Новият главен прокурор Борис Велчев стана на една година. Била е трудна година според собствените му медийни признания около първия служебен юбилей. При това е била посветена на приемането на България в Европа, а не на чисто българските приоритети като борбата с престъпността (не че това не е приоритет и на Европейския съюз, но евробюрократите могат да си затварят очите пред неизпълнението му – все пак не живеят в София, а в Брюксел). След като въпреки всичко ни приеха, главният прокурор ще се концентрира върху нови приоритети. Битката с организираната престъпност обаче пак не е сред тях- Велчев призна, че я е загубил битката, и че мутрите са все така нагли. Но прояви готовност „ да преосмисли малко подхода към противодействието на това нещо”. И дори заяви ,че „има известна идея, но засега ще се въздържи да я коментира”.

Аз обаче не мога да се въздържа да не коментирам не само думите, но и делата му. Естествено сравнявайки го с неговия предшественик. Никола Филчев беше мракобесен. Борис Велчев е безпринципно компромисен. Или още по-директно казано – безволев. Призна го дори номиниралият го за поста нов-стар президент. Преди втория тур на президентските избори миналият ноември Първанов заяви, че „периметърът на свободната воля” на Борис Велчев е бил очертан от сделката на управляващите с Никола Филчев.

Тези дни някои медии се сетиха за „гафа” на държавния глава, за да изкажат съчувствието си на Борис Велчев, „принуден да отиграва несръчно гафа на довчерашния си патрон." Аз обаче почвам да си мисля, че не е било гаф. Било е напомняне в типично мафиотски стил. В стремежа си да се хареса на медиите и Европа Велчев може би се е докоснал до някои сенчести спонсори на властта. Те са се оплакали на когото трябва на някой лов или риболов, и „довчерашният патрон” е размахал заплашително пръст. И Велчев е разбрал намека – през следващите шесто години опазването на околната среда и незаконното строителство ще са негови първи приоритет. Дали пък не сме се сдобили с главен прокурор-еколог?
Всъщност борбата с организираната престъпност никога не е била пръв приоритет на Борис Велчев. Миналият май на конференция в Рим, организирана от ръководителя на специалната национална прокуратура “Антимафия на Италия” Пиеро Грасо, и от вицепрезидента на Европейската комисия Франко Фратини, Велчев в прав текст заяви:„Очевидно е, че с корупцията до есента няма да се справим, и което е по-важно - не си струва да опитваме”. До него седяха и мълчаливо кимаха министрите на вътрешните работи и правосъдието Румен Петков и Георги Петканов. Това са хората, които са длъжни да се борят с организираната престъпност. Хората, които така услужливо изпълняват всяка заповед на Брюксел с изключение на най-важната : възбудете следствия, извършете арести, издайте присъди срещу босовете на мафията. Хората, чиито спрени (Петков) или минали давност дела (Петканов) всъщност бяха част от сделката на Негово Превъзходителство Георги Първанов с Негово Превъзходителство Никола Филчев. Щеше да бъде смешно, ако не беше толкова жалко. И ако истинското превъзходство не беше пак на престъпността.
Безнаказаността на престъпниците отново е била цена на сделката „избор на нов главен прокурор” между политици и прокурори преди година. Че в нея са участвали и прокурори стана ясно от толерантността на Велчев към заместника му Христо Манчев и към бившия заместник-апелативен прокурор Николай Ганчев. Главният прокурор се прави, че вярва на смехотворните им обяснения откъде са взели пари за хотелските си комплекси, защото „не вярва на слухове”. Каза го по отношение на политиците, но очевидно важи и за прилежащите им прокурори:” Зная много слухове, които витаят в обществото за репутацията на един или друг политик. Имам и много сигнали - всеки ден някой ми съобщава за някой властник, че е бандит, защото просто не може да не е. Но нямам това предвид. Искам сериозни, подкрепени със солидни доказателства обвинения - те са единственото нещо, което може да убеди хората, че вършим сериозна работа. Ако съберем такива срещу високопоставени държавни служители, политици, магистрати - няма да имаме грам колебание да ги използваме.”

А пък аз наивно си мислех, че именно прокуратурата събира „солидните доказателства” по сигналите на гражданите, които сами по себе си може и да са „слухове”. Явно съм се лъгал. Или може би съм по-голям мечтател от главния прокурор. През тези дни разбрахме и мечтата му: „да ВИДИ политик в затвора”. Чудесно, и аз си мечтая за това! Но ако Велчев само ГЛЕДА, кой ще го ВКАРА? Политика в затвора, имам предвид. Петков и Петканов? Те също не искат. Оставам аз, гражданинът. Аз искам, и още как. „Имам даже известна идея, но засега ще се въздържа да я коментирам.” Имам и списък, но него пък няма да огласявам, за да може като във вица да се надяват всички...

След всичко казано дотук има ли някой съмнение, че синът на племенник на член на Политбюро, „низвергнат” през 70-те заради това, че е показал на простолюдието луксозния бит на номенклатурата, е готов за политик? Освен самия него, разбира се. Тези дни Велчев бе „шокиран” да чуе, че го спрягат за премиер на мястото на „силно натискания” да се оттегли Станишев. И категорично отрече:”Нито като главен прокурор ще покажа каквито и да било политически пристрастия, нито пък имам каквото и да било намерение да се занимавам с политическа дейност в момента, в който престана да бъда главен прокурор. Казвам това с ясното съзнание, че не бива да се разчита на късата памет на обществото и че правя декларация, която един ден ще ми бъде припомнена, защото искам да я направя съвсем отчетливо и съвсем ясно: с политика нямам намерение да се занимавам нито след края на мандата си, а още по-малко сега”.
В такива случай се казва „ще видим”. Или още по-подозрителното:„Няма дим без огън”. С начина, по който бе избран, или по-точно назначен миналата година, Велчев даде основание за подобни подозрения. И за подобни оферти. Ако му направят предложение, на което не може да откаже, главният прокурор сигурно би станал и премиер. При това запазвайки поста си на главен прокурор. Правителството има мандат до 2009-та, Велчев – до 2013. Има време да отиде и да се върне – мястото му се пази. И всичко да бъде напълно законно.

Точно това разбиране за „закон” обаче е крайно време да се промени, за да стане България правова държава. Което означава: държава, управлявана по всеобщо приложими закони, а не чрез произволните решения на политици и чиновници. Сега България не е такава, защото законодателството й се състои от заповеди, които определят как хората да действат, за да постигнат определен резултат. Тези заповеди се издават от „законодатели”, придобили- по-точно присвоили си! – правото да приемат всякакви струващи им се необходими декрети, и да узаконяват всяко действие на администрацията. Администрацията пък си присвои правото да издава всякакви подзаконови нормативни актове, променящи или блокиращи смисъла на всеки неудобен на политиците и техните сенчести спонсори закон, ако случайно такъв бъде приет.

Това не е Закон. Законът е онзи сбор от общоприети правила, които защитават правата на отделния човек и го оставят свободно да следва своите собствени цели. Законът е форма на защита на личността, свободата и собствеността на отделния човек. Законът е съвкупност от общи норми на справедливо поведение, Законът най-после е колективна организация на индивидуалното право на законна защита; той заменя силите на отделните хора с колективна сила, за да отстоява правото на всеки и за да възцари Справедливост за всички.

Такъв е Законът, който се спазва. Такива са – или поне допреди създаването на Европейския съюз бяха – Законите в развитите демокрации. България не е развита демокрация, защото използва „законите” за ограбване. Нейните „закони” отнемат на едни онова, което им принадлежи, за да дадат на други нещо, което не им принадлежи.

Такава държава не се различава много от разбойник в несправедливо общество. Защо тогава да се чудим, че депутатите са превърнали парламента в Конвент, а разбойниците бъркат Съдебната палата с мешере?

Калин Манолов