Флеминг разказва, че е направил откритието си в утрото на 28 септември 1928 г. Докато работи в лабораторията си в мазето на болницата „Св. Мария” в Лондон (сега част от Империъл Колидж), той забелязва "ореол", в който липсва бактериален растеж около синьо-зеления мухъл, замърсяващ паничката на заложена стафилококова бактериална култура.

Той основателно заключава, че този случаен мухъл освобождава субстанция, която потиска бактериалния растеж и разтваря клетките на бактерията.

Флеминг отглежда чиста култура и открива пеницилиновия мухъл, сега познат като Penicillium notatum. Флеминг се консултира с Чарлз Том, американски специалист Министерството на земеделието на САЩ и признат експерт в тази област. Тогава Флеминг измисля терминът "пеницилин", за да опише филтрата на "бульонната" култура на пеницилиновия мухъл.

Дори в тези ранни етапи пеницилинът се оказва най-ефективен срещу Грам-положителните бактерии и неефективен срещу Грам-отрицателни организми и плесени.

Първоначално Флеминг смята, че пеницилинът ще бъде полезен дезинфектант, тъй като е мощен при минимална токсичност в сравнение с антисептиците в онези дни, и отбелязва неговата стойност при изолация на Bacillus influenzae, причиняващ бактериална инфлуенца (грип), сега познат като Haemophilus influenzae.

След понататъшни експерименти Флеминг остава с убеждението, че пеницилинът не може да оживее достатъчно продължително в човешкото тяло, за да убие патогенните бактерии, и спира да го изучава след 1931 г. През 1934 г. обаче подновява клиничните проучвания до 1940 г.

Пеницилинът вече е добре изследван и е известно, че спада към групата на бета-лактамите. Емпиричната му формула е R-C9H11N2O4S. Антибиотиците от пеницилиновата група са производни на 6-аминопеницилановата киселина. Те подтискат синтеза на бактериалната стена и действат бактерицидно само срещу размножаващи се микроорганизми.

Флеминг обаче не успява да изолира чист пеницилина като химически стабилен продукт в количество, достатъчно за продължаване на изследванията, заради което и се отказва от работата си в тази област. Именно поради това той не навлиза като лекарствено средство. Това съумяват да направят Хауърд Флори и Ърнст Чейн.

Флори и Чейн се запознават с публикация на Александър Флеминг, в която той съобщава за откритието си на антибактериалното действие на плесента Penicillium chrysogenum. Флори, Чейн и сътрудниците им откриват нов начин за култивиране на пеницилиновата плесен и получават количество, достатъчно за изолирането на веществото в чист вид.

Те правят първите опити върху мишки, а през 1941 г. за първи път успешно го прилагат върху човек чрез клинично изследване, от което става ясно, че пеницилинът е с много по-ниска токсичност и по-висока ефективност от всички познати дотогава антибактериални средства.

По това време Европа е във война и има огромна нужда от подобно лекарство, но при тези условия е невъзможно промишлено производство. През юни 1941 г. Флори отпътува за САЩ, където успява да убеди представители на американското правителство да се направят солидни инвестиции в производството на пеницилин. Първите възползвали се са войниците, участващи в десанта в Нормандия през лятото на 1944 година.

През 1945 г. Александър Флеминг, Хауърд Флори и Ърнст Чейн получават Нобеловата награда за физиология или медицина за ролята им в откриването на пеницилина и лечебното му въздействие при различни инфекциозни болести. Смята се, че откритието е спасило живота на повече от 80 милиона души по целия свят.

Интересно е да се отбележи, че и други изследователи преди това са описвали бактериостатичния ефект на Penicillium по-рано от Флеминг. Вероятно първата подобна публикация е направена през 1875 г. от Джон Тиндал в Кралското дружество в Лондон, но е останала без внимание. Френският лекар Ернест Дюшен документира смъртоносното въздействие на някои видове мухъл върху бактериите, но статията му не е приета през 1994 г. от института „Пастьор“ заради младостта му. /blitz.bg