Историята на Вилкабамба в нещо повече от поредното археологическо откритие

Повече от четири века една легенда се крие сред облачните гори на Андите. Град, погълнат от джунглата и превърнал се от историческа реалност в мит. Един американски учен вярвал, че го е открил. Половин век по-късно друг изследовател доказал, че е сгрешил. А само шест седмици след него екип на BBC поел по същата опасна следа с гумена лодка по буйни реки, мулета по отвесни склонове и мачете в ръка, за да си проправи път през джунглата.

В началото на 20. в. американският професор Хайръм Бингам обявява, че е открил легендарното убежище на последните инки, за което поколения наред се носят истории за злато, храмове и изгубени съкровища. Бингам остава в историята като човека, който през 1911 г. привлича световното внимание към руините на Мачу Пикчу.

"Днес никой не оспорва, че това е мястото на древната Вилкабамба", пише той за руините в Перу.

Само че половин век по-късно един друг американски изследовател ще покаже, че Бингам е бил убеден в нещо, което не е вярно.

Името му е Джин Савой. През август 1964 г. 37-годишният авантюрист от Портланд, Орегон, твърди, че е открил изгубения град на инките на около 60 км северозападно от Мачу Пикчу. Мястото се намира в района на Еспириту Пампа - "Равнината на духовете", наричана и Вилкабамба, сред отдалечени облачни гори, високо над приток на Амазонка. Савой вярва, че именно тук се е намирала планинската крепост на последния владетел на инките. И тогава започва експедиция, достойна за приключенски филм.

До началото на 20. в. Вилкабамба вече е повече легенда, отколкото просто историческо място. На езика кечуа името означава "свещена равнина". Историята започва през 1536 г., когато испанските конкистадори завладяват столицата на империята на инките - Куско.

Столицата на империята на инките - Куско

След като не успява да спре нашествениците, владетелят Манко Инка Юпанки повежда победените си хора високо в планините. Там, далеч от испанците, те създават нова столица, която според легендите се превръща в последното убежище на империята. Разказва се, че няколко хиляди инки построили дворци и храмове, а Манко пренесъл със себе си златните съкровища, блестящите идоли и мумиите на предците си.

Испанският монах от 14. в. Мартин де Муруа, който описва завладяването на Перу, пише, че инките се наслаждавали на "почти същия лукс, величие и разкош" като в Куско, макар да се намирали в тази далечна земя.

Вилкабамба обаче не била само убежище. Тя се превърнала и в център на съпротивата срещу испанците. Оттам инките планирали партизански атаки и подбуждали въстания в други части на региона. Но през 1572 г., изправени пред ново испанско нападение, те подпалили града и избягали.

Последната столица на инките била погълната от джунглата. А местоположението й останало загадка в продължение на векове.

Първият човек, който почти я открил

През 1909 г. Хайръм Бингам бил нает от перуански земевладелци, за да разбере дали място, известно като Чокекирао ("люлка на златото"), не е легендарният изгубен град.

По онова време Бингам бил едва на 34 години. Той бил асистент-професор по история на Латинска Америка, а по-късно щял да стане и сенатор на САЩ. Но имало една подробност: той не бил археолог. Всъщност дори не пътувал в района с намерението да търси руини на инките. Местният управник Хуан Хосе Нунес обаче не приемал "не" за отговор. Той настоявал, че щом Бингам е доктор и има научна степен, непременно разбира от археология и може да прецени стойността на Чокекирао като място, където може да бъде заровено съкровище.

Самият Бингам по-късно признава с удивителна откровеност: "Знаех много малко за инките."

Той разчитал на книга, публикувана от Кралското географско дружество във Великобритания, своеобразен наръчник за изследователи, в който имало съвети как да действат при откриване на археологически обекти.

Бингам не вярвал особено, че Чокекирао крие злато, нито че това е легендарният изгубен град. Но експедицията събудила любопитството му. През 1911 г. той организирал експедиция на Йейл, за да открие последното убежище на инките.

"Изглеждаше, че зад планинските вериги има неизвестен регион, който може да крие големи възможности. Може би столицата на Манко е скрита там", пише той.

И тук историята придобива почти ироничен обрат. Местни водачи всъщност отвеждат Бингам до района на Еспириту Пампа. Но Бингам не остава. Лошото време, недостигът на храна и опасността носачите му да го изоставят го принуждават да продължи. Скоро след това той обявява, че е открил изгубения град. Само че това място се оказва Мачу Пикчу.

Днес Мачу Пикчу е една от най-разпознаваемите археологически забележителности на планетата и откритието на Бингам има огромно значение за популяризирането на историята на инките пред света. Но той не е намерил Вилкабамба.

"Истинският Индиана Джоунс"

Пет десетилетия по-късно по следите на изгубения град тръгва Джин Савой. През август 1964 г. той достига района около Еспириту Пампа заедно с перуанския изследовател Антонио Сантандер Касели.

Местните жители първоначално отказват да ги заведат до руините. Причината е не само страхът от джунглата. Съществува местна легенда, според която боговете ще убият всеки, който разкрие местоположението на древния град. След дълги увещания местните все пак повеждат двамата изследователи. И пред тях се появяват руини, покрити с мъх.

"Не можехме да повярваме на очите си", спомня си Савой. "С всеки ден всичко ставаше все по-фантастично."

Двамата откриват останки, разположени върху три планински платоа. Сред тях има дворец, сгради от гранит и варовик, фонтани и други структури. Само първото плато е приблизително четири пъти по-голямо от Мачу Пикчу. Всичко това убеждава Савой, че е попаднал на убежището на последните инки, където те са водили последната си битка срещу испанските завоеватели. Но експедицията има сериозен проблем.

След около две седмици местните водачи започват да си тръгват. Страхът от старите суеверия се оказва по-силен от обещаното възнаграждение. "Обикновено бяха приятелски настроени и усмихнати", разказва Савой. "Но когато ги заведохме в тези гори, те се промениха." Изследователите решават да напуснат и да се върнат по-късно. Само шест седмици след тях обаче в джунглата пристига друг екип.

BBC по следите на Савой

Екип на BBC поема по същия маршрут. Пътуването се превръща в истинско изпитание. Изследователите се движат с гумена лодка по бързеи и лодката се преобръща. Катерят се по стръмни склонове с помощта на мулета и си проправят път през гъстата растителност. След седмица тежко ходене и дълго спускане през гъста, често мокра планинска гора те достигат руините.

Режисьорът на филма Тони Морисън по-късно пише, че в продължение на около 400 години малко европейци са стигали до това място, "камо ли някой с филмова камера".

Джунглата е пазила града от света в продължение на столетия. За да преминат през нея, хората трябвало да режат с мачете капокови дървета, увивни растения, лиани и папрати. Описанието на мястото звучи почти нереално: огромни дървета били пуснали корените си около стените и терасите, а клоните им били преплетени с лиани, дебели и здрави като телефонни кабели.

Самият Савой, въпреки всичките си приключения, признава: "Мразя проклетата джунгла." След което добавя: "Но бих предпочел да умра там, отколкото да не изследвам."

Едно малко откритие променя всичко

Първоначално откритите руини не са достатъчни, за да докажат категорично, че Еспириту Пампа е последната столица на инките. Но сред тях има нещо, което впоследствие се оказва решаващо. Керемидите от покривите.

"Тези керемиди засега са най-силното материално доказателство", казва водещият на BBC през 1964 г.

Те са испански по дизайн, но носят характерни черти на инките в цветовете и маркировките. Откритието е особено важно, защото инките обикновено използвали сламени покриви, а не керемиди. В хрониките от 16. в. век има точно такава следа.

Мартин де Муруа описва столицата на инките в изгнание и споменава дворец, разположен на различни нива и покрит с керемиди.

Десетилетия по-късно британският историк и експерт по инките Джон Хеминг, директор на Кралското географско дружество в Лондон от 1975 до 1996 г., успява да съпостави свидетелствата на очевидци и хрониките за Вилкабамба с особеностите на руините.

Парче по парче доказателствата започват да се подреждат. И се оказва, че Савой е бил прав. Бингам бил само на крачка. Иронията е впечатляваща.

През 1911 г. Бингам вероятно е бил само на няколко метра от мястото, което е търсил. Той е стигнал до района, но лошото време, липсата на храна и проблемите с експедицията са го принудили да се оттегли. След това открива Мачу Пикчу, което завинаги променя начина, по който светът възприема цивилизацията на инките, а истинското последно убежище на империята остава скрито още половин век.

Савой по-късно казва: "Градът се е споменавал толкова дълго, че почти е преминал от историята в мита. Сега го върнахме обратно в историята."

Къде е златото?

За Савой обаче едно голямо неизвестно остава. Ако това наистина е последната столица на инките, къде са съкровищата?

През 1967 г. той разказва пред Esquire, че само малка част от златото и скъпоценностите на инките някога са били открити. Според него има причина да се смята, че останалото е било хвърлено в езера и скрито в пещери, вместо да попадне в ръцете на испанците. Той твърди, че при предишни експедиции е попадал на езера, които не присъстват на картите, както и на неизследвани тунели, затворени със стени.

Дали легендарното изгубено съкровище на инките наистина съществува? И ако съществува - къде е? Това са въпроси, на които и днес няма окончателен отговор.

Вилкабамба остава едно от онези места, при които природата и историята сякаш са сключили съюз. Руините все още са до голяма степен погребани под джунглата. Каменните зидове са оплетени от лиани, а корените на дърветата пазят входовете.

През 2018 г. археологът Хавиер Фонсека от перуанското Министерство на културата казва пред The Guardian, че районът е особено интересен именно защото до голяма степен не е бил разкопаван или ограбван. Съществуват дори сведения за възможността в още по-дълбоките части на гората да има друг неизвестен град. Ако това е вярно, легендата за изгубените градове на инките може да не е приключила.

"Знаем, че т. нар. "изгубено съкровище на инките" не е намерено", казва Савой още през 1967 г. "Ако това съкровище съществува... можем само да предполагаме къде се намира."

Tова превръща историята на Вилкабамба в нещо повече от поредното археологическо откритие. Тук става дума за град, който четири века е отказвал да бъде намерен, за цивилизация, която се е опитала да изчезне сред планините, и за двама изследователи, разделени от половин век, единият от които почти случайно е преминал покрай най-голямата си цел.

Бингам открива Мачу Пикчу и променя историята на археологията. Савой намира това, което според мнозина е истинската последна столица на инките. А джунглата продължава да пази останалото.