Повече от 3000 съобщения на месец изпраща средностатистическият американски тийнейджър, показват данни отпреди няколко години.

Страшното обаче е друго - 10% от хората под 25 г. не виждат нищо нередно в изпращането на SMS по време на секс.

Въпреки че технологиите ни помагат да разберем колко общителни сме в действителност, основната ценност на социалните връзки - контактът лице в лице и обикновеният разговор, се маргинализират. Четири са етапите, идентифицирани от Памела Айринг, директор на училището за протокол във Вашингтон - объркване, дискомфорт, дразнене и накрая възмущение от това, което тя нарича “блекбъри изоставяне” - чувството, което човек изпитва, когато се опитва да се свърже с поклонници на такива дигитални устройства. Тъй като личните и бизнес контактите разчитат на това другите да се чувстват ценени, а технологиите поставят тези взаимоотношения в риск, Айринг нарича айфон обсебеността “телефонен егоизъм”.

Става въпрос обаче за нещо повече от проблем с употребата на технологиите или липсата на внимание към другите. Говорим си за връзка. Докато електронните джаджи в известен смисъл ни държат по-свързани, то все пак това е повърхностна връзка - липсва емоционалната ангажираност, необходима за всякакъв вид пълноценни взаимоотношения. Защо? Защото изпращането на текстови съобщения и имейли е създадено за скорост и многозадачност, а това разделя вниманието.

Следователно технологичните ни устройства създават илюзия за връзка.

Опасността е, че те също така създават нов начин на свързване, в който сме в непрекъснат контакт, но емоционално откъснати.

Това, което устойствата ни не могат да правят - въпреки визията, представена от филми като “Тя”, - е да чувстват емоция. Вместо това предлагат фалш, имитиращ връзка. Умело проектираните заместители като роботизираните домашни хамстери и робокученцата за възрастни хора показват превъзходството на истинските неща. Намаляването на връзките до прости байтове, които след това се превръщат в приетата норма, е ключовият спад в отношенията.

“Тъй като слушам толкова много двойки, описващи как прекарват времето си, виждам как употребата на айпади и гледането на телевизия намаляват възможностите ни да се обвържем и грижим за друг човек”, споделя д-р Сю Джонсън, американски психолог.

“Свикваме с опростеното, повърхностното, сензационното. Обръщаме се към безкрайните истории за връзки на знаменитости и онлайн драми, а не участваме в нашите собствени. “Добрата социализация е предпоставка за живот онлайн, а не ефект от него: без реалния свят интернет контактът става гневен, непочтен и странен”, отбелязва политологът Робърт Пътнам.

Налице е и парадоксът за яйцето и кокошката. Изолацията, твърди д-р Джонсън, е ефект от нашето пристрастяване към технологията - но нарастващата социална изолация също създава тази мания.

Сега повече отвсякога в историята на човечеството ние живеем сами. През 1950 г. само 4 млн. души в САЩ са живели сами; през 2012 г. те са повече от 30 млн. Това е 28 % от домакинствата (същият процент като в Канада, а във Великобритания е 34 %). “Случва се забележителен социален експеримент, коментира главоломно растящата статистика Ерик Клиненберг, социолог от университета в Ню Йорк.

Как тази промяна се вписва в “замисъла” на съществото, което наричаме човек?

Западното общество дълго поддържаше мнението, че хората по същество сме островни, егоистични същества, които се нуждаят от правила и ограничения, за да ни принудят да се съобразяваме с другите. Днес изготвяме диаметрално противоположен портрет: хората биологично сме асоциативни, алтруистични същества, които са отзивчиви към нуждите на другите.

Изглежда, трябва да бъдем наречени хомо емпатикус.

Емпатията е способността на човек да възприеме и да се идентифицира с емоционалното състояние на друг човек. Думата, въведена през XX век, произлиза от гръцката empatheia, означаваща “любов” и “страдание”. Но концепцията е разработена за пръв път век по-рано от немски философи, които и? дават името Einfuhlung - “чувство в”. Колко е развита емпатията в човешките същества, се доказва в проучване след проучване.

Може би най-забележително е изследването, според което само като си представим или мислим, че друг човек изпитва болка, особено любим, ни кара да реагираме така, сякаш ние преживяваме абсолютно същото. Неврологът Таня Сингър и нейните колеги от университета в Цюрих установили, че когато една жена получи малък токов удар в задната част на ръката си, жената до нея, незасегната от тока, реагира така, сякаш и тя е ударена. Същата област за болка е била активирана в идентична област на мозъците на двете жени. Буквално ни боли за другите.

Грубо казано, емпатията работи по следния начин: виждате (или дори си представяте) човек да изпитва силно чувство, може би болка или отвращение. Реакцията му рефлектира в мозъка ви. Имитирате го с тялото си - по лицето ви се появяват същите бръчки както по неговото. Отговаряте му на емоционално ниво, съпричастни и загрижени сте за него - помагате му, съпреживявайки болката му.

Тъй като имитираме другите в измерения отвъд виртуалното, ние също така общуваме и им показваме, че мислим за тях. Това създава връзка.

Психолози отбелязват, че работата в екип, на която обществото разчита, е научено умение, което доскоро почти всеки е притежавал. Днес обаче все по-малко хора могат да си сътрудничат. Вместо това те избягват груповите задачи и социалния живот. Истинската връзка с други хора е изместена на заден план от виртуалната.

Когато се изгубят и отчаят, проблемните двойки, ходещи на терапия при д-р Джонсън, вземат решения, които, изглежда, предлагат незабавно решение, но допълнително нарушават способността ни наистина да се свържем с друг човек. През последните 15 години устройствата ни са започнали да оформят нас и нашата връзка с други хора, така че сега “очакваме повече от технологията и по-малко един от друг”, подсказва Шери Търкъл от Ем Ай Ти. Заместващото псевдообвързване - дори това с хора онлайн - може да бъде съблазнително, но в крайна сметка ни отвежда все по-далеч от истинското - любящото топло чувство за връзка, която изисква моменти на пълна, поглъщаща вниманието емоция с нюансите на истинския живот.

В този смисъл технологията отразява дълбоката липса на информираност за нуждата ни от интимна емоционална връзка. В добра любовна връзка, ако можем да изключим екрана, можем да се научим да казваме това, което наистина има значение за нас.

При проучване, в което млади двойки се обучавали взаимно на измислени думи, двойките, имитиращи лицевите си изражения най-често, имали и най-силната емоционална хармония един с друг.

При изследвания за прошка на екипа на д-р Джонсън почти всички наранени партньори казали на половинката си нещо като “Не мога да ти простя, докато не видя, че чувстваш болката ми. Докато не разбера, че тя наранява и теб”.

ДИМИТЪР МАРТИНОВ, 24chasa.bg