В селото живял един много беден старец, но даже и кралете му завиждали, защото си имал прекрасен бял жребец. Кралете му предлагали нечувана цена за коня, но старецът винаги отговарял:

— Този кон не е мой. Той е личност. А как мога да продам една личност, да продам един приятел?

Старецът бил беден, но не продавал коня.

Един ден той открил, че конят не е в обора. Събрало се цялото село и хората заговорили:

— Ти стар глупако! Ние знаехме, че един ден конят няма да е на мястото си. По-добре беше да го продадеш. Ето ти сега нещастие.

— Не отивайте твърде далеч, така ще ви кажа. Просто кажете, че конят го няма, — отговорил им старецът. — Това е факт, а останалото разсъждение. Какво е това, нещастие или благословия, аз не знам, защото то е само фрагмент. Кой знае какво ще последва?

Хората се присмивали на стареца. Те си знаели, че е малко луд. Но след 15 дни, една нощ конят се завърнал. Не бил откраднат, а избягал на воля. НИ това не било всичко. Със себе си довел още дузина коне. Хората отново се събрали и започнали да говорят:

— Старецът е прав. Това не е нещастие. Сега е ясно, че това е благословия.

— Отново отивате твърде далеч. Просто кажете, че конят се е върнал. Кой знае благословия ли е или не? — отвърнал спокойно старият човек.— Това също е просто фрагмент. Прочели сте една дума в изречението. Как може да съдите цялата книга?

В този момент хората спрели да говорят, но вътре в себе си всички решили, че той не е прав: дванайсет прекрасни жребци са си дар.

Старият човек имал единствен син, който се заел да обяздва жребците. Само след седмица младежът паднал от коня и си счупил и двата крака. Хората се събрали отново и започнали да обсъждат:

— Ти отново доказа своята правота! Това е нещастие. Единственият ти син си счупи краката, а на твоята преклонна възраст той е единствената ти опора. Сега си още по-беден, отколкото беше.

— Вие сте обсебени от преценките си. Не отивайте толкова далеч. Кажете само, че синът ми си е счупил краката. Никой не знае дали това е нещастие или е благословия. Животът идва на парчета, а повече не ни се дава.

Така се случило, че само след няколко седмици страната влязла във война и всички младежи постъпили в армията. Останал само сина на стареца, защото бил инвалид. Цялото село викало и плачело, защото настъпило решаващото сражение и всички знаели, че много от младежите няма да се върнат. Селяните отишли при стария човек и казали:

— Ти беше прав, сега е очевидно, че това е било благословия. Твоят син е инвалид, но сега си е с теб. Нашите синове си заминаха завинаги.

Старецът отново казал:

— Вие продължавате да съдите. Никой не знае това! Кажете само, че вашите синове са годни за армията, а моят – не. Само Бог, Абсолютът, знае нещастие ли е това или благословия.

Докато съдите, вие не растете, не се развивате. Преценката, осъждането означава застинало състояние на ума. И умът винаги изисква преценка, защото да се намира в процес на развитие винаги е рисковано и неуютно. В действителност пътешествието никога не свършва. Една част приключва, за да започне друга, една врата се затваря, за да се отвори друга. Вие достигате върха, но се появява нов, още по-висок. Животът е безкрайно пътешествие!



Източник: vk.com Превод: BeU.bg