Василий II Българоубиец признава, че завладял Българското царство не без труд, но с много пот и кръв, затова искал да запази скъпо завоюваната победа възможно по-продължително време. Той уредил завладените български земи да се управляват справедливо, запазил и Църквата, но я понижил в архиепископско достойнство, защото една покорена страна не могла да има патриаршия.

До 1037 г. на Охридския архиепископски престол управляват българи, но след смъртта на последния от тях Йоан Дебърски, бил избран грък и това станало традиция за всички останали архиереи. В диоцеза на Охридската архиепископия влизат всички земи на Самуиловата държава, както и сръбските земи от Дукля, Захлуме и Травуня. Макар и да се титулуват "български" архиепископи, предстоятелите на Охрид притежават гръцко самосъзнание и провеждат византийска политика. Най-видните архипастири на Охрид са архиепископ Теофилакт (XI в.), който написва едно от житията на св. Йоан Рилски, както и житията на Тивериопулските мъченици, а през XIII в. начело на Охридската архиепископия е Димитри Хоматиан - един от най-образованите канонисти и богослови на своето време.

Когато в края на XII в. Българското царство възкръсва, владетелите на Търновград не премахват охридските архиепископи, но и не свързват църковния живот на Търновското царство с тях. Така със стеснен диоцез и отхвърляни както от българи, така и от сърби охридските архиепископи доживяват до османското завладяване в края на XIV в. По настояване на Цариградската патриаршия през 1767 г. турските султани унищожават Охридската архиепископия и предават епархиите й в разпореждане на Цариградската патриаршия.

Един от първите актове на Асеневци след избухване на освободителното въстание в 1185 г. е възстановяването на църковната независимост. Сподвижникът им Василий бил ръкоположен от трима канонични гръцки митрополити за архиепископ, но това все още не водело до признание на новоучредената Българска църква.

Междувременно събитията на Балканите вземат рязък обрат. На 13 април 1204 г. рицарите от Четвъртия кръстоносен поход завладяват Константинопол и създават Латинската империя. Предугаждайки развоя на събитията, цар Калоян (1197-1207) откликва на поканата на папа Инокентий III за присъединяване на Българската църква към Римския диоцез. Срещу това Калоян щял да получи кралска корона и скиптър, а архиепископ Василий - палиум и канонично признание. На 7 и 8 ноември 1204 г. архиепископ Василий става примас на Българската църква, което според папата било равностойно на патриарх, а на другия ден Калоян получава кралска корона, скиптър и знаме.

Унията с Римската църква не променя православната канонична и богослужебна практика, освен че признава главенството на римския папа. Унията просъществувала до лятото на 1231 г., когато цар Йоан Асен II разбира, че няма да стане опекун на малолетния латински император Бодуен II. С императорската корона се увенчава бившият йерусалимски крал Жан дьо Бриен.

Оскърбеният български цар потърсил помощта на Никейската империя, където пребивавал и Константинополският патриарх Герман II. Никея се смятала за пряка наследница на Византия, а патриархът - за приемник на "вселенските" патриарси в Константинопол. В резултат на проведените преговори с Никея е постигнато споразумение за военен съюз, династичен брак и уреждане на църковния въпрос.

Според военния съюз цар Йоан Асен II трябвало да окаже помощ на император Йоан III Дука Ватаци при прогонването на латините, династичният брак скрепява съюза чрез годежа на Асеновата дъщеря Елена и Никейския престолонаследник Теодор II. По-специално е третото споразумение. Според него по препоръка на Никейския патриарх Герман II патриарсите на Антиохия, Йерусалим и Александрия се подписват в специален томос за възстановяване на Българската патриаршия със седалище гр. Търново. За първи български патриарх е ръкоположен бившият царски изповедник Иоаким I. На тържествения събор в Лампсак и Галиполи през пролетта на 1235 г. Търновската патриаршия официално е прокламирана пред православния свят. С това делото на великите Асеневци за освобождение на българските земи и възвръщане на държавния и църковен суверенитет, какъвто имали старите български царе - било изпълнено докрай.

Търновската патриаршия придобива голям авторитет в православния Изток. Това става, първо, поради високоавторитетните кириарси на Търновската патриаршеска катедра и, второ, поради разцвета на българската държава. През 1274 г. Византия е принудена да подпише в град Лион поредната уния с Католическата църква, което силно потъмнява блясъка на първопрестолната Константинополска патриаршия. И тъй като всички други православни църкви - Александрийска, Йерусалимска, Антиохийска и Руска, по това време са под чужда власт, Търново се издига като най-великата всеправославна столица, наречена не без гордост от българските книжовници Трети Рим.

В края на XIV в., когато Българското царство постепенно запада и отива към залез, Търновската патриаршия просиява повече от всякога. Св. Теодосий Търновски, патриарх Евтимий, Григорий Цамблак и Киприян, по-късно Всерусийски митрополит, разнасят надалеч славата на българското православие.

За кратко време блясъкът на Търновград е помрачен от едно ненадейно събитие. В 1365 г. унгарският крал Людовик завладява Видин и нарежда цялото население на областта (около 200 000 души) да бъде покатоличено. По-късно, поради недалновидност и заслепление, видинският цар Йоан Срацимир подчинява Видинската епархия на Константинополската патриаршия. Така постъпва и управителят на добруджанското княжество.

Турците долавят дълбоката връзка между държава и църква в Търновска България, поради което след превземането на града и заточението на патриарх Евтимий в Бачковския манастир Българската патриаршия фактически е унищожена. След предполагаемата дата на Евтимиевата смърт 1405 г. турците не позволяват избор на нов патриарх И целият му диоцез преминава в подчинение на Константинополската Църква. /pravoslavieto.com