Когато отидем на почивка или пък се запознаем с нови хора, мозъкът ни складира новата информация като краткотраен спомен.

Десетилетия наред учените смятат, че за да се превърне в дълготраен спомен, информацията се транспортира до друга област в мозъка, отговорна за дълготрайните спомени, предава vesti.bg.

През 2017 г. обаче ученият Сусуми Тонегава от Масачузетския технологичен институт и негов колега отхвърлят това твърдение, откривайки, че краткотрайните и дълготрайните спомени се формират по едно и също време.

Митът за спомените

Много от познанията ни за мозъка са придобити вследствие на мозъчни травми: Ако нараняване в дадена област на мозъка води до специфични промени в държанието на пациента, то учените приемат, че именно тази част от мозъка е отговорна за този вид поведение.

През 1953 г. учени правят мозъчна операция на пациент на име Хенри Молисън, за да овладеят епилептичните му пристъпи. За тази цел премахват хипоталамуса му – центърът на вегетативната нервна система на човека.

Когато пациентът се събужда, става ясно, че той не е способен да запаметява нови спомени. Така учените осъзнават, че хипоталасмусът всъщност е отговорен за новите спомени.

Молисън се превръща в един от най-изследваните медицински случаи, а пациентът става известен като „Човекът без памет“. Прозвището му обаче не е напълно коректно, тъй като Молисън бил способен да придобива нови умения и си спомнял за неща преди операцията.

Човекът без памет и проучванията след неговия медицински случай показват на учените, че хипоталамусът е важен за краткотрайните спомени, докато други части и структури на мозъка са отговорни за дълготрайните спомени.

Науката днес твърди, че дълготрайните спомени се складират в части от мозъчната кора, отговорни за вниманието и планирането.

Доскоро учените смятаха, че спомените първо се формират в хипоталамуса, след което се прехвърлят в мозъчната кора, превръщайки се в дълготрайни спомени, и изчезват напълно от хипоталамуса.

Проучването на невролозите от MIT обаче преобръща тази теория.

Чрез специфична техника за проследяване на спомените в мозъците на лабораторни плъхове Тонегава и екипът му провежда редица експерименти. Към тази техника екипът прилага и оптогенетика, чрез която определени клетки могат да бъдат активирани и деактивирани чрез светлина.

Учените разглеждат три вида клетки – в хипоталамуса, в предната част на мозъчната кора и в амигдалата. За целта те създават стресиращи обстоятелства за тестовите обекти чрез леки електрически шокове. Идеята е да наблюдават дали при повтаряне на обстоятелствата плъховете ще реагират със страх.

Само ден след създаването на стресиращите обстоятелства учените откриват, че спомените, свързани със страха, се складират не само в хипоталамуса, но и в предната част на мозъчната кора. За разлика от спомените в хипоталасмуса, които лесно могат да бъдат възпроизведени, тези в мозъчната кора обаче са „тихи“. Учените успяват да ги активират изкуствено, но те не се включват от само себе си както обичайно.

В рамките на две седмици тихите спомени съзряват, превръщайки се в ярки спомени, а тези в хипоталамуса затихват, без да изчезват. Процесите в амигдалата, отговорна за емоциите, не се променят. Клетките в нея получават спомените и им отговарят по един и същ начин при всеки тест.

Означава ли това, че мозъкът ни пази „копие“ на спомените ни, ей така – за всеки случай?

Ако една част от мозъка ви бъде повредена, то той може да активира друга, за да ви възвърне спомените.

Да забравиш нещо се оказва доста по-трудна задача, отколкото сме си мислели. /24chasa.bg