Килиманджаро е най-високата планина в Африка, а най-високата ѝ точка - връх Ухуру (5895 метра) е един от седемте първенеца в света. В Азия това е Еверест със своите 8849 метра, в Южна Америка е Аконкагуа с 6962 метра, а в Северна Америка е Денали, който се извисява на 6190 метра. В Европа е Елбрус със забележителните 5642 метра и в Океания е Пирамида Карстенс с 4884 метра.

Като първенец, Ухуру в Килиманджаро е обект на голям интерес от страна на хиляди хора по света, за много от които буквално е мечтата на живота да се качат на "покрива на Африка".

Килиманджаро е много популярна дестинация, както сред опитни планинари, така и сред търсещи приключения авантюристи без особен опит. Основната причина е, че се смята за най-лесният от седемте върха. Изкачването на планинския масив в Танзания, образуван от три изгаснали вулкана, не изисква технически умения или специално оборудване. Плюс е, ако имаме добра физическа подготовка.

 

И въпреки че около 30 хиляди души се отправят да изкачват Килиманджаро всяка година, около 50% от тях се провалят. И тъй като Ухуру не се счита за особено труден връх в сравнение с други планини и не изисква свръхчовешки способности, за да го достигнем, няма как да не се запитаме защо толкова много хора все пак не успяват.

Отговорът се крие във височинната болест. Много от ентусиастите правят грешката да избират грешен маршрут или не си дават достатъчно време за аклиматизация, което намалява шансовете им за успех.

 

Нашите се оказаха (изненадващо) добри. Очевидно имахме и късмет. И така на 3 март 2023 г. в 5:15 ч. успяхме първи за деня да стъпим на връх Ухуру. И, да, радваме се, че го постигнахме, но не пишем всичко това, за да получим поздравления за постижението. Правим го, за да изложим накратко впечатленията си от това какво да очаква човек, решен да се впусне в подобно приключение.

Условията

Докато изкачваме Килиманджаро, преминаваме през няколко различни климатични зони по пътя си към върха. От началната пешеходна точка, която е входът на националния парк - порта Марангу, до Ухуру това са буйни тропически гори, ниски мочурища, алпийска пустиня и бленуваният арктически връх.

 

Всяка зона става по-студена и по-суха с увеличаване на надморската височина. Растителният и животинският свят също изчезват, колкото повече се изкачваме нагоре. Надморската височина на върха, е категоризирана като "екстремна". Не може да има постоянно човешко обитаване и ако успеем да достигнем тази точка, там ни дават време за почивка и престой около 10-15 минути. Не повече, защото е опасно.

Източник: Личен архив

Хамелеон

На Килиманджаро няма хотели, лифтове, павирани пътеки и душове с топла вода. По маршрута, който минава през хижите и в самите хижи има тоалетни, но не бива да очакваме нещо луксозно. С изключение на последната хижа Кибо (4700 метра), на другите две има и мивки с течаща студена вода. Трябва да се подготвим, че в най-добрия случай ще измием лицето си с малко стоплена на газово котлонче вода и ще се "къпем" с мокри кърпички.

Физическото състояние

По време на изкачването, тялото ни е подложено на голямо напрежение и се случват странни неща с него с всяка следваща крачка към върха. Не става въпрос за денивелацията, трудността на терена и физическата ни подготовка, а състояния, свързани с височината.

 

Коремът ни се подува, може да имаме газове, диария, гадене, странни сънища, забавени движения и мисъл или пък да ни се спи страшно много. Често ни се струва твърде студено за преобличане или измиване, макар и да го правим. На финалната права е възможно и да имаме силно главоболие, а дробовете ни да копнеят за повече кислород. Трябва да поддържаме бавен, но непрестанен ритъм. "Pole pole", както казват танзанийците на суахили, което в буквален превод означава "бавно бавно". "Pole pole" се превърна в нашата планинска мантра.

Храната и водата

Що се отнася до храната, макар да препоръчват да си носим енергийни барчета, те най-вероятно ще ни потрябват чак накрая при атакуването на върха. През останалото време храната, която приготвят на място, е повече от достатъчна.

За ястията са отговорни личните ни екипи от носачи и готвачи, които носят прибори, тенджери, храна и екипировка. Носачите осигуряват и питейната вода, която се преварява, но не е излишно да имаме в себе си таблетки за допълнително пречистване.

Източник: Личен архив

Има в изобилие чай, кафе или горещ шоколад, а съветите на гидовете са да пием поне три литра вода на ден, за да останем достатъчно хидратирани и да намалим симптомите на височинната болест. Сумарно с "тоновете" чай на ден, ние лично пиехме по толкова някъде.

За закуска ни сервират яйца, наденички, палачинки, хляб и сладък качамак. Екстрите включват конфитюр, мед, фъстъчено масло и маргарин. Обядът често е прясно приготвен, но в някои случаи е пакетиран и съдържа варено яйце, сандвич или руло, парче пиле, бисквити, пресни плодове и сок.

Източник: Личен архив

Вечерята винаги е топла и сготвена на момента. Състои се от супа, месо, зеленчуци и плодове. Понякога и паста. Често има и следобедна закуска, по време на която се предлагат фъстъци или пуканки. Обикновено се храним в столовите на хижите. Точно като хижите, които са по-скоро дървени бунгала, и местата за хранене не се отопляват. Всъщност си е доста студено навсякъде.

Програмата

Много досадно по време на изкачването е, че всичко се прави по програма - спираме да обядваме сега (независимо дали сме гладни), спираме да пием вода сега (независимо дали сме жадни), време за чай (независимо дали ни ни се пие чай). Малко е изнервящо дори да се обясняваме постоянно, че примерно точно в този момент не искаме да ядем, защото са минали няма и два часа от последното ни хранене и ако сложим още една хапка, ще се пръснем.

Източник: iStock

Става се и се ляга рано, но общо взето човек се изморява, а и няма много много какво да прави, след като стигне до съответната хижа. В хижите не се предлагат никакви храни и напитки, различни от тези, които ни приготвя личния ни обслужващ персонал. Ние лично се натоварихме и от огромното внимание, с което ни засипаха - цялото сервиране, отсвирване и т.н. Очевидно обаче нещата там работят по този начин и трябваше да се примирим.

Времетраенето

Нашата програма включваше пет нощувки. Една на 2700 метра в хижа Мандара, след като сме тръгнали от 1800 метра от т.нар. порта Марангу, две на 3700 метра в хижа Хоромбо, една на хижа Кибо (4700 метра) и още една последна на Хоромбо отново преди финалното слизане. Втората нощувка на 3700 метра е с цел да се направи малък преход на другия ден след пристигането до 4200-4300 метра, за да се аклиматизираме.

Източник: Личен архив

С изключение на самото атакуване на върха, през останалите дни изкачването не е особено трудно. Направо си беше като разходка. Що се отнася до самото покоряване на Ухуру, там причините да бъде натоварващо са няколко. Първо, изкачването на Ухуру е през нощта, а на практика не успяхме да си починем много през деня. От една страна, защото станахме рано и ходихме 9 км от хижа Хоромбо до хижа Кибо, където започва финалното изкачване на Ухуру. И от друга, защото докато се опитвахме да спим през деня, постоянно някой се настаняваше и вдигаше шум. На практика преди голямото качване, не спахме изобщо. И така май беше с всички. 

Източник: Личен архив

Напред и нагоре към върха

Ние тръгнахме към върха малко след полунощ. Имахме късмет с времето, защото почти нямаше вятър, Луната грееше силно и беше навалял малко сняг. Освен това не ни се гадеше, повръщаше и не ни болеше глава. Трудно дишахме, но с бавно и равномерно темпо, без да спираме за почти никакви почивки, успяхме да го преборим за около пет часа и половина.

Източник: Личен архив

Първата част от маршрута до връх Гилман (5681 м.), разположен на кратерния ръб, е най-трудната и стръмна. Шансът обаче да ни стане лошо и да не успеем да продължим след това не е никак малък. Колкото по-високо се качваме, толкова по-голяма е вероятността височината да ни се отрази. С кислородни маски и кислородни бутилки никой от гидовете не разполага. Затова е хубаво човек добре да си прецени силите, възможностите, здравословното състояние и струва ли си рискът.

Източник: iStock

След връх Гилман наклонът не е толкова голям, но все пак го има. На много места пише, че е почти равно, но повярвайте ни, не е. Разочароващото в нашия случай беше, че благодарение на доброто темпо, това че не ни беше лошо и не спирахме почти изобщо, стигнахме доста бързо.

Защо разочароващо? Ами, защото 5:15 сутринта е абсолютна тъмнина. И всички разкази за прекрасни гледки с огряни от първите слънчеви лъчи ледници, си останаха само във въображението ни. Общо взето положението беше студ, вятър, тъмница и желанието просто да се приключва с това. Неприятно се оказа и слизането, защото наклонът е голям и буквално ти се "разказва играта" на колената.

Източник: Личен архив

Другото още по-неприятно е, че след като все пак успяхме да се доберем до Кибо, имахме кратка почивка и ни очакваха още 9 км отново до Хоромбо, където е последната нощувка. Защо пак там ли? Ами, просто защото е такава програмата. Не специално нашата, а за всички. Слизането на следващия ден до началната точка, от която сме тръгнали и от която се сбогуваме с Килиманджаро, е 19 км.

Цени и бакшиши

Специално правим тази точка, за да обърнем не толкова голямо внимание на официалните цени, които далеч не са малко, а на бакшишите. Започваме с факта, че нямаме право да стъпваме на територията на Национален парк Килиманджаро без гид и без да си платим съответните такси, независимо дали е за ден, два или пет.

Източник: iStock

За шестте дни на територията на парка и петте нощувки в хижите таксите ни бяха около 850 долара на човек. За обслужването и храната трябваше да платим още около 600 долара на човек. Но това далеч не е всичко, защото после се започва с бакшишите. За всичките осем човека, ангажирани с качването на двама човека - в това число водачи, готвач, сервитьор, носачи - антураж, за чиято бройка никой не ни е питал, се очакваше да дадем още по около 500 долара на човек. Това е "препоръчителният бакшиш", както се изразиха.

Няколко думи за финал

Източник: iStock

Ако трябва да обобщим, ще кажем, че е преживяване, което се случва веднъж в живота, макар и да не беше толкова уникално, колкото си го представяхме. Все пак го имаше онова гъделичкащо чувство на вълнение, притеснение и любопитство, което ни караше да се питаме: "А дали ще се справим с тази височина". Това само по себе си е неповторимо. А и е някак приятно да знаем, че успяхме да се доберем до "покрива на Африка", макар и по тъмно.

Ивелина Тодорова, /money.bg