САЩ трябва да решат двойната задача: да изиграят ролята на водач и гарант на по-широко и стабилно единство на Запада с включването в него на Русия, а също така да изпълнят функцията на миротворец, запазвайки равновесието между най-големите държави на Изтока.

Главната задача на САЩ в близките десетилетия – това е възстановяването на жизнеността на идеята за "Големия Запад" с едновременното й налагане и поддържане на сложното равновесие на Изток, отчитайки глобалното усилване на Китай. Ако действията по разширяването на Запада от Северна Америка и Европа по посока Евразия /с последващо включване на Турция и Русия/ до самата Япония и Южна Корея се увенчаят с успех, това ще съдейства за увеличаването на привлекателността на главните ценности на Запада за останалите култури и постепенното възникване на всеобща демократична култура.

В същото време САЩ трябва да продължат да сътрудничат с икономически динамичния, но потенциално конфликтен Изток. Ако САЩ и Китай успеят да се договорят по широк спектър от въпроси, перспективите за стабилност на Азия значително ще нараснат. Особено ако Америка постигне истинско помирение между Китай и Япония и смекчат растящото съперничество между КНР и Индия.

За да има успешно сътрудничество както със западната, така и с източната част на такъв стратегически важен континент, какъвто е Евразия, САЩ трябва да решат двойна задача: да изиграят ролята на водач и гарант на по-широко и стабилно единство на Запада, а също така да изпълнят функцията на миротворец, запазващ равновесието между най-големите държави на Изтока. Тези две мисии на Америка са изключително важни и взаимно се допълват една друга. Но за да преуспее и в двете направления и да заслужи всеобщото доверие, САЩ трябва да покажат наличието на воля за вътрешно обновяване. Американците трябва да отделят повече внимание на най-деликатните аспекти на националното могъщество, такива като иновационната дейност, образованието, балансът на силите и дипломацията и качеството на политическото лидерство.

Големият Запад

За да се справи с ролята на водач и гарант на идеята за обновения Запад, САЩ трябва да поддържат тесни връзки с Европа, стриктно да спазват ангажиментите си пред НАТО и да управляват заедно с европейците процеса на постепенно въвличане на Турция и реално демократизиращата се Русия в западното общество. Активното укрепване на европейската сигурност ще помогне на Вашингтон да осигури геополитическата релевантност на Запада. Важно е да се насърчи по-дълбокото сплотяване в рамките на Европейския съюз: тясното сътрудничество между Франция, Германия и Великобритания – централният политически, икономически и военен ешелон на Стария свят – трябва да бъде продължено и разширено.

Сътрудничеството с Русия при запазването на тясното единство между западната общност ще изиска конструктивни усилия от страна на Париж, Берлин и Варшава за съдействието на продължаващото, но все още ефимерно помирение между Полша и Русия. С подкрепата на ЕС руско-полското помирение би могло по примера на германско-полското да стане наистина всеобхватно. Още повече, че тези два процеса трябва да съдействат за укрепването на стабилността на Европа. Но за да може руско-полското помирение да се задълбочи, процесът трябва да премине от междуправителствено на обществено равнище с помощта на разширяването на хуманитарните връзки и осъществяване на практика на общите инициативи в областта на образованието. Взаимноизгодните компромиси между правителствата, които не се подкрепят с фундаментални промени в нагласите и умовете на обикновените граждани, няма да бъдат стабилни и продължителни. За модел могат да послужат френско-германските отношения след приключването на Втората световна война /1939-1945/. Инициативата, родена във висшите политически сфери в Париж и Бон, успешно хвана почва в обществото и на културно-битово ниво.

Русия също трябва да еволюира в посока създаване на по-тесни връзки с Европейския съюз, паралелно със стремежа на САЩ и Европа да разширят границите на Запада. Нейното политическо ръководство трябва да признае факта, че бъдещето на страната е много мъгляво, докато тя остава сравнително пусто и неусвоено пространство между богатия Запад и динамично развиващия се Изток. Положението няма да се промени, даже ако Русия успее да привлече някои централноазиатски страни в Евразийския съюз, който е нова ексцентрична идея на министър-председателя Владимир Путин. Освен това, макар значителна част от руското общество да приветства членството в ЕС, изпреварвайки в това своето правителство, мнозинството руснаци не си дават сметка, колко строги са много от критериите за членство в ЕС, особено в частта за демократични преобразования.

Сближаването на ЕС и Русия, най-вероятно, периодично ще буксува, след това отново ще се движи напред, развивайки се поетапно и включвайки преходни споразумения. По възможност то трябва да става на обществено, икономическо, политическо и отбранително равнище. Могат да се обсъдят и редица други възможности в сферата на общественото сътрудничество, сближаването на правните и конституционни системи, съвместните военни учения между НАТО и руските Въоръжени сили, а също така създаването на нови институции за координиране на политиката в рамките на постоянно разширяващия се Запад. Всичко това ще подготви Русия за бъдещото пълноправно членство в ЕС.

Напълно реалистично е да си представим разширяването на Запада след 2025 г. В течение на следващите няколко десетилетия Русия може да поеме по пътя на всеобхватните демократични преобразования на основата на законите, съвместими със стандартите на ЕС и НАТО. Турция по това време вече ще се е присъединила към ЕС и двете страни ще започнат интеграция в трансатлантическата общност. Но още преди това да се случи, е напълно възможно постоянното задълбочаващо се геополитическо обединение по интереси с участието на САЩ, Европа /включително Турция/ и Русия. Тъй като всяко движение на Москва по посока на Запада, най-вероятно, ще бъде предшествано от по-тесните връзки между ЕС и Украйна, в Киев, древната столица на Киевска Русия, е целесъобразно да бъде създаден колективен консултативен орган /или най-малкото разширен Съвет на Европа/. Това би било символично на фона на обновяването и разширяването на запада, а също така на неговата нова динамика.

Ако САЩ не съдействат за реализирането на идеята за разширения Запад, това ще доведе до пагубни последици. Ще се възроди взаимната историческа неприязън, ща възникнат нови конфликти на интереси, ще се образуват недалновидни конкуриращи се един с друг партньорства. Русия ще се опита да експлоатира своите енергийни активи и въодушевена от фрагментацията на Запада, бързо ще погълне Украйна. Пробуждането в нея на имперските амбиции и инстинкти ще доведе до още по-голям хаос в света. В търсенето на търговски и икономически изгоди и при бездействието на ЕС отделните европейски държави могат да се опитат да сключат двустранни договори с Русия. Не е изключен сценарий, при който користните икономически интереси на Германия или Италия ще ги накарат да развиват особени отношения с Русия. В този случай Франция, най-вероятно, ще се сближи с Великобритания, и двете страни ще започнат да гледат изкъсо Германия, докато в същото време Полша и Балтийските страни отчаяно ще се хвърлят в обятията на САЩ, търсейки допълнителни гаранции за сигурност. В крайна сметка ще получим не нов и по-силен Запад, а все по-разделен и песимистично настроен западен лагер.

Изтокът – деликатен въпрос

Такъв разделен Запад не би могъл да съперничи с Китай за глобалното лидерство. Досега Китай не е предявил на света идеология, която да помири всички с неговите успехи от последните години. А САЩ се стараят да не поставят идеологията в центъра на внимание в отношенията си с КНР. Вашингтон и Пекин постъпват мъдро, приемайки в световната политика концепцията за "конструктивно партньорство". Макар САЩ да критикуват нарушаването на човешките права в Китай, те избягват решителното осъждане на социално-икономическото устройство като цяло.

Но ако САЩ, обезпокоени от прекалено самоувереното поведение на Китай, поемат по пътя на изострянето на политическото противопоставяне с тях, голяма е вероятността, че и двете държави ще затънат в опасен идеологически конфликт. Вашингтон ще започне да изобличава Пекин за привързаността му към тиранията и подкопаването на икономическото благоденствие на САЩ. Китай ще изтълкува това като заплаха за политическия строй на КНР и вероятно като стремеж за разделяне на страната. Той, от своя страна, няма да изпусне възможността да напомни за избавянето от западната зависимост, обръщайки се към онези страни от развиващия се свят, които вече са направили избор в полза на изключително враждебното отношение спрямо Запада като цяло и САЩ по-конкретно. Подобен сценарий е контрапродуктивен, той ще навреди на интересите и на двете страни. Следователно, разумният егоизъм подбужда Америка и Китай да проявят идеологическа сдържаност, да не се подават на изкушението да акцентират върху различието на социално-икономическите системи и взаимната демонизация.

В Азия САЩ трябва да поемат ролята на гарант на регионалното равновесие, която Великобритания е играла в европейската политика през ХІХ и началото на ХХ век. САЩ могат и са длъжни да помогнат на азиатските страни да не затънат в борба за доминиращо положение в региона, изпълнявайки функцията на посредник в урегулирането на конфликтите и изглаждането на дисбаланса на силите между потенциалните съперници. Едновременно с това Вашингтон трябва да уважава особената историческа и геополитическа роля на Китай за поддържането на стабилността в континенталната част на Далечния Изток. Началото на диалога с КНР за стабилност в региона би помогнало да се намали вероятността не само от американско-китайски конфликт, но и на грешки в отношенията между Китай и Япония, Китай и Индия и в някаква степен – неразбирателство между КНР и Русия за ресурсите и независимия статут на страните от Централна Азия. Така уравновесяващото влияние на САЩ в Азия в крайна сметка ще отговаря също така и на интересите на Китай.

В същото време САЩ трябва да признаят, че стабилността в Азия повече не може да се осигурява от неазитска държава – още повече с помощта на американска военна намеса. Подобни усилия не просто могат да се окажат контрапродуктивни, но и способни да вкарат Вашингтон в скъпо струващ римейк на военните сценарии от миналото. Това потенциално е опасно и с повтарянето на трагичните събития от ХХ век в Европа. Ако САЩ влязат в съюз с Индия /или, което е по-малко вероятно, с Виетнам/ срещу Китай или съдействат за антикитайската милитаризация на Япония, подобни действия заплашват с опасна ескалация и взаимна неприязън. В ХХІ век геополитическото равновесие на азиатски континент не може да зависи от външни военни съюзи с неазиатски държави.

Ръководен принцип на политиката в Азия трябва да бъде запазването на американските ангажименти по отношение на Япония и Южна Корея, но не с цената на въвличане в континентална война между азиатските страни. САЩ укрепваха своите позиции в тези държави над 50 години и в случай на появата на някакви съмнения по повод промяната на дълговременните ангажименти на Вашингтон независимостта и увереността на тези страни, също както и ролята на Америка в Тихоокеанския регион, биха били силно поколебани.

Особено важни са отношенията между САЩ и Япония. Те трябва да служат като трамплин за съгласуваните усилия за развитието на сътрудничеството в триъгълника САЩ-Япония-Китай. Подобен триъгълник би се превърнал в жизнена структура, способна да отслаби стратегическата загриженост на азиатските страни във връзка с растящото присъствие на КНР. Също както политическата стабилност в Европа след Втората световна война би била невъзможна без постепенното разширяване на процеса на помирение между Германия и Франция, Германия и Полша и останалите държави, така и съзнателната политика на задълбочаващи се отношения между Китай и Япония може да съдейства за стабилизирането на Далечния Изток.

Помирението между Пекин и Токио в контекста на тристранното сътрудничество би позволило да се обогати и укрепи по-пълноценното американско-китайско сътрудничество. Китай е добре осведомен за нерушимостта на американските ангажименти към Япония, а също така, че връзките между двете страни са искрени и дълбоки и сигурността на Япония пряко зависи от САЩ. Разбирайки, че конфликт с КНР би бил пагубен и за двете страни, Токио също не може да отрича, че сътрудничеството на САЩ с Китай косвено осигурява безопасността на самата Япония. Затова Пекин не следва да възприема като заплаха факта, че Америка се грижи за спокойствието на Токио, а Япония не трябва да приема по-тясното партньорство между САЩ и КНР като заплаха за своите интереси. С постепенното задълбочаване на тристранните отношения загрижеността на Токио във връзка с това, че юанът с времето ще се превърне в трета резервна световна валута, би могла да бъде нивелирана. По този начин ролята на Китай в съществуващата система на международни отношения ще нарасне, което ще премахне тревогата на САЩ относно неговата бъдеща роля.

Отчитайки разширяващото се регионално сътрудничество, а също задълбочаващите се двустранни американско-китайски отношения е необходимо да се намери решение на три болезнени проблема, помрачаващи отношенията между САЩ и Китай. Първият от тях трябва да се реши в най-близко бъдеще, вторият – в течение на следващите няколко години, а третия – вероятно, в предстоящото десетилетия. Първо, САЩ трябва да оценят, доколко целесъобразни са разузнавателните операции на границите на китайските териториални води, както и периодичното военноморско патрулиране, осъществявано от САЩ в международни води, които също влизат в зоната на китайските икономически интереси. Пекин възприема това като провокация. Очевидно, че и Вашингтон по същия начин би се отнесъл към подобни маневри на друга държава в непосредствена близост до своите териториални води. Нещо повече, военновъздушните разузнавателни операции на САЩ крият сериозна заплаха от непреднамерен сблъсък, защото китайските ВВС обикновено реагират на подобни операции с вдигане във въздуха на своите изтребители с цел инспекция, а понякога и задържането на американските самолети.

Второ, продължаващата модернизация на китайския военен арсенал може в крайна сметка да предизвика напълно законната загриженост на Америка, включително на заплахата за техния ангажимент спрямо Япония и Южна Корея. Американците и китайците трябва да провеждат редовни консултации относно дългосрочното военно планиране. Необходимо е да се търсят ефективни мерки, които биха помогнали на двете държави да се убедят във взаимната си лоялност.

Трето, ябълка на раздора може да се превърне бъдещия статут на Тайван. Вашингтон повече не признава Тайван за суверенна държава и разделя гледната точка на Пекин, според която Китай и Тайван са част от една нация. И в същото време САЩ продават оръжия на Тайван. Всеки дългосрочен договор между САЩ и Китай ще се сблъска с факта, че сепаратистки Тайван, защитен от неограничените доставки на американско оръжие, ще провокира постоянно усилващата се враждебност на Китай. Решението на този въпрос по формулата "една страна – две системи", предложена от китайския лидер Дън Сяопин, който днес може да звучи и като "една страна - няколко системи", е способна да постави основата за окончателното обединение на Тайпе и Пекин.

При това Тайван и Китай ще се различават по своето политическо, обществено и военно устройство /да не говорим, че на острова няма да могат да бъдат разгърнати части на Народноосвободителната армия на Китай/. Независимо от това, по каква формула ще се случи, отчитайки растящата сила на КНР и бързото разширяване на връзките между Тайван и континентален Китай, съмнително е, че Тайпе ще може до безкрай да избягва установяването на по-официални връзки с Пекин.

Движение към сътрудничество

Преди повече от 1500 години политиката на относително цивилизованата част на Европа се е определяла основно от съжителството на двете различни половини на Римската империя – Западна и Източна. Западната империя предимно със столица в Рим е била разкъсвана от конфликти с мародерстващи варвари. На Рим му се е налагало да държи постоянно многобройни гарнизони по границите, да строи гигантски и скъпи укрепления. В крайна сметка той се е провалил, претърпявайки политическо фиаско и оказвайки се в средата на V век на ръба на пълния банкрут. В същото време вътрешните конфликти между християни и езичници са подкопали социалната еднородност и сплотеност на империята. А тежкото данъчно бреме и корупцията са довели икономиката до крах. През 476 години с убийството на Ромул Августул от варварите агонизиращата Западна Римска империя е паднала окончателно.

През същия период Източната Римска империя, известна по-късно като Византия, е демонстрирала по-динамичен растеж на градовете и икономиката и по-впечатляващи успехи на дипломатическото поприще и в отбранителната политика. След падането на Рим Византия е процъфтявала още няколко столетия. Тя частично е освободила територията на предишната Западна империя и е съществувала /макар по-късно и в условията на постоянни конфликти/ до усилването на османските турци през ХV век.

Предсмъртните мъки на Рим в средата на V век не са помрачили по-добрите перспективи на Византия, защото светът в онази епоха е бил географски раздробен, а отделните негови части разделени политически и икономически. Печалната участ на едни не е оказвала влияние върху перспективите и развитието на други. Днес това далеч не е така. Днес, когато разстоянията нямат значение и хората имат достъп до информацията от всяка точка на света, а финансовите операции се осъществяват почти мигновено, благоденствието на най-развитите страни все повече зависи от процъфтяването на всяка страна поотделно. В наши дни, за разлика от това, което се е случило преди 1500 години, Западът и Изтокът не могат просто да се изолират един от друг: те са обречени или на сътрудничество, или на взаимна вражда. /БГНЕС

Збигнев Бжежински е съветник на американския президент Джими Картър по националната сигурност /1977-1981/. Последната му книга се нарича "Втори шанс: три президента и кризата на американската свръхдържава". Статията "Да се уравновеси Изтокът, да се обнови Западът – Националната стратегия на САЩ във века на сътресения" е публикувана в списание Foreign Affairs, № 1 за 2012 г.