Богдана Карадочева: Хората станаха лоши - преди седмица написаха, че съм си счупила ръката

Богдана Карадочева и Васил Найденов се знаят още от детските години. Учили са в едно училище, живели са близо един до друг, а музиката ги събира на голямата сцена и в личния живот, вече десетилетия са много близки приятели. Събират се на гости с повод и без повод и сбирките им винаги вървят с много смях, песни и безкрайни разговори. Заради пандемията Богдана Карадочева и съпругът Стефан Димитров отсъстваха известно време от сцената. Завърнаха се с два концерта - "Безнадежден случай", в които участва и близкият им приятел Васил Найденов. Въпрос на организация и разговори е дали и през 2024 г. публиката в други градове ще може да ги види заедно.

- Тези дни в медиите плъзна фалшива информация, че в сутрешен тв блок сте признали, че сте бисексуален. Как се отнасяте към подобни писания?

Васил Найденов: Никога не съм казвал подобно нещо! Това са пълни измишльотини. Преди много години в устата ми сложиха такова изречение. Излезе статия - Васил Найденов е бисексуален и не го е срам. Пълна лъжа! Тогава стана луд скандал. Непрекъснато ваши колеги се прехранват с такива неща, нищо не ме учудва вече. Отдавна преминах този период, в който се възмущавах, преди години даже и страдах. В един момент медиите ни докараха дотам да станем безразлични.

Навремето, като се опитах да помогна да се приеме предложението за по-голям процент българска музика, написаха, че съм го правел, за да се слушам аз повече по радиото. Последно имаше някаква глупост, че съм пиел по 20 бири и дали мога да изляза на сцената, като се напия така. Какви ли не още глупости са писали - от какво съм болен, кой ме е оперирал и т.н.

Каквото и да говорят, са безсилни. Даже не знам за какви хонорари пишат тези глупости. Такива хора нямат никакво достойнство, язък, че са учили журналистика, ако са учили изобщо. Сега се сещам, че бяха писали също, че съм се хвалел, че съм учил музика, а това не било вярно. С нищо не могат да ме изненадат. Пропуснали са да напишат какво мисля за демонтирането на Паметника на Съветската армия. Как не са се сетили? Подсещам ги.

Богдана Карадочева: Преди около две седмици бяха написали, че на концерт съм паднала и съм си счупила ръката. Веднага започнаха да ми се обаждат приятели. Не разбирам защо се измислят такива неща, какво целят. Хората станаха лоши. Едва ли вземат и кой-знае какви пари, сигурно 20 лева е хонорарът. След това излезе абсолютно същият текст за Роси Кирилова. Гледам да не ги чета, но винаги някой ми се обажда, както в този случай - загрижени приятели.

- Кое е на-хубавото нещо, което са ви казвали почитателите напоследък?

Васил: Най-различни неща ми се случват и наистина се чувствам много задължен на тези хора

Някои хора ми целуват ръка, което много ме притеснява. Други са ми казвали, че са били пред операция и са се излекували. Това е може би най-хубавото нещо на професията ни. Освен че ми казват ласкави думи, искат да ме прегърнат.

Богдана: Днес се разхождах в центъра, толкова хора дойдоха да се снимат с мен. Казват ми, че ме обичат. Много е хубаво, за какво друго да правим тази музика цял живот.

- Двамата сте много близки приятели, откога се познавате всъщност?

Васил: Ние сме горе-долу в една махала. Богдана живееше срещу мен на “Раковска”. По-късно се премести на бул. “Витоша”. Учили сме в едно и също училище, но в различни класове. Със Стефан (Димитров - б.а.) също от много години сме близки, всички тези песни, които сме правили заедно, са създадени у тях. Животът ни е свързан от много отдавна, а още по-хубавото е, че в основата е музиката.

Богдана: С Васил сме учили заедно в 92-о училище, то се помещаваше в двора на Френската гимназия. Учих там до четвърти клас.

- Как се забавлявате, когато се съберете заедно?

Богдана: Винаги е много хубаво, смеем се, разказваме си разни истории, говорим си за музика. Васил има много лек характер, не обича да слуша страшни и тъжни истории или да се говори за болести.

- Как се работи с Васил Найденов?

Богдана: Прекрасно, защото той не само пее, но и твори. Когато му се пусне нова песен, започва да дава идеи, много е интересно, накрая стават прекрасни неща. Никога за нищо не сме се карали. Напротив, на живота трябва да се гледа с намигване, иначе става сложно.

- Направихте два концерта със Стефан Димитров - в Пловдив и в София, които бяха завръщане на сцената след известна пауза. В него участва и Васил Найденов, какво беше усещането пак да пеете заедно?

Богдана: Вълнувах се, с него много се обичаме, той е един от най-близките ми хора.

- Приятелите ви все музиканти ли са?

Васил: Тази професия ме е запознала със страшно много хора. Имам приятели и близки, които са с най-различни професии. Това е едно от хубавите неща в нашата работа, освен че непрекъснато сме на колела, пътуваме от град на град. Имаше години, в които спираха тока и водата, та как да се избръснеш, как да излезеш на сцената в неподходящ вид? Нямаше град, в който да не знам кога спират тока или водата. Винаги на първо място ми изскача Габрово, там перманентно нямаше или едното, или другото. Всъщност в цялата държава имаше такива режими, които бяха много неудобни за нашата професия.

- А коя е лошата страна на професията?

Васил: При артистите изобщо, не само при музикантите, трябва винаги да се доказваш, все едно ти е първа вечер. Има такива, които са на щат и са зависими от държавата. А в нашата професия още от 18-19-годишни всичко е зависело от самите нас. Уж бяхме държавни служители, но имахме право да пътуваме и на хонорар, така че бяхме на абсолютна самоиздръжка. И когато в България започна периодът, в който артистите също тръгнаха да се изявяват на свободна практика, за нас не беше нищо ново. По-добре е човек да бъде самостоятелен, защото всичко ти зависи от това дали можеш да пълниш залата. Всяка вечер се доказваш, трябва да накараш тези хора да те аплодират, да си тръгнат с различно настроение от концертната зала или мястото, на което са те гледали. Ако нямаш приходи, системата те изхвърля. Нашето поколение изобщо не си въобразява, че ни харесват заради сините ни очи. Много удобни сме касово и това ни задържа на небосклона. От тази гледна точка пак сме независими. Другите артисти и музиканти са зависими от медиите, от ротации, от харесването на музикалните редактори.

Това е една много дълга тема - защо артистите трябва да имат работни места и дали медиите трябва да пускат българска музика. Преди години се опитах да помогна да се гласува вдигане на процента на българската музика по идея на Иван Димитров, който сега е шеф на “Музикаутор”. Тогава много хора ревнаха, че едва ли не сме искали да върнем времето на Тодор Живков. Глупости, разбира се. Започна дълга полемика, която е по-скоро ваша тема, защото журналистите винаги изтъкват, че трябва да бъдат изключително свободни, лишавали сме ги от избора на музикалните редактори, пускайки българска музика.

Но мога да обърна разговора по съвсем друг начин - как да има търговски ефект музиката и защо да има производство и бизнес, когато предварително няма пускаемост, на музикалния тезгях не се предлага българска музика, само англосаксонска. Всички тези хора се надупиха и станаха първи демократи, станаха изключително американизирани. Истината е някъде по средата.

- Интересували ли сте се как стоят нещата в други държави по отношение на тяхната музика?

Васил: Близките народи до нас - гърци, румънци, сърби, турци, те по-глупави ли са, че в момента, в който стъпите при тях, чувате тяхната музика? Може би, горките те, нямат американска музика?

Пазят си работните места, това е вид културна политика. Нашите колеги са много слаби и нямат изисквания като другите гилдии. Ето например имам много приятели - да речем скулптори, архитекти, независимо от търканията помежду им и някаква конкуренция съумяват да имат лоби в парламента, което е много важно. Българинът е свикнал сам да се оправя и много колеги тогава ми звъняха да ме питат аз ли ще оправя света.

Най-лесно е, особено в моята позиция, да си гледам в моя ъгъл. Имам публика, работя за едни от най-приличните пари в България. Защо трябва да си мърдам пръста и да правя всичко това? Това е въпрос на социално мислене. Един от големите проблеми на по-младото поколение е, че чака някой да му го направи и снесе. Неслучайно с Богдана и Стефан пеем една песен - “А ний седим и чакаме сам да ни дойде светът”. Няма да ни дойде. Това се доказа и с този наивитет, с който подходихме към демокрацията. Не се получи точно това, което искахме, за което пяхме и седяхме на палаткови лагери.

- Защо не направите голям концерт в зала 1 на НДК или в “Арена София”, за да ви видят повече хора на едно събитие?

Васил: Хората прекалено много ме виждат. Без да си слагам корони като мои колеги, не е тайна, че през седмица или 10 дни съм някъде в София, и даже се чудя какво толкова ми гледат. Не се самобичувам, аз съм зодия Дева и съм реалист към околните, а още повече към себе си. Аз съм може би един от най-пътуващите и най-често ротиращите се в София, Варна, Пловдив, Бургас, трябва вече жителство да взема там.

Не деля концертите на малки и големи. По времето на Обединение “Музика” бяхме няколко човека, които правехме големи концерти и имахме максимално голяма публика. Работехме в летни театри, на стадиони, в спортни зали, къде ли не сме били. Изпълнители от по-младото музикално поколение обясняват, че правели национално турне, ние правехме през седмица национално турне. Не звучи като хвърлена ръкавица към колегите, но е самата истина. Вярно, че оттогава нещата са доста различни, защото и градовете имат по-малко пари, хората нямат тази възможност да отговарят на скъпите билети. Една от причините да не правя подобни концерти е, че е много шум за нищо. Този период отдавна съм го минал и не ми се занимава с цялата тази организация.

Навремето, когато влизаха над 3000 лева от продадени билети, имахме право да получим хонарар и половина. Когато беше над 4000 лв., ставаше двоен за мен и целия екип. Винаги идваше местната счетоводителка, носеше ми цветя, коняк и шоколадови бонбони и започваше да ме ухажва, обяснявайки, че залата е препълнена. Тогава имаше и такава мода, някои седяха на раменете на приятелите си, за да се съберат повече хора. И накрая счетоводителката ми казваше, че приходът не е 3000, а 2960 лв. например. Тая работа с отчитането на билети е отвратителна.

Сега каква е разликата между един голям музикален клуб и зала 1 на НДК? На едното място се събират над 2000 човека, а на второто - три хиляди и нещо, приблизително са еднакви. А има заведения с много добро озвучаване, осветление, не се налага да се занимаваш с никаква организация. Неприятна ми е цялата тази шумотевица, дето музикантите ходят по сутрешни блокове, за да напълнят залите, нямам нужда от това. Слава богу, пълня ги, и то без никаква реклама. Не е необходимо да ходя да се фукам и да се афиширам по телевизиите.

Какъв е смисълът да създаваш видеоклипове и да ходиш да се молиш на музикални редактори да ги пускат? Това не съм го правил на 19-годишна възраст, още по-малко ще го направя сега, на 73 години. Мога само да благодаря на публиката, че идва на моите концерти и да ѝ се чувствам задължен, защото всеки път пълни местата, на които пея, и то през няколко дни.

- Броили ли сте колко участия сте имали заедно и колко песни сте записали съвместно?

Богдана: Дуетите ни не са толкова много. Но скоро някъде видях, че съм записала над 500 песни, много хубави, но и много компромисни, едно време не можеше да избираш, пееш това, което ти дават. Нямах 15 години, когато се качих на сцената.

- Какво правите, когато забравите текст на песен?

Богдана: Не забравям песни. Имам само един случай на “Златният Орфей”, където трябваше да изпея “Сама с вятъра” по стихотворение на Дамян Дамянов и музика на Тончо Русев. Започвам първи куплет, но думите ги няма в главата ми. Тръгнах към Вили Казасян да му кажа да спре, в този момент си спомних текста. Накрая всички много ръкопляскаха, Тончо дойде и ми каза, че много хубаво съм я изпяла. На другия ден слушаме радио и имаше репортаж, в който пуснаха тази песен без първия куплет, явно и музикалните редактори не се бяха усетили. Никой нищо не разбра.

- Идват празници, къде ще ги посрещнете?

Васил: На Нова година ще пея. На Коледа няма да пътувам, ще бъда на гости на мои приятели.

Богдана: За Коледа винаги съм вкъщи, отлагала съм концерти, участия, за да съм у дома, това е задължително. А какво е Нова година? Тя е за децата, за младите, да танцувате, да се забавлявате. Ние сме танцували, когато ни е било времето. Лошото е, че много от приятелите ни си отидоха. Правила съм купони с 50 човека, сега не мога толкова да събера, за голямо съжаление. Преди няколко години само четиримата - аз, Стефан, Ивайло и Васил, имахме фантастична Нова година. Пихме вино, пяхме, говорихме си до 7 сутринта, това е едно от най-хубавите ми празненства за този повод.

Мария Райчева /24 часа