В памет на убития преди 29 години в Лондон български дисидент Георги Марков ви предлагам част от глава 8 на книгата "Чашата на гадателката" от Джон Хамилтън, която издадох миналата година. Документалният филм за убийството на Марков, на който Джон бе консултант, тази година е номиниран за наградата ЕМИ. От сърце му желая да я спечели.

Георги Марков е жертва на така нареченото “убийство с български чадър”, толкова невъзможно престъпление, че, ако се направи филм за него, той ще изглежда глупав и невероятен. От обществена гледна точка убийството си има всичко: неразкрито престъпно деяние, шпиони, терор, конфликт от Студената война, неприятни злодеи, като диктаторът Тодор Живков и помагачите му, съчувствие към скръбта на вдовицата на Марков и малката му дъщеря. Има и изключително оръжие на престъплението – чадър, произведен от КГБ с отрова от най-силните, познати на човека.

За мен този случай е всичко това, а също и неочакван поглед към черното сърце на безмилостен, прогнил режим. Случаят Марков ме интересува, но искам и да помогна на другите многобройни изследователи и журналисти, които се сблъскват с каменното нежелание на българската държава да признае престъплението си.
Историята на Георги Марков започва в мръсния свят на София след смъртта на Сталин. Марков бил красив, амбициозен и невероятно талантлив писател, който предоставил уменията си на режима, за да живее добре. Разполагал с държавна вила и сиво БМВ. Виждал се с красиви артистки и дори се оженил за една. Играел покер с влиятелни офицери от КДС и ловувал със самия диктатор Тодор Живков.

Оставил най-доброто описание на системата. В едно есе той пише, “на нас ни се плащаше, за да не пишем”.

Някои казват, че Марков бил дисидент, може би е станал такъв в края на живота си.. Но той не напуснал България, защото мразел комунизма. Не напуснал, заради някакви принципи, а просто защото искал повече. Искал световна слава. Постигнал това след време, но на ужасна цена.

Марков изгубил всичките си илюзии и романтични надежди, преди да умре. Но се оженил, родило му се момиче. Снимките от онова време показват симпатичен мъж с права, сребърна коса, сресана наляво, с черни вежди и остър поглед. На затрогваща фотография се вижда мъж със син костюм, който държи дъщеря си в ръце. Изглежда доволен от живота.
Намразил, обаче, колегите си от българската служба на БиБиСи, поради бюрокрацията там. Считал, че не използват достатъчно таланта му. Бил в лоши отношения с почти всичките си колеги в радиото. Губел си времето в писане на статии за светския живот. В Министерството на вътрешните работи неизвестно защо отхвърлили молбата му за паспорт, а всички други в българската служба получили паспорти. Бил разочарован – имигрантският живот, не бил точно това, което очаквал.

Затова възнамерявал да се премести в Мюнхен и там да основе имигрантско литературно списание заедно с приятеля си Димитър Бочев. Бочев завеждал културната програма на българската служба в радио Свободна Европа, финансирано от ЦРУ. Той пускал по радиото разобличителните и язвителни есета на Марков за кухнята на режима. Най-интересните били за срещите с Тодор Живков. Есетата не били злостни или пристрастни, а сатиричен, смешен портрет на учтив, контактен човек, но и деспот на върха на един лицемерен, ориенталски режим. Марков разказал открито, с имена, за пресметливостта, безчестието и двуличието, които били зад култа към личността на Живков – основната част на партийната машина.
Тези подробни разкрития сигурно са вбесили Живков. Това било предателство и пряка заплаха за властта му. Апологетите на комунистическия режим все още твърдят, че тези есета не били достататъчни, за да бъде осъден на смърт Марков. И това, въпреки факта, че писателят бил наистина заплашен няколко пъти с убийство, ако не спре дейността си в радио Свободна Европа.

За щастие не се налага повече да слушаме такива аргументи. През юни 2005, двадесет и седем години след смъртта на Марков, журналистът от “Дневник” Христо Христов издаде книга, в която разказа по различен начин на света за този случай. След шестгодишен труд, той публикува почти всички известни документи и подробности за убийството, включително и неоспорими доказателства, че Марков е бил най-големия враг на режима. Документите, публикувани за първи път в книгата на Христов, осветяват веригата от събития, водещи до престъплението, както и данни за това, как от Сколанд ярд пропуснали в последната минута да заловят убиеца. Книгата се казва “Убийте ‘Скитник’”. “Скитник” е псевдонимът даден на Марков от КДС след бягството му.

Важни хора от следствието, окуражени от книгата на Христов, започнаха да говорят за убийството – какво е открила полицията и защо досега престъплението не е разкрито. През януари 2006г. пристигнах в София, като консултант на Канал 5 на БиБиСи за нов документален филм за Марков.

Интервюирахме Богдан Карайотов, който водеше следствието в България от 1991г.до 1999г. Той е солиден, стар полицай, движи се и говори бавно, с дрезгав глас, като двигател на кола в зимна утрин. Прегърбен е и постоянно пуши, димът влиза в него, и повече не излиза. Мнозина ми казаха, че е почтен и съвестен човек.

Карайотов ни каза, че през 1991г. имал специален достъп до най-секретните архиви на Службата за външно разузнаване, бившето Първо главно управление на КДС, българската версия на MI-6.

“Открихме документи, в които пише, че Марков трябва да бъде неутрализиран. Точно така пишеше” – смее се гръмко Карайотов. С колегите си дълго разисквал какво може да значи “неутрализирам”.

“Очевидно може да има много значения” – продължава той. “Но според нас това означава физическо премахване”.

Карайотов ни каза, че в резултат на разследването станало известно името на един агент, който бил свързан с убийството. Досието му било намерено в архивите. Кодовото му име било “Пикадили”, а истинското – Франческо Гулино. Бил дребен италиански престъпник, арестуван за наркотици и валутни нарушения, когато влязъл в България от Гърция. След седмица в тъмнична килия в софийския затвор, бил посетен от хора на КДС. Гулино подписал декларация за сътрудничество. Обвиненията срещу него отпаднали и той бил изпратен на курс за обучение.

Подробностите за завербуването на Гулино за първи път бяха публикувани в “Убийте ‘Скитник’”. В книгата се цитират данни за личният му живот от онова време. Бил “умен, с бърза, остра мисъл. Не се страхува”. В досието му имало четири фалшиви паспорта – два швейцарски и два български, единия дипломатически на името на Иван Гулинов.

Като начало започнал да шпионира чужденци в София. По-късно от КДС му уредили документи за постоянно местожителство в Дания. Там отворил магазин за сувенири, после ателие за рамки за картини. Започнал да търгува с антики. Има доказателства, че продавал фалшиви картини. Пътувал из Европа в караван с австрийска регистрация, продавал антики и изпълнявал задачи на КДС.

Междувременно Марков продължил да дразни хората от висшите коридори на властта в България. През 1977г. те решили завинаги да се разправят с него. Планът за това бил изготвен на среща на петима висши служители на КДС, включително и Димитър Стоянов, тогава министър на вътрешните работи. Двама от присъствалите на срещата са още живи – заместник-директора на контрарузнаването генерал Владимир Тодоров и шефа на IV отдел на контрарузнаването полковник Мичо Генковски. /През 1992г. Тодоров бил осъден на затвор от военен съд, задето унищожил досието на Марков/.

Записът на срещата е може би най-важния документ, открит от Христов в полицейските архиви и публикуван в книгата. Документът засяга двама души, още живи, и пряко ги уличава в смъртта на Марков.

“На първо място, планът за действие предвиждал избор на агент, подходящ за задачата. Търсили такъв човек главно в IV отдел на контрарузнаването. Избрали Пикадили. Генковски, водещият му офицер трябвало да го посети и провери. Преди заминаването, получил подробни указания от ген В. Тодоров. В доклада си до Тодоров, Генковски съобщил, че агентът приел задачата ‘присърце’”.

В досието на Гулино пише, че го освободили от всички други задължения, и му поставили главната задача да неутрализира Марков.

Гулино посетил Лондон три пъти. Прекарал четиридесет дни през есента на 1977г. в Южен Клапъм, кварталът, където живеел Марков. Върнал се през пролетта на 1978г. Полицейските следователи открили в архивите на КДС писма на Гулино, с които информирал шефовете си, че е готов да изпълни задачата. Съобщението било изпратено с шифрована телеграма до фиктивна компания. Гулино искал тридесет и осем хиляди лири за “развиване на бизнеса”. От КДС отказали да платят толкова много, но в последствие се разбрали.

Гулино отишъл в Лондон за последен път през септември 1978г. На седми септември Тодор Живков навършвал шестдесет и седем години. Възнамерявали да му направят необикновен подарък. За Марков това бил обикновен ден. В средата на работния ден решил да паркира на по-удобно място колата си, с която дошъл на работа от Южен Клапъм. Взел почивка и паркирал колата на южната страна на моста “Ватерло”. После се изкачил по каменните стъпала от брега на Темза, за да хване автобус за Bush House. Бил на спирката на моста, когато почувствал остро убождане в задната част на лявото си бедро. По-късно казал на жена си в болницата, че се обърнал навреме и видял някакъв човек, който се навел и взел чадър от земята. Човекът се извинил, изтичал през улицата и спрял минаващо такси, като дал инструкции на шофьора със силен чуждестранен акцент.

Гулино ли е бил този човек? Знаем, че му възложили да неутрализира Марков. Марков бил неутрализиран. Но без повече данни от архивите на КДС никога няма да има достатъчно доказателства, за да се отговори категорично на този въпрос. Но няма съмнение, че посред бял ден е било извършено убийство.

На Марков му се сторило странно, че човекът чакал рейс, за да пътува в една посока, а после заминал с такси в противоположната. Дали е заподозрял нещо? Приз изминалите месеци няколко пъти го заплашвали със смърт, затова засекретил пътуванията си и спрял да ходи по ресторанти. Убоденото място го боляло и Марков свалил джинсите си, за да покаже малката рана на близкият си приятел и колега от българската служба Теодор Лирков. По-късно Лирков казал, че помислили, че раната е от ухапване на насекомо.

Марков не бил в настроение да пие бира с Лирков в онзи ден. В къщи се оплакал, че му се гади. Късно същата вечер Анабел извикала бърза помощ. Отровата бил вече в кръвта му. Бил обречен.

Според “Убийте ‘Скитник’”, на другия ден Гулино пристигнал в Рим със самолет от Лондон. Там само се видял, без да говори, с агент на IV отдел на контраразунаването, отдела на КДС за борба с имигрантите. Гулино изпълнил задачата.

В същото време в болницата “Сейнт Джеймс” в Стретъм, Южен Лондон, никой не повярвал на Марков, че е жертва на таен полицейски заговор.

Казал на Лирков:

“Отровиха ме тези гадове”. Животът му бавно свършвал. Лекарите решили, че може би Марков е прав, но било вече много късно.

Днешните български следователи използват това закъснение и нелепо твърдят, че Марков умрял в резултат на лекарска грешка. Но това не е единствената им невероятна теория. Сякаш търсят причини, за да не завършат разследването. Главният следовател по делото ми заяви в София, че 80% от доказателствата сочат, че Марков бил ликвидиран от агент на КДС. Добави, че без стопроцентови доказателства не може да продължи следствието.

Теорията за медицинска грешка е абсурдна. Фактът, че лекарите не знаели какво се случва, не оправдава убиеца. Дори и ако са знаели, нищо не биха могли да направят. Няма противоотрова за рицин. Рицинът разрушава жизнените органи, като изяжда клетките им. Ако се сложи навреме пейсмейкър, сърцето може да продължи да бие, докато кризата отмине. Но при Марков органите отказали да действат, така че и това не би му помогнало. На 11 септември 1978г. сърцето му спряло да бие. Смъртта му била ужасна.

През следващите седмици патолозите извадили от бедрото му кухо топче от титан-иридий. Абсолютно същото топче извадили от гърба на бивш офицер от КДС, който избягал в Париж и бил осъден на смърт в София. Топчето било инжектирано в тялото му в парижкото метро няколко седмици преди случая с Марков. Вероятно топчето не навлязло достатъчно дълбоко в тялото му. И той се оплаквал от гадене, като Марков, но оцелял.

Във всяко топче има два улея, в които се предполага, че е имало рицин, за който няма противоотрова и не оставя следи. Ако не бяха открити тези топчета, нямаше да разберем, че Марков е умрял от насилствена смърт.
Днес, тридесет години след убийството, когато България е на прага на Европейския съюз и излиза от леденото комунистическо минало, българските власти все още безкритично отговарят по същия начин на въпросите за Марков, както бившият им диктатор ми отговори. Свиват рамене и казват, че нищо не знаят.

Ужасно е, че държавата никога не призна вината си за това престъпление. На всичко отгоре, българските власти твърдят, че нямат повече доказателства в архивите. Това не е доказано, и не може да се приеме за истина. Вярно е, че хиляди досиета изчезнаха при хаотичното разпускане на КДС през 1990г. Огромното досие на Марков от девет тома е от най-известните. През 1990г. генерал Стоян Савов, заместник-министър на вътрешните работи, отговарящ за Държавна сигурност, издал незаконната заповед досието на Марков да бъде изгорено. Савов се самоубил през 1992г. малко преди началото на процеса срещу него. След това генерал Владимир Тодоров бил осъден за съучастието си в унищожаването на досието.

Един служител на Вътрешното министерство веднъж ми каза, че “тайните архиви са като чувал с брашно. Колкото и да го тръскаш, винаги ще пада по нещо”.

Това е причината, поради която властите не желаят досието на Марков да бъде отворено. Има огромна опасност на бял свят да излязат неудобни, злепоставящи данни. Ако разкрият убийството на Марков, тогава трябва да разкрият и другите престъпления. Всяка година се появяват данни, че видни личности са сътрудничили на КДС. През 2006г. президентът Георги Първанов призна, че е бил агент с кодово име Гоце. Преди няколко години в резултат на повърхностно и кратко разследване се оказа, че двама министър-председатели, сто двадесет и един министри и сто двадесет и девет депутати са били агенти на службите. Това достатъчно ли е? Десет години след края на комунизма, в България живеят около седемдесет хиляди бивши доносници на Държавна сигурност. Това е част от българската история и ако тази част бъде осветена, много хора ще бъдат засегнати. Дори бившият цар Симеон II е против отварянето на досиетата. Когато стана премиер, почти успя да прокара закон, с който би изпратил в огъня цялата болезнена и срамна история на КДС.

Не е изненадващо, че Скотланд ярд не стигна доникъде в разследването, тъй като се сблъска със стена от узаконено мълчание. Те бяха най-близко до успеха през 1993г. когато издираха в Копенхаген основният заподозрян Франческо Гулино. Бил задържан от датската полиция. Двама британски следователи заминали за Дания да го разпитат, както и Карайотов. Това бил моментът, когато престъплението можело да бъде категорично разкрито.

Гулино не признал нищо. Последвалите събития никога не бяха изяснени. Но поне било повече от ясно, че Гулино е свързан по някакъв начин със смъртта на Марков, и че е бил шпионин. Въпреки това датската полиция го освободила. Любителите на конспиративни теории /много от тях се занимават с този случай/, твърдят, че причината са връзките на Гулино със западните специални служби. Те предполагат, че той е работил и за тях. Ако е вярно, това говори много лошо за тези служби.

Но има и нещо друго в тази история, което заслужава внимание. Според “Убийте ‘Скитник’”, датчаните поискали от българските власти официалните документи, уличаващи Гулино. Британските детективи им предоставили фотокопия /или само преписи?/, които получили от българските си колеги. Знаем, че на датчаните много им трябвали тези документи, защото чрез спешна дипломатическа нота до българските власти шефът на полицията в Копенхаген помолил за юридическа помощ. Нотата била оставена без отговор, което е изумително. Дипломатическите ноти понякога се отхвърлят, но изключително рядко се оставят без отговор. Някъде в дълбините на българската власт, Държавна сигурност защитила агента си, дори и с цената на международен скандал. Датските полицаи трябвало да освободят Гулино, той продал къщата си и напуснал Дания.

Българските власти никога не показали документите, които датчаните поискали. Никога не предприели официално издирване на Гулино. Не изпратили искане до Интерпол той да бъде арестуван. Следователите, които се занимавали с делото били преместени по други разследвания, после били пенсионирани. След тях останали огромни купища документи на английски и български, които никой няма да има време, търпение и умение да прочете. В центъра на мистерията е фактът, че напредък може да има, само, ако българите някога решат да разсекретят документи, които правителството, дори не признава, че притежава.
Материалът е от блога на Калин Манолов