Дори днес в МКС има късче технология от изстреляната преди 53 години "Салют"

Преди 53 години Съветският съюз извежда в орбита първата космическа станция в света. Постижение, което променя посоката на космическите изследвания. Каква е историята на станцията, за каква цел е създадена тя и как приключва мисията ѝ?

След като американците първи кацат на Луната с "Аполо 11" през юли 1969 г., СССР решава да преструктурира своята космическа програма. Основният фокус е изместен към създаването на орбитални космически станции с екипаж. Кацането на Луната минава на втори план и то само ако ракетата Н-1 стане годна за полет в бъдеще.

Върховният лидер на СССР по това време е известният със своя консерватизъм Леонид Брежнев. След 4 неуспешни изстрелвания на Н-1 той напълно прекратява съветската лунна програма през 1974 г. Средствата за нея обаче започват да намаляват 5 години по-рано.

Междувременно, още от началото на 60-те, Съветската армия стартира един от най-секретните си проекти.

Програмата "Алмаз" планира да изведе в орбита космическа станция, в която да работят хора. Тя ще се ползва за шпиониране от космоса, а за да се пази от евентуален "абордаж", е предвидено 23-милиметрово автоматично оръдие.

Конструкторското бюро на Виктор Челомей отговаря за развитието на проекта. През 60-те години на миналия век в дълбока секретност е осъществена цялата теоретична и практична работа и към края на десетилетието основата на военната станция е вече произведена.

Когато СССР променя приоритетите на своята космическа програма, проектът "Алмаз" е пред завършване. Решено е освен военни станции, в орбита да се изстрелят и цивилни версии. Това би постигнало две основни цели. СССР ще могат да се похвалят с първата космическа станция, което не би могло да стане със строго секретния им военен проект. Освен това, те ще се сдобият с достоверно прикритие за шпионските си станции. Така проектът Алмаз се превръща в "Салют", но военните мисии са под номенклатурата "ОПС", а гражданските - под "ДОС".

Конструкция

Космическата станция "Салют" е с дължина 20 метра и ширина 4 метра. Обитаемото пространство е около 99 кубични метра, което може да се сравни с малко по-голям гараж. Станцията е разделена на няколко отделения.

Първото отделение е трансферно. Към него се скачва космическия кораб "Союз". След като докът е осъществен, космонавтите минават през отделението. Следва второто и главно помещение с диаметър около 4 метра. В него са разположени научните инструменти за мисията, като има още пространство за обитаване и няколко контролни панела. Третият отсек под налягане е запълнен с контролно и комуникационно оборудване, оборудване за доставяне на електричество, животоподдържащата система и други помощни оборудвания. Четвъртият отсек не е под налягане и е предназначен за двигателните инсталации и свързващи контролни системи.

Салют-1 има буферни химически батерии, резервни запаси от кислород и вода и системи за регенерация. Отвън на станцията са монтирани две двойни мрежи от слънчеви батерии, които се простират като крила от по-малките отделения в краищата. Отвън е и система за регулиране на топлината, както и системите за ориентация и контрол.

Салют-1 идва и с монтирана астрофизическа обсерватория "Орион 1". Тя разполага с ултравиолетов телескоп с оптична система Мерсен и спектрограф използващ филм чувствителен към дългата ултравиолетова област.

Телескопът е направен да се управлява от член на екипажа. Така "Орион 1" се превръща в първата обсерватория извън земната атмосфера. Този пети модул е важен за тестването на бъдещите военни станции, които ще се ползват за оптичен шпионаж.

Салют-1 е по-сложна от първоначалния проект за военна станция "Алмаз", защото има 5 компонента. От тях 3 са под налягане, но екипажът може да влиза в само в 2.

Изстрелване и престой в космоса

Изстрелването на първата космическа станция в света е планирано за 12 април 1971 г. Идеята на Кремъл била така да отбележи 10-ата годишнина от полета на Юрий Гагарин. Технически проблеми отлагат старта за 19 април, когато "Салют-1" излита към орбита на борда на ракетата "Протон". Тя се използва и до днес, като е "работният кон" на Роскосмос за извеждането на мащабни товари в орбита. Установено е, че всички системи за поддръжка на живота работят изрядно на станцията.

Първият екипаж излита само 3 дни по-късно - на 22 април. След като мисията "Союз 10" стига до космическата станция, възниква проблем. Заради неизправност в скачващия апарат на кораба космонавтите не успяват да преминат в станцията. Двата апарата са скачени в продължение на около 5 часа и половина. След неуспешните опити да влязат в станцията корабът "Союз 10" се разкача и извършва първото в света нощно кацане на космически апарат на 24 април.

Трагедията

След завръщането на "Союз 10" е взето решение за бързото изпращане на втора мисия с екипаж към станцията. Така на 6 юни 1971 г. е изстрелян "Союз 11". На борда са космонавтите Георги Доброволски, Виктор Пацаев и Владислав Волков. Само 3 часа и 20 минути след излитането си те се скачват със станцията и успяват да влязат в нея. По този начин тримата се превръщат в първия в света екипаж на космическа станция.

Георги Доброволски, Виктор Пацаев и Владислав Волков

Снимка: Keystone/Hulton Archive/Getty Images

Задачите им са многобройни:

• Космонавтите трябва да проверят конструкцията, агрегатите, бордовите системи и оборудването на орбиталната пилотирана станция;
• Да тестват ръчните и автономни процедури на станцията за ориентация и навигация, както и системите за управление на маневрирането на космическия комплекс в орбита;
• Изучат земната повърхност геология, география, метеорология и снежна и ледена покривка. Това тества по-късното приложение на военния вариант на станцията;
• Изучават физически характеристики, процеси и явления в атмосферата и космическото пространство в различни области на електромагнитния спектър;
• Проведат медико-биологични изследвания за определяне на възможността космонавтите в станцията да изпълняват различни задачи и изследване на влиянието на космическите полети върху човешкия организъм.

Още с влизането си в станцията започват проблемите.

Екипажът се натъква на задимена среда, която е негодна за дишане и дори опасна за бъдещи пожари. Налага се спешна подмяна на вентилационната система. След извършването ѝ космонавтите прекарват следващия ден обратно в своя "Союз", докато въздухът в станцията се изчисти. Следва една успешна седмица на експерименти и серия от телевизионни мостове към Земята.

На 11-ия ден от престоя обаче избухна пожар. Той кара планиращите мисията да обмислят изоставянето на станцията. Междувременно на Земята възникват проблеми с лунната ракета Н-1. Проблемите пред съветската космическа програма сякаш не спират. Екипажът е задължен да използва бягащата пътека за упражнения по два пъти на ден. Упражненията обаче карат цялата станция да вибрира, а това може да компрометира здравината ѝ.

На 29 юни е взето решение космонавтите да се върнат на Земята. Те натоварват събраните филмови ленти, експерименти и записки на кораба "Союз 11". След това връщат управлението на станцията в автоматичен режим и се подготвят за разкачане. Всичко става по план, като връзката с мисията прекъсва малко преди влизането ѝ в атмосферата. Инженерите считат това за причинено от плазмени смущения, които са нормални при навлизането на всеки апарат в земната атмосфера.

"Союз 11" каца в Казахстан - почти без отклонение от избраната зона за приземяване. Екипът за прибиране на космонавтите се приближава до апарата и той изглежда напълно нормално. Когато отвън почукват по капсулата, следва неочаквана тишина. Всички в капсулата са мъртви.

"Външно нямаше никакви щети. Почукаха отстрани, но нямаше отговор. При отварянето на люка намериха и тримата мъже на местата си, неподвижни, с тъмносини петна по лицата и следи от кръв. Лекарите направиха изкуствено дишане, но без резултат", спомня си Керим Керимов, един от главните конструктори на съветската космическа програма.

Това е първият и единствен досега случай на смърт в Космоса. Установено е, че 30 минути преди приземяването е настъпила внезапна разхерметизация на космическия кораб, въздухът е изтекъл и космонавтите са загинали от взривна декомпресия, причинила задушаване.

Разследващият екип открива, че причина за трагедията е проблем с вентилационния клапан на системата за дишане. Вентилът се отваря в капсулата при спускането ѝ на височина 168 километра над земната повърхност. За секунди налягането в капсулата се губи.

Всички полети на "Союз" са спрени, а апаратът е върнат на чертожната дъска.

За да предотвратят повторение на трагедията, съветските инженери преработват космическия кораб "Союз" и задължават космонавтите да носят скафандри по време на изстрелване и кацане - процедура, която е в сила и до днес. Редизайнът на "Союз" отнема година. През това време полетите до "Салют-1" са отменени и тя става негодна за употреба. Решено е станцията да бъде унищожена, като на 11 октомври 1971 г., след 175 дни в космоса, тя е потопена в Тихия океан.

Наследство

Първата космическа станция и нейният трагичен край помагат на съветската космическа програма да направи нужните изводи. Те водят до подобряването на кораба "Союз", който лети в космоса и до днес. Освен това са извършени съществени подобрения по станциите от серията "Салют".

За да се преодолеят ограничените възможности за генериране на енергия на първата станция, новото поколение включва три по-големи управляеми слънчеви панела, монтирани в средната част и проектирани да проследяват слънцето, без да е необходимо да се върти цялата станция.

Проблеми възникват на военната "Салют-2", но военната "Салют-3" поставя редица успехи - включително първата стрелба с оръдие в космоса.

Голямата гордост на СССР обаче е мисията "Салют-4". Тя е изстреляна през декември 1974 г. А два екипажа прекарват 30 и 63 дни на борда на станцията през 1975 г. Освен ценни експерименти, те демонстрират, че човек е способен да издържи дълго време в безтегловност.

Следващите две станции от трето поколение, "Салют 6 и 7", пуснати съответно през 1977 г. и 1982 г. Те разполагат с втори докинг порт, който им позволява да бъдат снабдявани от товарни превозни средства "Прогрес" без екипаж.

Така "Салют" еволюира в първата космическа станция с модулен характер за постоянно обитаване - "Мир". Ядрото на "Мир" е именно дълбока модификация на "Салют".

Резервният модул за базовия блок "Мир" пък е включен в Международната космическа станция (МКС) като обслужващия блок "Звезда" от руския сегмент на станцията. Главният модул на Китайската космическа станция също използва до голяма степен дизайна на последните версии на "Салют".

Днес в орбита продължава да лети и да се ползва активно технология, която е пряк наследник на излетялата преди 53 години "Салют".

Стоян Гогов, Dir.bg