Наричам го „истанбулски“, защото е такъв, защото така се казва градът от 1930 насам и защото не съм сигурен в абсолютната легитимност на титлата „вселенски“. Не казвам, че не е легитимна, просто аз не съм сигурен. Също така не съм сигурен и доколко истанбулският патриарх има основание да се зове „пръв сред равни“ или „пръв без равни“, но това си е мой проблем и не бива да засяга никого. Само ми е леко притеснително, защото една от причините за разкола между Изтока и Запада е именно желанието на папата за първенство. Но както и да е.

Все още чакаме да чуем имената на тримата достоизбираеми, един от които следващата неделя ще бъде посочен като четвъртия български патриарх след вдигането на схизмата от 1872 и възстановяването на патриаршеското достойнство на Църквата ни. Заседават от сутринта. Докато пиша това – късния следобед на четвъртък, 20 юни, все още не е избран нито един.

А пък през седмицата попаднах на една публикация с тревожно поне за мен съдържание. Тревожно, защото ми е необяснимо, а знаете, че едно от най-страшните неща е непознатото и мистериозното. В статията четем: „Вселенският Патриарх иска не само да присъства на избирателния събор, но и да го председателства!“. Статията е много интересна и грамотна, казва неща, които човек с моята легитимност по-трудно би си позволил да каже, прочетете я.

Аз съм аматьор и не се обиждам, когато ме наричат така. Да, в областта на каноничното право съм абсолютен аматьор. Обаче ние се намираме на полето на медийната комуникация, където съм по-опитен професионалист от мнозина подвизаващи се. Що се отнася пък до вярата, там няма аматьори и професионалисти, вярата е нещо простичко и върви заедно с честното сърце и неизкушения ум. Та затуй да вървим нататък, колкото и да е мистериозно!

Вартоломей щял активно да участва в церемониите по интронизацията, организацията за които била възложена на архимандрит Дионисий – същия, когото не хиротонисаха за епископ, защото народът се разбунтува; същия, който се прочу с продажбата на архонтски титли на заслужили богаташи; същия, който, докато Отровното трио разнасяше ковчези, плашеше с винкели и замеряше сградите на институциите с яйца и развалена риба, се носеше сред тях с алено расо и насърчаваше пияниците, блокирали Орлов мост; същия, който с подпийналата си и облечена в кожи приятелка Ренета Инджова крещеше пред дома на Бойко Борисов в Банкя; същия, който преди години скандализира обществеността, като отбеляза Възкресение Христово със заря (дано този път няма жонгльори и гълтачи на мечове!). Най-сетне същият, който беше в тежка немилост, но сега отново е на гребена на вълната. Какво става в Църквата, може ли някой да обясни от начало до край? Кои са тези сили, които се размърдаха и изпълзяха след смъртта на патриарх Неофит?

Защо Вартоломей е тук, защо участва в едно от най-важните събития на чужда автокефална поместна църква? Според мен отговорът е очевиден дори и за човек, който не е следил събитията – изглежда във въпросната чужда автокефална поместна църква единоборстват две тенденции, обособяват се два лагера, надпреварват се две партии. Кои са те? За жалост са същите, на които изкушиха и хората да се разделят, без да има нужда, без да има смисъл поне за нас – Изток и Запад. Или по-точно ще бъде да кажем: модернисти и традиционалисти. Първите искат да променят Църквата и църковния живот уж за по-добро, а пък вторите искат нещата да останат такива, каквито са наредени от апостолите и каквито са били в продължение на 20 века без девет години.

Каква е логиката на модернистите? Да мисионерстват, да  рекрутират повече хора и да им помагат да живеят по-охолно и по-безметежно. Хората се интересуват от това, ограничават се от видимото, особено когато няма кой да им говори за невидимото. Християнството след революциите е в криза, вярващите намаляват, още повече намаляват черкуващите се, намаляват в пъти и свещениците. Католицизмът особено страда от това. Римокатолиците са особен вид глобалисти и в момента са открили, че интересите им съвпадат с интересите на либералните глобалисти. С цел да привлекат повече хора те изместват фокуса на вниманието от небесното и спасението на душите към земното и теми като климатичните промени, бедността, социалната справедливост, толерантността и т.н. Те са активни участници в икуменическото движение, без формално да членуват в него заради особените претенции на папата. Но идеята е тази – да се обедини цялото човечество под една тотална идеология, пък била тя и нова, изкуствено създадена с цената на компромиси религия. Пък била тя и последната всеерес в историята на Църквата.

Каква е логиката на традиционалистите? Че вярата не трябва да се променя. Те стъпват главно на св. ап. Павел, който казва: „Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде“ (Гал. 1:8). Тоест традиционалистите са православни в най-дълбокия смисъл на думата – те искат да славят Бога така, както Сам Той е наредил да бъда славен чрез Писанието и както е завещал на апостолите на Петдесетница чрез слизането на Св. Дух във вид на огнени езици над тях. Петдесетница е рожденият ден на Църквата и тази неделя, 23 юни 2024, тя става на 1991 години. Помислете само колкото научни „истини“ се смениха за това време!

Опитват се да изкарат, че модернистите са на страната на свободата и прогреса, а пък традиционалистите са русофили. Няма такова нещо. Русофили ли са атонските монаси? Вероятно дори и руските не са, не и в този смисъл. Няма значение кой казва едно или друго, важно е дали то е истина, дали е в симфония с гласа на съвестта ни, който е гласът на живия Бог вътре във всеки от нас. Ето, Руската църква участва в икуменическото движение и е член на ССЦ от 1961 г. Тези, които не харесват това и не са съгласни с него, русофоби ли са? Плюс това Руската църква още от времето на Петър I се опитва да модернизира православието и да го протестантизира по германски образец, днес също показва сериозни отклонения към етнофилетизъм, прерастващ в месианство. Традиционалистите не одобряват това. И пак ги наричат „русофили“. Защото така е по-лесно, защото от десетилетия е в ход пропагандна кампания, внушаваща омраза и презрение към всичко руско. Днес вече да наречеш някого „русофил“ е клеймо все едно да го наречеш „нацист“ (за емоционалната и моралната оценка на „нацист“ са положени също не малки пропагандни усилия) – такъв човек вече няма думата, вече не може да се оправдава или да привежда разумни доводи, той е дамгосан, той е молепсан и има право само гузно да мълчи.

Ето за това става дума днес – това са двата лагера и Вартоломей е тук с намерение да наклони везните към единия от тях. Защо? Има си много причини и повечето от тях са ноторни. Не знам дали си заслужава сега да се спираме на тях. Но никой не може да отрече, че Вартоломей обслужва абсолютно светския геополитически интерес на Съединените щати поради факта, че повечето му миряни и всички източници на финансиране са там. А темата за геополитическите интереси на Съединените щати е огромна и със сигурност твърде различна от тази, с която се занимаваме в момента.

Но противопоставянето между модернизма и традиционализма не е обикновен мач между „Левски“ и ЦСКА. Това е среща на два фундаментални мирогледа. Според единия всичко, за което си заслужава да се бориш и да полагаш усилия, е тук, в този свят, в името на живите хора и тяхното благоденствие. Според другия важното тепърва предстои във вечността и всичко, сторено тук, се проектира там със съответните последици.

Не ви агитирам да вземете страна. В крайна сметка ще се случи онова, което има да се случи според Божия план и според плодовете от употребата или злоупотребата с нашата свободна воя (защото ако изключим свободната воля от хода на историята, то ставаме обикновени калвинисти). Всичко е за наше спасение, стига да успеем да го видим и да се възползваме. И не забравяйте, че накрая всичко свършва добре. Ако не е добре, значи не е краят. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg   

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.