Оня момент, в който се усещаш, че тайно започваш да завиждаш на всички, които вече са ГО изкарали и им се е махнал тоя ужас от главата. Прекаралите COVID-19 вече ти се струват като някакви полубогове, за които деветте кръга на Ада вече не важат, те са само за нас, останалите долу да се гърчим  в страх и дезинфекция, а те полубоговете се реят свободно и с някакви извънземни тела по улици, кафенета и ресторанти, могат да бъдат прегръщани, о, могат да бъдат дори целувани, искаш да слушаш историите им, превръщат се в предпочитана компания за забавления и спорт, в тяхното изцелено присъствие изтормозената ти душа някак си почива и дори започва да чувства нещо странно - ближният отново е ближен, а не някакъв таен микроб и подъл враг, който може да ти лепне плюнка на бузата... 

Вече почти мечтаеш и ти да се включиш в отбора на Новите Човеци, защото тяхно е царството земно в тия вирусни дни, само дето малко те е страх, щото, нали, с тая болест не знаеш коя клечка точно ще изтеглиш и примирено си казваш, абе май по-добре не, ще се погърча още в мъките адови, ще си мъкна дезинфектанта и страха, ще планирам каквото и да е най-много до вдругиден по обед, че после не се знае знае ли се, докато полу-боговете вече обсъждат немислими неща като купона за Нова Година.

Някаква мега фантастична утопия ни се случва, в която на Земята има само две раси - на преболедували и на такива, които не са.

Прегръщам братята по неволя .../tribune.bg