Ето една от най-характерните черти на политическия живот за тези 12 години: извършваш красива жестикулация, за която е съвършено ясно, че няма да доведе до успех. Нещо повече, всичко е така преценено, че да не успееш, за да можеш после да застанеш в позата на ощипаната мома и да морализаторстваш - ние предупреждавахме!...

Това, разбира се, по повод на СДС. След соловата им акция за промяната на конституцията ето че сега те настояват за оставката на четирима министри, която очевидно няма да получат. Кратък рекламен анонс ни предупреждава да очакваме скоро по екраните станалият традиционен български обичай "искане и неполучаване на вот на недоверие", на който липсват само някакви носии, питки, здравец и други такива аксесоари.

Не че самите тези ходове нямат смисъл или че не отговарят на граждански нагласи. За промяната в конституцията или поне в някои нейни законови конкретизации, разбира се, е време да се говори. Любопитното е, че и сега, както винаги, наместо да търси съюзници за провеждане на идеите си, СДС прави всичко, за да ги отблъсне и да играе солово. По много от пунктовете те биха могли да се разберат с НДСВ, които сами изразяваха сходни мисли. Това обаче явно плаши СДС - плаши ги възможността идеите им да се реализират и те да загубят своята горда идентичност. Ето защо те радикализираха предложенията, така че дори технически това Народно събрание да не може да ги приеме (такива са например иначе заслужаващите сериозна дискусия идеи за промяна на статута на президента).

Очевидно много са онези, които се чувстват разочаровани от необмислените обещания на НДСВ. По въпроса за един бъдещ вот на недоверие СДС можеше да намери подкрепа в лицето на БСП, където недоволството от дясната политика на управляващите принуждава ръководството да заема все по-критична позиция.

И ето ви пак елегантната чупка
Уплашени от възможността за успех, по стар идеологически обичай те концентрираха огъня върху двамата министри от БСП, като по този начин блокираха изначално всякакво възможно взаимодействие с левицата (Калчев дори формално излиза извън характеристиката "вицепремиери", избрана за акцията). Смисълът на упражнението явно не е да се атакува правителството, а да се заеме позата "и сам воинът е воин".

Вярно, че НДСВ ги би позорно на изборите, вярно, че БСП е праисторическият враг, породил самата формация. Но без някакъв партньор в парламента СДС просто не може да прокара нищо - особено пък с такава скромна група. Ще остане на социолозите да мерят дали красивите безперспективни жестове повишават или свалят рейтинга на партията; ако питат мен, те май почват да будят единствено досада.
Тази непримиримост и неспособност на общо действие с други май се оказа типична за българското политическо пространство - многократно сме я виждали на сцената в изпълнение на състав от БСП. Правиш такива стъпки, които другите да не приемат, и по този начин представяш себе си като най-велик. Защо това носи повече дивиденти от позитивното действие, може би ще ни обяснят народопсихолозите. Публиката е разсеяна, в медиите няма ред и морал - важно да пуснеш посланието, а какво ще излезе после, все тая. Нашият проект ли мина, техният ли, абе нещо се пънеше Надежда Михайлова, ама какво беше?...

Представете си например, че наместо предварително обречената атака срещу четиримата министри, сред които някои от най-популярните в това правителство, СДС беше намерил подкрепа сред другите парламентарни сили за смяна, да речем, на министъра на културата г-н Абрашев, станал за смях из медиите заради отношенията с жена си, която ходела да му помага. Това е само пример, разсъждавам за принципа: наместо отчаяна атака срещу непробиваемите силни фигури, обход и удар по незащитимите позиции, който има шанс за успех. Представете си сега, че с предварителна подготовка и спечелване на съюзници парламентът беше принудил царя да назначи нов министър на културата. Дали политическият ефект нямаше да е по-голям?

Опитвам се да разбера защо СДС упорито върви в тази сектантска посока Може би вярват, че всичко отново ще рухне, както стана на два пъти през тези години. Ако наистина страната върви към катастрофа, ще спечелят те. Ако обаче се окаже, че катастрофите са зад нас и е дошло времето на конкретни битки за конкретни проблеми, тази партия ще си остава все по-сама със своя апокалипсис. Или в СДС не са разбрали, че през 2001 в България студената война приключи, както впрочем стана в цяла Източна Европа. Че вече не е страшно да преговаряш с други политически партии, дори ако, не дай боже, се случи да гласуваш заедно с предишния си заклет враг по даден въпрос, това не значи, че си изял християндемократическите си тотеми. За да се върне в политиката, на СДС е нужен бърз и реален политически успех, не жестове. Използвани за нуждите на сцената, каузите му все повече се изхабяват и нищо чудно, ако след време след предизвестения вот на недоверие се наложи да търсим съобщението за това, забутано някъде на 14-а страница.

Ивайло Дичев
В-к “Сега” , 19 юли 2002г.