Със забележителните издания "Великите владетели на Второто българско царство" и "Аристокрацията на Второто българско царство" популярният историк и археолог проф. Николай Овчаров стартира единствено по рода си пътешествие из историята на Средновековна България.

Сега детайлното изследване на българското общество от края на XII в. до началото на XV в. продължава с третото приносно заглавие в поредицата - "Живот и смърт във Второто българско царство".

Тази книга е своеобразен пътеводител из средновековна България и по достъпен и увлекателен начин потапя читателите във всички аспекти на живота на средновековния човек. Снимка: Издателство "Сиела"

Официалната премиера на изданието ще се състои на 12 ноември от 18:30 ч. в Sofia Hotel Balkan (пл. "Света Неделя" 5). Заедно с проф. Овчаров книгата ще представи и историкът, медиавист и преподавател проф. Пламен Павлов, а модератор на разговора ще бъде телевизионният водещ и журналист Бойко Василев.

Повече информация за събитието може да откриете тук.

Проф. Николай Овчаров Снимка: Издателство "Сиела"

С какво са се хранели хората в средновековна България? Как са се обличали и как са се забавлявали? На какво са си играели децата и възрастните? Имало ли е рицарски двубои? Какво знаем за музиката, танците, медицината, за ежедневието, труда и почивните дни? За вярванията, модата, изкуството, музиката, за структурата на обществото и за познанията на хората за света?

Проф. Николай Овчаров дава отговори на всички тези въпроси и на много други в своя труд "Живот и смърт във Второто българско царство". Тази книга е своеобразен пътеводител из средновековна България и по достъпен и увлекателен начин потапя читателите във всички аспекти на живота на средновековния човек.

Авторът черпи информация от археологически проучвания, от запазените летописи и произведения на изкуството, от източници на различни езици, за да направи задълбочен обзор на Второто българско царство, включващ теми като география, климат, история, икономика, обществени отношения, военно дело, религия, фолклор, архитектура, качество и продължителност на живота, образование, наука, медицина.

Книгата засяга и най-мрачните страници от историята на средновековната държава - войните, нашествията, епидемиите, гоненията, мъченията, екзекуциите, суеверията. Подробно е изследвана и темата за отношението на средновековния човек към смъртта и ритуалите, вярванията и фолклора, свързани с нея.

"Известният историк и археолог представя една разгърната картина на Българското средновековие, наситена с информация и съдържателни анализи - картина, каквато досега в историографията просто не съществуваше", пише в предговора към книгата проф. Пламен Павлов.

Изданието е осъществено с любезното съдействие и подкрепа на "Клийнтех България" ООД.

Из "Живот и смърт във Второто българско царство" от Николай Овчаров
ПЪТЕВОДИТЕЛ ИЗ СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ

Моите верни читатели помнят, че след излизането на двете обемисти книги за царете и аристокрацията на Второто българско царство, издадени прекрасно от издателство "Сиела", тържествено обещах и трети том. Съвсем естествено той следва да включва и всичко онова, което още не съм разказал за живота на българите от края на XII до началото на XV в. Напоследък се появиха доста разработки върху ежедневния живот в различни европейски държави през Средновековието, включително за нашите тогавашни съседи - Византийската империя и Сръбското кралство (през 1346 - 1371 г. - царство).II В това отношение българите сме доста назад, защото единственото изследване е издадената преди три десетилетия книга на Йордан Андреев.III Очевидно нуждата от подобно обобщително съчинение върху живота и бита на хората в България през Средновековието е належаща. Ето защо реших да се заема с нелеката задача и да се опитам да попълня тази липса конкретно за създаденото през есента на 1185 г. Второ българско царство.

Когато взех решението, ми хрумна, че предстои да напиша един своеобразен пътеводител из Българското средновековие. В моята младост бе нашумяла прочутата книга "Пътеводител на галактическия стопаджия" на Дъглас Адамс, която и аз харесвах много. През 2023 г. професорът от Университета в Кеймбридж Антъни Бейл пък издаде своя "Пътеводител в Средновековието. Светът през погледа на средновековния човек". Според Гугъл "пътеводителят е своеобразен енциклопедичен справочник, който помага за ориентиране в непознато място - град, музей или маршрут. Той съдържа информация за забележителности, история, транспорт и практични съвети за пътуване, като например препоръки за настаняване и пазаруване".

Един исторически пътеводител пък трябва да помогне на читателя да се справи в лабиринта от дати и събития, случили се преди много столетия. Както и днес, той ще посещава замъци и манастири, но населени не с туристи, а с действителни хора от Средновековието, които отдавна са покойници. Ще опитва техните ястия, ще облича техните дрехи, ще участва в забавленията им. Ще вижда обаче и тъмната страна на Средновековието - кървави войни и страшни епидемии. Ако обобщя всичко това, цел на пътеводителя ще е да пренесе читателя в онази епоха, подобно на стария хубав филм с Жан Рено "Гости от миналото". Помните го, нали? Но стига приказки и нека поемем през времето столетия назад.

Пътеводителят задължително трябва да включва справка за страната, към която сте се запътили. България е единствената европейска държава, запазила името си от основаването си през VII в. до днес. То логично произхожда от етническото наименование на древния народ на българите, дошъл в Европа от дълбините на Азия и отвоювал с кръв своята държавна територия. Понякога в изворите от XIII - XIV в., включително в писма на западни владетели, България е наричана "Загора", което идва от славянското "Зад планината". Във византийските хроники българите пък често са определяни като "мизи" и по-рядко - като "скити" и "трибали", като са използвани наименованията на древни племена, живели някога по тези земи. Съответно с понятието "Мизия" първоначално се обозначавала територията само на север от Стара планина, а с "Тракия" или "Романия" - южно от нея. Когато през XIV в. областите на юг са трайно присъединени към царството, те вече също са назовавани от византийските историци като "Мизия". Съгласно античната традиция с "Македония" са определяни земите между Одрин и Солун, докато в български средновековни документи като Виргинската грамота на цар Константин Тих Асен, територията на днешна Република Северна Македония е наричана Долната земя или Долната земя Охридска. Тези територии обикновено се намирали на границата между Българското царство и Византийската империя, а за тях се водели ожесточени войни.

Заедно с трите изконни части на българската средновековна държава в нея по различно време през XIII - XIV в. са влизали географските области Влахия, Бесарабия, Белград и Браничево, Албания, Тесалия в днешна Гърция и др. Интересно е, че това било известно на западните хронисти още в края на XII в. при основаването на Второто българско царство. Така, според каноника и хронист на кръстоносните походи Гийом от Тир (ок. 1130 - 1186), преди да бъдат покорени в началото на XI в. от войските на византийския император Василий II Българоубиец, българите владеели всички някогашни римски провинции на двата Епира, Крайбрежна и Средиземна Дакия (Мизия), Аркадия, Тесалия, Македония и трите Тракии.

Средновековната българска държава била преобладаващо планинска страна. Преминавалите през българските земи през XII - XIII в. автори на исторически пътеписи от Западна Европа, главно участници в кръстоносните походи, са единодушни, че в страната на българите има изобилие от планини, множество непроходими друмища, стръмни и трудни горски пътища. Те обаче винаги затварят приветливи равнини, изпълнени с трудолюбиви хора, обработващи земята. Пътешествениците описват гъстия и обширен лес, който назовават Българска гора, където много се измъчили и имали най-големи неприятности. Българската земя била осеяна с пусти места, криволичещи и досадни проходи, планински урви и укрепени от българите клисури.

Когато обаче странниците преминели тези тежки препятствия и най-мъчно достъпните последни проходи, пред тях се откривала чудна гледка. Анонимният автор на "История на кръстоносците" рисува следната картина: Това бе земя равна, плодородна и приветлива, гдето те намериха в изобилие овършаното жито, грозде, вече узряло за гроздобер, и всякакви блага. Отпред се простирали градините на Тракия, а от там чак до Константинопол пътят е равен и достъпен. Хронистът на Третия кръстоносен поход (1189 - 1192) Ансберт също описва с облекчение равната и изобилстваща с лозя и всякакви блага тракийска област, служейки си с библейски цитат: В тази земя, както умореният под сянката, както жадният на извора, така и войската бе облекчена от всички лишения чрез божествената благодат. Това е основната причина владетелите на Първото и Второто царство винаги да се стремели да превземат плодородна Тракия.

България едва ли би оцеляла без своя вечен страж - Стара планина, която ромеите наричали Хемус, а нейните чеда - Балкана. Именно той ги опазил векове наред от нападенията на силния съсед - Византийската империя. Това е забелязал западният хронист Ричард от Лондон, пишейки за тесните български проходи с възвишаващи се назъбени скали и недостъпните стръмнини, които правели българите самоуверени и ги подтиквали към злодеяния. Това разбират най-добре самите ромеи, оплаквайки краха на своите военни походи през Стара планина. Така византийският летописец Никита Хониат разказва за непристъпния надоблачен Хемус и българите, които се осланяли на непроходимите места и се одързостявали от крепостите, които били твърде многобройни и стърчали над отвесните скали. Ромеите били убедени, че оттатък Хемус има земя чужда, планинска и враждебна, [от която] злини след злини връхлитат.

Друг непреходен символ на средновековната българска държава е река Дунав, която римляните наричали Данубий, а византийците - Истър. Тя била жизненоважна преграда, защитавала границите първо на Римската, а после и на Византийската империя. Ромеите пазели носталгичен спомен за великата река чак до края на ХII в., когато Никита Хониат с умиление разказва за Дунав - сладкото море между реките. Негова мечта била отново да види ветробързоходните [византийски кораби] пак да се люлеят край островчетата на богатия с вирове Истър, а реката шумно да се радва, удряна най-после след много години от ромейски весла. За византийците обаче това си остава неосъществен блян, защото и през XIII - XIV в. река Дунав в цялото си долно течение представлявала неразделна част от Второто българско царство.

Стара планина и голямата река затваряли сърцето на държавата - богатата Дунавска равнина, преминаваща на североизток в плодородна Добруджа. Докато северното черноморско крайбрежие на Второто българско царство почти винаги оставало в границите му, то през XIII - XIV в. южната част заедно с Тракия често били "ябълка на раздора" с Византийската империя. Същото се отнася за македонските територии и за областта Ахридос, както през Средновековието наричали Източните Родопи.

Запазени са няколко интересни сведения, показващи как чужденците са виждали Второто българско царство през XIV в. В 1308 г. един францискански монах съставя "Описание на Източна Европа", където създава интересен образ на България и нейните природни богатства: Земята е много широка, просторна и хубава. Напоява се от десет плавателни реки, осеяна е с живописни гори и дъбрави, изобилства с хляб, месо, риба, сребро и злато и много стоки, предимно восък и коприна. Впрочем в нея има много сребърни рудници и всички реки влачат също пясък, смесен със злато. По средата на [Българската] империя протича река Дунав, която нараства от много вливащи се в нея [по-малки] реки, та някъде обхваща на шир пространство от 14 левги (...) Тази страна не е нито планинска, нито пък много равнинна.

Тези думи са подобни на възхищението на османските завоеватели от края на ХIV в., изразено много точно в историческото съчинение на техния ранен хронист Мехмед Нешри: Говорят, че земята на Александросоглу СосманI се простирала покрай река Туна (Дунав) и стигала до Едирне (Одрин). Стояла точно срещу Ефляк (Влашкото княжество). На оттатъшната страна на Туна бил Ефляк, а на отсамната страна - земята Сосманова. Весела земя била и овце, мед и масло текли от нея към света. И благата там били по-обилни от другаде. И яките ѝ крепости били повече, отколкото по другите земи.

Един пътеводител следва да даде и информация за климата на дадена страна. Днес климатът в България е преходноконтинентален с четири сезона, повлиян силно от релефа и Черно море. Това определя по-студена част на север от Стара планина и по-мека Южна България и крайбрежната ивица, повече сняг в планините и летни горещини в низините, средни температури около 10 - 13°C с годишни валежи между 450 и 1300 мм. Учените смятат, че след затоплянето от X - XII в. през XIII в. в Европа започва т.нар. "малък ледников период" - осезателно застудяване, като средните температури падат с около 2°С.

Вероятно това е една от причините чужденците да негодуват от тежките зими по българските земи, макар и днес Балканът често да изненадва с непостоянния си нрав. Хронистът на кръстоносците Ансберт разказва, че те трябвало да изчакат във Вероя (Стара Загора), докато хубавата пролет прогони суровия зимен вятър. Но преди да дойде безумната зима с несравним студ, идвали продължителни есенни дъждове, каквито са описани в т.нар. Голям Кьолнски летопис. От него се разбира за случилото се бедствие - в лагера поради поройни дъждове станало толкова голямо наводнение, че кръстоносците били принудени да влязат в града [Пловдив]. Неизвестният автор на "История на кръстоносците" отбелязва, че западните рицари понесоха твърде много неприятности в лагера, тъй като настана прекомерен студ и паднаха проливни дъждове (...), поради което някои измръзнаха и измряха от студ. Рицар от Третия кръстоносен поход пък се жали, че откъм ветровития север връхлитали бури, а в планините имало толкова гъсти мъгли, че можели да ги пипнат с ръка и да ги отстранят от себе си и донякъде чрез движение.