страната – Мирко Ташков, Борис Парушев и Тома Захариев. По-късно от София пристигнаха Димитър Ненчев и Трендафил Станков. Направихме халфова двойка Пандов -Ненчев, опредеделяха ни за едни от най-добрите, веднъж ни класираха за най-добра халфова двойка в България. Имаше негласно влияние столица-провинция. Силните отбори бяха ЦСКА, “Левски”, “Славия”, “Локомотив”. Предпочитаха от тях да взимат играчи в националния отбор. Не казвам обаче, че ние сме били по-силни или с нас щял да се представи по-добре националния. Софийските отбори също имаха добри играчи. Става ми е мъчно и жалко колко малко публика има сега. Колодрума беше препълнен, особено като идваше софийски или пловдивски отбор. Не мога да си спомня на кой мач беше, но хората запълниха и пистата и краката им буквално бяха на линията. Съдията спря мача и нареди публиката да се изтегли от пистата, иначе нямаше да продължим да играем. Много често беше препълнен Колодрума. Имаше много голяма посещаемост, макар Варна да беше с много по-малко жители от сега. Процентно изобщо не могат да се сравняват нещата. Спечелихме бронзови медали през 1955-а г. Беше изключително голямо постижение за нас, изпитахме голяма радост.
Основното беше самото удоволствие от играта. Тогава нямаше премии, най-много да отидем на ресторант. Само, че хората ни познаваха. Не можеше спокойно да вървим по улицата. Поздравяваха ни, прегръщаха ни, целуваха ни. Това ни стимулираше вместо пари – даваха ни купонче за ресторант. Имаше и изключения. Силно запалени спартаклии с възможности ни обещаваха чрез други хора по 20-30 лв., ако победим. Винаги си изпълняваха каквото кажеха, дори съжаляваха когато не успеем да бием. Давали са ни и при равен с ЦСКА.
Искаха ме в софийския “Спартак”, но не пожелах да отида, защото обичта ми беше много силна тук. Не съм имал изобщо желание да напускам. Гледаха ме от “Левски”, ЦСКА, “Локо”, но не проявявах никакъв интерес. Отказвах още при първите разговори. Много си обичам града. Не знам дали съм направил грешка, но съм доволен, че останах във Варна.
Силен фактор беше голямото приятелство в отбора. Бяхме много добри момчета, нямаше караници, завист. Това единство и всеотдайност помагаше да бием големите отбори. Това е изключително важно, наред с другите страни на играта.
Все още има хора, които ме познават. Не минава ден-два и някой ме среща и заговаря на улицата. Много ме трогва, много голямо удоволствие е като ме питат и си спомням какво е било.
На сегашните футболисти искам да кажа да тренират много. Трябва да разберат, че тренировките обаче трябва да са съдържателни. В бягането да има смисъл, да се влага футболен интелект – да знаеш колко, кога и къде да бягаш. Да го правиш разумно, с точно предназначение, да знаеш къде да отидеш съобразно обстановката.
Голям е въпросът защо хората сега не ходят на мач. Преди сякаш бяха по-малко ангажирани, отделяха повече внимание за това удоволствие да отидеш на мач. Избледня това чувство. Падна качеството на играта – без техника хората не изпитват удоволствие. Привъзаността към даден клуб бе огромна сила, голям фактор! Страшно всеотдайни бяха привържениците ни. Ние ги привличахме с красотата на играта, с удоволствието от футбола. А сега колко жалка е обстановката на стадионите. Публиката приема ей така загубите и победите, с не много голямо чувство. Тогава беше изключително голяма радостта. От стадионите хората излизаха, викаха, пееха.
Сега много рядко ходя на мачове. Със старите спартаклии говорим, изпитваме тъга, неудобство от недоброто представяне. Ветераните с опита си трябва да помогнат. Защото не виждам мястото на “Спартак” другаде, освен в А група. Не мога да кажа да става шампион, но в златната среда на А група може и трябва да бъде! Трябва да го направят. Казват ми, че се отборът бил добър, дано да влязат. Това, обаче е половината работа. Същевременно като влязат трябва да са добър, стабилен отбор. Не само да влязат и да са незабележими и да стоят на онези несигурни и обременени места в класирането.
За мен главна, решаваща фигура е треньорът. Мога да дам много примери с треньори, които са идвали и са обръщали нещата. Митко го знам много добре, имаме добър контакт. С желание и обич ме посреща, отделя внимание. Ако той си подбере добър екип, направи организация извън терена, това ще бъде много важно. Сам, разбира се, не може да решава, но той е основната фигура. Треньорът носи основната отговорност. В целия световен футбол се доказва това.
Имам желание да дойда отново на стадиона, да намерим повод да се срещна с отбора и ръководителите. Особено се радвам, ако нещата наистина са тръгнали на добре. Решаването на въпросите на “Спартак” е само в техни ръце. Зависи с колко професионализъм подхождат, компетентност на техническите лица, подбор на футболисти, тренировки и интелект. /sportdnes.bg